На фокус
Кървав епилог на Арабската пролет
Бруталната разправа с бившите диктатори е показателна за спорните резултати от революцията
.
Жестоката смърт на Кадафи

Муамар Кадафи
Протестите в Тунис и оттеглянето на Абидин бен Али доведоха до ефекта на доминото в Арабския свят. В Египет започнаха бунтове срещу управлението на Мубарак, а същото се случи в Либия, където Муамар Кадафи управляваше от 1969 година.

През февруари и март 2011 г. започнаха размирици в различни региони на джамахирията (б.р. - названието на политическата система на Кадафи буквално се превежда „власт на народните маси”). Диктаторът, известен с трудните си отношения със Запада, не успя да овладее и тази превратност.

Муамар Кадафи беше заловен в родния си град Сирт от опозиционните сили при опит да избяга. Първоначално либийски представители казаха, че той е загинал при престрелка между опозиционните сили и  привържениците му. Но видео кадри, качени в интернет, показаха, че след като е бил открит в канализационна крайпътна тръба Кадафи е бил бит, станал е обект на подигравки и на издевателства.

Това породи въпроси как е умрял либийският диктатор, който 42 години беше на власт. Тялото му беше изложено на показ в Мисрата, а после беше погребано на тайно място.
.
Беглецът Абидин Бен Али

Абидин Бен Али
За начало на арабските събития се смятат бунтовете в Тунис, които последваха самозапалването на търговеца Мохамед Буазизи през декември 2010 година. Северноафриканската страна беше обхваната от най-големите актове на недоволство в историята си. Сред причините за тях бяха младежката безработица, широкоразпространената корупция и липсата на свобода на словото през поредния мандат на автократичния президент Зин Абидин бен Али.

Преминал през всички нива на военната йерархия, той идва на власт през 1987 г. след безкръвен преврат. Управлението му е белязано от постоянен икономически ръст, но развитието в сфери като туризма не успява да компенсира ниския стандарт на живот в много региони.

В седмиците след смъртта на Буазизи при различни сблъсъци с полицията загинаха над 200 души.

Абидин бен Али не успя да овладее недоволството и на 14 януари напуска поста си и родната си страна. Оттогава живее в Саудитска Арабия. Задочно получава 3 доживотни присъди.
.
Изгубената власт на Сали Абдула Салех

Сали Абдула Салех
Тридесетгодишното управление на маршал Сали Абдула Салех в Йемен не е по-различно от много други в региона. В началото на 2011 и тамошната опозиция поведе протести срещу корупцията и липсата на демократичност.

Свидетел на случващото се в Тунис, Египет и Либия, Салех зави, че няма да се кандидатира отново след края на настоящия си мандат. Това не беше достатъчно и президентът оцеля след опит за бомбен атентат срещу конвоя му в средата на годината. Ден по-късно дойде и оттеглянето му.

Към момента Салех и лоялните му сили са основен съюзник на шиитския клан на хутите, които взеха властта в страната след преврат през 2014 година. Това доведе до сегашния конфликт в Йемен между хутите и бившата власт, подкрепяна от Саудитска Арабия, която също владее части от страната. Наред с това Ал Кайда и Ислямска държава контролират отделни региони.
.
Асад не се предава

Асад
През 2011 антиправителствени протести започнаха и в близкоизточна Сирия. Президентът Башар ал-Асад, наследил баща си Хафез след смъртта му през 2010г., се опита да смаже демонстрациите със сила. Това доведе до продължаващия и днес въоръжен конфликт в страната.

Към момента загиналите в гражданската война са над 320 000, а милионите сирийци, принудени да напуснат родните си места, се превърнаха в основна част от мигрантска вълна към Европа. Боевете в Сирия доведоха и до възхода на ислямистки групировки като „Ислямска държава” и „Джебхат ан-Нусра”, които и досега контролират значителна част от територията в страната.

Русия, основният външнополитически съюзник на Асад, започна да оказва масирана военна подкрепа на армията му през 2015 година. Това наклони везните в гражданската война в полза на президента. В края на миналата година армията му „освободи” Алепо – може би основната точка на съпротива срещу режима.

В последната седмица в испанския курорт Марбеля бяха претърсени имоти на семейството на Башар Асад, конкретно на чичо му Рифат Асад, съобщи съдебен източник, цитиран от Франс прес.

Съдът също така е блокирал банковите сметки на 16 физически и 76 юридически лица.

Обиските произтичат от водено във Франция разследване срещу Рифат Асад за притежание на присвоени държавни средства и пране на пари, уточни източникът.

Имотите на Рифат Асад и семейството му в Испания се оценяват на 691 милиона евро. Всички те са конфискувани.

Чичото на сирийския президент е експулсиран от Сирия през 80-те години от бащата на Башар Асад, Хафез Асад, който се опасявал, че Рифат Асад може да организира държавен преврат срещу него.

Според испанското правосъдие Хафез Асад дал на брат си около 300 милиона долара от държавната хазна, с които били закупени имоти във Франция.

79-годишният Рифат Асад притежава впечатляващо количество недвижими имоти във Франция, Лихтенщайн, Люксембург и Кюрасао. Френското разследване и съдебното сътрудничество на европейско ниво са довели до започване на разследване и в Испания. То установило, че Рифат Асад и семейството му притежават в страната 503 имота: вили, апартаменти в луксозни хотели, места в гаражи и дори селски имоти. Почти всичките са в района на Марбея.
.
Съдбата на Мубарак

ЕПА/БГНЕС
Хосни Мубарак
Египетският диктатор Хосни Мубарак беше освободен, след като излежа повечето от 6-годишната си присъда във военната болница в Кайро. Това съобщи неговият адвокат Фарид Ал Дееб.

88-годишният Мубарак беше оправдаван по обвиненията за смъртта на 850 демонстранти по време на протестите през 2011г., които доведоха до свалянето му от власт.

На Мубарак предстои ново разследване по обвинения в корупция. Окончателната оправдателна присъда по делото за подстрекателство към убийство е вероятният завършек на сагата около съдбата му.

Стабилността и демокрацията обаче така и не настъпиха напълно в Египет. През 2013 нови протести обхванаха улиците, а армията свали от власт обвинения в ислямизъм президент Мохамед Морси. На негово място дойде нов авторитарен военен - Абдел Фатах Ел-Сиси, а по някои улици все още има танкове.

Седем години след демонстрациите, това е само един нюанс от развръзката на т.нар. Арабска пролет. В повечето от страните, които тя обвхана, мечтите за демокрация отстъпиха пред външнополитическите игри и радикалния ислям. Едва ли това е търсеният отговор на авторитаризма.

Все пак Хосни Мубарак, който управляваше Египет близо 3 десетилетия преди свалянето му от власт, избегна суровата съдба на някои от колегите му в региона. Трети продължават да са троновете си или да имат роля в събитията.
.
Как започна всичко
ТУНИС

На 17 декември 2010 година Мохамед Буазизи се самозапалва в Сиди Буазид като протест за това, че полицията конфискува плодовете и зеленчуците, които той продава на улицата. Самоубийството му предизвиква огромна вълна от протести на съпричастност срещу корупцията в страната, безработицата и полицейския произвол, цензурата на печата и огромното поскъпване на хранителните продукти. Протестите се превръщат във въстание, след като на 14 януари 2011 г. Бен Али, управлявал страната 23 години, напуска със самолет. Малко преди това правителството обявява бедствено положение, като не позволява на повече от трима души да се събират на едно място.

Съставя се преходно правителство, но протестите продължават. Конституционният съд нарежда да се назначат нови избори до 60 дни.

Действията на Буазизи отекват в региона. „Има огромен интерес. Египтяните последват примера на Тунис с голямо удоволствие, защото откриват огромни прилики между тяхното положение и това в Тунис.

АЛЖИР

На 29 декември 2010 г. схватки с полицията са обявени и в съседен Алжир, заради протести срещу липсата на жилища. Поне 53 души са ранени, а други 29 - арестувани. През януари 2011 г. заради увеличаването на цените на храните нови протести изригват в цялата страна за седмица. Като цяло, трима демонстранти са убити, повече от 800 души ранени, и поне 1100 - арестувани.

От 12 до 19 януари вълна на самоубиващи се залива страната, започваща с Мохамед Ауичия в Бордж Менайел, като протест срещу жилището на семейството му. На 13 януари Мохсен Бутерфиф се самозапалва след среща с кмета на Букадра в Тебеса, който не можел да му предложи работа и къща. Бутерфиф почива няколко дни по-късно, а около 100 младежи протестират след смъртта му, след което губернаторът на провинцията уволнява кмета. Поне десет други самоубийства са обявени до края на седмицата.

На 22 януари Обединението за култура и демокрация организира демонстрация за демократизация на Алжир. Явяват се 300 души, които са разбити от полицията, а 42 души са ранени.

ЙОРДАНИЯ

На 14 януари 2011 г. протести започват и в Аман, столицата на Йордания, Маан, Карак, Салт, Ирбид и други градове. Протестите, водени от търговски обединения и леви партии, идват след Петъчната молитва и искат оставката на правителството, водено от премиера Самир Рифай. На 21 януари 2011 г. 5 000 души в Аман участват в най-големите протести досега.

Докато от основната опозиционна партия Фронт за ислямско действие заявяват, че за разлика от протестите в Египет и Тунис йорданската опозиция не настоява за смяна на управлението в кралството, а за политически реформи, то Мюсюлманското братство се обявява за продължаване на протестите.

На 1 февруари превителството на Рифай подава оставка и за негов наследник от краля на Йордания е назначен Маруф Бахит. С обръщението си към новия министър-председател крал Абдулла II апелира за бързи и прозрачни мерки за истински политически реформи, общи реформи и подкрепящи действията в полза на демокрацията.

ЕГИПЕТ

На 16 януари 2011 г. египетската лира спада до рекордни нива заради протестите. Протестите в Египет тогава също водят до собственик на ресторант - Абду Абдел-Монейм Джаафара, който се е самозапалил. На 18 януари двама други се самоубиват, един адвокат от Кайро и друг 25-годишен безработен в Александрия. Много египтяни създават страници във Фейсбук, искащи 25 януари - египетския „Национален ден на полицията”, да бъде ден на революцията срещу мъченията, бедността, корупцията и безработицата.

МАВРИТАНИЯ

На 17 януари 2011 г. в столицата на Мавритания - Нуакшот се самозапалва мъж в знак на протест срещу режима на генерал Мохамед Абдел Азиз. Сутринта 43-годишния Якуб Дахуд спира автомобила си пред зданието на Сената, залива се в колата с леснозапалима течност и се подпалва. Полицията реагира бързо, човекът е изкаран от колата и закаран в болницата с тежки изгаряния по лицето и тялото. По сведения на журналисти няколко минути преди да се подпали Дахуд им позвънил и ги информирал за намеренията си. Той бил недоволен от политическата ситуация в страната и се обявил срещу управляващия режим. Генерал Мохамед Абдел Азиз взема властта в страната след военен преврат през август 2008 г. и е избран за президент на Ислямска Република Мавритания през юли 2009 г.

ЙЕМЕН

Протестите се появяват в много градове в северен и южен Йемен за няколко дни в средата на януари 2011 г. срещу правителствените цели да променят конституцията на Йемен, определяйки целите като неадекватни, и срещу безработицата и икономическото състояние. Протести на 20 януари включват хиляди протестиращи в Таиз. Протестите в Аден са на 18, 19 и 20 януари. Автомобилни гуми са горени, пътища - блокирани, а поне седем души, войници и протестиращи, са ранени. Протестите в Сана изглежда отслабват на 20 януари. Два от протестите се появяват в университета на Сана с лозунг: „Напуснете преди да бъдете принудени да го направите”.

Лидерът на Йеменския събор за реформи - най-голямата опозиционна партия в Йемен - Мохамед ал-Сабри, казва: „Ние искаме конституционни изменения, но ние искаме изменения, които не водят до продължение на властта на управляващите и наследството на властта за децата им”.

ЛИБИЯ

През нощта на 15 февруари 2011 г. в либийския пристанищен град Бенгази става сблъсък между 500 - 600 протестиращи с полицията и поддръжниците на правителството. Повод за това става задържането на адвокат правозащитник. Според агенция Associated Press протестиращите скандирали антиправителствени лозунги и призовавали са оставката на премиер-министъра Багдади ал Махмуди. По същото време в столицата се организират митинги в подкрепа на Кадафи.

На 17 февруари 2011 г. 213 представителя на интелигенцията поискали оставката на Кадафи, мирен преход в страната и непреследване на демонстрантите. В Ел Байда загиват четири човека, а до края на деня - за 17 убити. Парламентът прекратява работа, а третия по големина град Ел Байда преминава напълно на страната на протестиращите.
.
.
.