Няма по-нерадостна съдба от тази на децата на убитите мутри. Каквито и да ги натворят, едва ли ще стигнат славата на „лошите момчета”. Други времена, други нрави! Хората отдавна не се впечатляват от подземните босове, хеле пък да ги признават за някакви герои. Сега, когато има всякакви мастер шефове, гласове на България, сървайвър хаховци и други такива звезди, малцина се впечатляват от някакви типове, които въртят престъпни дела. А и групировките не са това, което бяха. Обезглавени, те просто се разпаднаха. И това можеше да се предположи. Ъндърграунд босовете свършиха това, за което бяха издигнати от нищото. И повечето от тях отидоха в нищото - под пръстта.

Разглезени до безумие, докато бащите им бяха край тях, повечето синковци на големите мутри се стремяха да им подражават. С тази разлика, че ако родителите им са били назначени за мутри след дълги години спартанска дисциплина и спортни лишения и ограничения, то част от отрочетата бяха и си останаха плужеци. Без гърбовете на охранителите си, без лъскавите коли, без кървавите пари на бащите си, натрупани от престъпления, те едва ли щяха да са ухажвани и харесвани. Даже напротив, самочувствието им щеше да ги обрече на изолация и забрава, защото не могат да се мерят по интелект с връстниците си, а са непригодени да живеят обикновен и простичък живот.

За много от тях единствения начин да продължат напред, бе да копират бащите си. Без да си дават сметка, че може да приключат като тях. За такава далновидност трябва и ум. А парите и лукса имат свойството да притъпяват чувството за самосъхранение. Изгори, за да светиш?! Да, ама не. Колкото и както и да горят откъм издънки, тези момчетии няма да изгреят като звезди на подземния небосвод. Фактите сочат, че синовете на „героите на прехода” са бледи техни копия.

Всъщност, ето това беше най-големия абсурд на новото време - как хора, определяни като подземни босове, смятаха, че ще доживеят до дълбока старост с начина си на живот? Още „титлата”, с която толкова се гордееха, трябваше да им подскаже, че рано или късно ще се озоват под земята. Проста констатация, а не неуважение към техните близки, защото забрадените в черно майки изглеждат еднакво. И скърбят еднакво!

Филмът „Наследниците” на Дисни Ченъл - ето нещо, което наследниците на мутрите трябва да изгледат и то като документалистика. Сюжетът на този фентъзи-мюзикъл разказва за децата на най-известните злодеи на всички времена, които се опитват да се слеят с връстниците си. Дали ще поемат по пътя на своите родители злодеи, или у тях ще надделее доброто и ще спасят вълшебното кралство Аурадон?

В българския си вариант филмът е точно като онези пародии, в които родни актьори крещят и декламират, въобразявайки си, че са особено атрактивни и впечатляващи. А всъщност са посредствени и скучни.

Същата работа и с децата на по-обикновените мутри, които нито са били подземни босове, нито можеха някога да станат. Вероятно затова част от тях още са живи - не си струва поръчителите да плащат, за да ги ликвидират. Така се стига до случайни убийства, които после журналистите анализират и търсят в тях сложен подтекст, какъвто няма.

Фактите сочат и още нещо - синовете на малките мутри никога, ама никога не стават големи мутри, колкото и да се стараят. Остават си малки мутрички, които могат единствено да мутреят.

Шанс все пак имаше и някои не го проиграха. Образоваха и дисциплинираха децата си, за да им осигурят бъдеще.

Шанс получиха и неродените. Константин Димитров-Самоковеца например така и не видя своя наследник. Докато търчеше зад фустата на една манекенка, която днес е татуирана като черга, и си живее живота, наркобосът пропусна шанса да види своето продължение. На това народът му казва „Да изпуснеш питомното, за да гониш дивото”. Но любовта не пита.

Другояче погледнато, Косьо-младши получи нов шанс - да израсне като разумно, добре образовано дете, което не търпи лишения, но и не тъне в охолство. И заслугата за това възпитание е изцяло на майка му, която превъзмогна и загубата, и предателството. И продължи пътя си сама, на с гордо вдигната глава, колкото и клиширано да звучи за някои това.

Факт е, че повечето вдовици бяха и си останаха като по калъп. И оставиха нещата да се развиват от само себе си. Не успяха да спасят мъжете, които ги извадиха от блатото и ги направиха заради едната силиконова целувка царици. Не успяха да спасят и децата си, оставяйки ги да виреят в мутренската среда. Някога, когато ботоксът престане да спира времето и лицата им се набраздят с бръчки, ще осъзнаят, че тези грапавини липсват в черепната им кухина. Тогава ще берат плодовете на егоизма и глупостта си. Защото мутричките са неблагодарно поколение.