Гледни точки
Денят на хората с дългите сенки
Те са тези, в които българският народ се вглежда, за да намери своето духовно равновесие

Ивайло Цветков
.
Духовността и просветата не се измерват с клишетата на пазарната икономика

Проф. Андрей Пантев
Свидетели сме на едно безвремие в историята на човечеството, няма нито един културен абсолют

Проф. Андрей Пантев

Отбелязваме 1 ноември като историческа проекция, като състояла се историческа реалност. Но не можем вечно да търсим будители след толкова спящо минало. Къде беше нашето книжовно великолепие, държавническо величие, изобретения и приоритети в славянската култура? Ами приносът ни към европейския свят, след като след това дълбоко заспиване от три века, ни трябват будители, които обикновено са хора среднообразовани, но величието им се състои в тяхната безкористност. Те не са ползвали нито грантове, нито стипендии или пък фондации. Така че ние честваме един тих подвиг, който е много по-значим от победата на меча.

Трябва да обясним на децата си, че тези хора не са били нито милионери, нито тарикати. В килии и училищни стаички, в малки читалища са правили нещо, което честваме днес. Затова и на децата си трябва да кажем да ходят на дискотеки, да пишат любовни писма, но да не забравят, както е казал Вазов, че в нашето недавно има нещо славно. Това е анонимен подвиг. Във всеки град и село има един местен будител. Но тъжно е за народ след толкова славно минало да говорим тази година за будители.

Парите не убиват България, те убиват света. За мен един писател не е значим заради това колко екземпляра е продал и какви хонорари получава. За мен е важно, когато съм го прочел, да остана впечатлен. Разбира се, това е личен мотив, не е задължителна щампа. Но не може нашите културни дейци да говорят само за пари и да ги възприемаме като възвишени хора.

Нямаме нужда да търсим будителите сред нас, защото след като спим толкова често и дълго, вероятно и самите будители спят. Не искам да приличам на невротизиран старец, но май натам вървят нещата – обществото ни е заспало. Това се дължи на един трагичен момент в нашата история, когато веднага след Освобождението се издига култът към парите. Само че тези, които са загивали по чукарите, не са мислели по този начин. Никой не е дал дефиниция какво означава български национален интерес и никой от нашите герои не е загивал с вик, че умира за него. Всички са умирали с мисълта, че го правят за святата майка България.

Имаме нужда от напомняне, от една надежда, че горе-долу така е било през 17-и век, когато е имало безпросветен мрак. Но тогава са се намерили хора, които са заявили, че за тях дюкянът не е толкова важен, а друго - „да бъдем ний каквито бяхме“.

Какво означава дали се нуждаем от ново възраждане? Когато имаме нужда от нещо, трябва някой да излезе и публично да го назове. Кой ще го направи сега? Бенковски ли? Или може би Левски? Щом се нуждаем от нещо, трябва да излъчим човек, който да го заяви.

Напълно съм съгласен с твърдението, че учителите са новите будители. Въпреки всички огорчения, аз съм трето поколение учител. От 20 години не се подписвам като професор, но учителят е част от живота на всеки човек. Той е оскърбяван, иронизиран, но в същото време е запомнян от всички. Спомням си, когато преди години срещах моята класна от Видин, аз се притеснявах от тази благородна жена. В учителя ни е последната надежда. Но се питам защо след като са от най-възвишената професия, повечето говорят за заплати. Все пак учителят е вторият по значимост след родителя личностен фактор в живота на всеки от нас.

Не може да се възстанови възрожденското очарование и респект към учителя, но все пак може чрез малко по-добрите си заплати да покажат, че има и нещо друго. И да покажат, че духовност, просвета и образование не се измерват с клишетата на пазарната икономика.

В момента има едно безвремие в историята на човечеството, което обаче не е голяма драма. Няма нито един културен абсолют, имам предвид като личност. Такъв, който да буди респект. Но все пак ще дойде друго време, защото хората ще бъдат уморени от индикацията кой какви пари реализира.

Често говорим за реформа в образованието. Признавам си, че не знам в какво се изразява тя. Бих им повярвал на тези специалисти, ако съм ги видял как преподават в час. Това бюрократизиране на образованието не е за добро. Влезе ли учителят в клас или пред една студентска аудитория, той трябва да очарова тези, на които преподава. А дали си с лаптоп или с тефтерче, няма никакво значение. За всяка една тема, независимо дали е технологическа или хуманитарна, може да се намери информация в интернет. Важен е личният контакт. Затова се казва преподавам - предаваш знания, които имаш. Иначе информация може да намериш отвсякъде.
.
.
.