240 бунтовници пазят Крушевската република срещу 2000 редовна войска

240 бунтовници пазят Крушевската република срещу 2000 редовна войска

Четатата на Питу Гули наброява 240 души, от които накрая оцеляват петима.

В началото на 20 век според българския географ Васил Кънчов Крушево е градче в Османска Македония с 9350 жители. От тях 4950 българи християни, 400 арнаути християни/албанци, 4000 власи/румъни и, разбира се, малко цигани.

На 1 август 1903 г. вечерта над 1200 въстаници, организирани в 10 отряда, заемат определените места в града и буковите гори около Крушево. Главен войвода на всички е Никола Карев. В конака квартируват немалко заптиета и в полунощ срещу Илинден започва ожесточеното сражение. Въстаниците успяват да подпалят входната врата и първия етаж и оцелелите турци побягват панически в тъмната нощ. Над Крушево се понася камбанен звън. Въстаникът Коле бие камбаната като за Великден. Скоро в камбанения хор се включват и камбаните на българската църква „Св. Богородица“ и влашката църква. Въстанието е обявено. По това време отрядът на Иван Наумов-Алябака обгражда казармата. Гарнизонът под командата на мулязим Али ефенди е наброявал едва 60 души тази нощ. Казармата, разположена на шосето за Прилеп и Битоля, е превзета.  Телеграфопощенската станция се завзема без бой, предава се и полицейският началник със сина си.

„Крушево е свободно. Народът ликува. Пристигането на Питу Гули в града със своята чета от 350  полски селяни, отправила се на помощ на въстаниците в борбата при казармата, не става така незабелязано. Отрядът преминава през средата на Крушово по най-тържествен начин. Питу Гули язди светлосив жребец. Той е облечен в червени, обшити със сърма черкезки дрехи. Над венеца от къдрава буйна коса има калпак. Редици от захласнати граждани — старци, жени и деца, го акламират. Децата гледат тоя красив юнак на коня, взират поглед с наслада и неутолимо детско любопитство в червените дипли на развятото знаме, което се вее зад войводата. Отрядът на Питу Гули се спира в местността Гуменя, пише в своите спомени писателят Георги Томалевски, в чиято родна къща на другия ден се установява щабът на въстанието.

На 3 август следобед Горското началство свиква на събрание около 60 души първенци от всички народности. Обявена е Крушовската република с  временно правителство (виж карето). За негови членове са избрани 6 души - по двама представители на трите големи народностни групи в града. За председател е избран Дину Вангел. Назначени са комисии за продоволствие и други услуги на четите.  Горското началство изготвя прокламация и по нарочни куриери разпраща документа до турското население в селата наоколо.

Но опиянението на народа от свободата е краткотрайно. На 10-ия ден от Илинден вълната на безпокойство се разстила из целия град. Първо с бинокъл, а после и с обикновено око се забелязва, че пътищата от Прилеп, от Кичево и всички други горски пътища от околните села са почернели от турска войска, въоръжена с картечници и топове. Всички дюкяни се затварят и хората се залостват по домовете си в тревожно очакване. Щабът на въстанието разпределя четите на възловите места. Командирът Никола Карев свиква щаба на последното оперативно заседание. Той и други някои войводи са на мнение, че трябва, сражавайки се, силите на народния бунт да се спасят и въстаниците да се оттеглят.

Питу Гули обаче не мисли така. Той отказва да изпълнява това нареждане на щаба. Знае, че на крушовското знаме, което се намира в неговия отряд, пише „Свобода или смърт”. Няма трета възможност. Щом Крушево губи своята свобода, единственото, което остава, е смъртта. Той събира дружината си и тръгва към платото Мечкин камен над града. Тук Питу Гули, син на влахиня и арнаутин, в жилите на който не тече и капка българска кръв, доказва как се мре за свободата на разпокъсана България. Мечкин камен се превръща в неговата Голгота. Над 2000 души е турската редовна войска, която под командването на Бахтияр паша е обсадила Крушево. Пашата е разгневен от отказа на въстаниците да се предадат доброволно и скоро към сгушеното в планината градче полетяват десетки снаряди.

Ангел Тасев и Иван Митрушев, двама живи четници след тоя незабравим исторически бой на Мечкин камен оставят за поколенията своите свидетелства. Питу Гули прави преглед на четата си от около 240 души, като разпуска тези, за които няма оръжие. На 12-ия ден от Илинден войводата дава нареждане на бойците да не почват боя, докато не чуят гласа на неговата пушка - единствената къса манлихера в четата. Четата е разпределена на позициите си. Всички се прощават, разцелуват се, изгарят цялата архива и мълчаливо и напрегнато чакат приближаването на турците.

Сражението почва към 10 часа сутринта. То е ожесточено, нечувано по своята настървеност сражение. Четниците усещат приближаването на огромните пълчища и могат да хвърлят бомби. Питу Гули не познава страх, става прав и така почва да стреля. Един куршум откъсва магазина на неговата пушка. Четата е обградена и в гръб. Разстоянието намалява, неравният бой се превръща в ръкопашен. Там наблизо, вързан за едно дръвче, цвили тревожно светлосивият жребец на войводата.  После  рухва на земята, пронизан от куршум. Жребецът умира геройски преди своя господар. Питу се възправя, поглежда милостиво към доброто животно и извиква: „Не бойте се!“ Тогава един куршум го пронизва в гърдите и той се тръшва ничком върху своята пушка. – Вземете ми  пушката! – са последните думи на Питу Гули. – А нашите кой ще вземе? – отговаря глас сред гърмежите. Върхът е постлан с убити и ранени. От този страшен бой остават живи само петима души четници. Трима от село Света и двама от Крушово.

Прокламация

 „Бракя земяци и мили комшии!

Мие, вашите вечни комши и познанци от убавото Крушово и неговите китни села, без разлика на вера и народност, не можейки веке да търпиме тиранията на жедните за кръв и гладните за чоечко месо муртати /(предатели/ що гледаат и нас и вас да дотерат до нож, и нас и вас да дотерат до питачки стап /просяшка тояга/ и нашата мила и богата земя да заприлегат на пустиня денеска дигнавме глави и решихме до пушка да се браниме от тия наши и ваши душмани и да задобиеме слобода. Вие мошне арно знаете, оти ние не сме лоши и разбирате оти от маки си я кладовме главата во торба, за да заживеем чоечки или пък юначки за умреме! Бидейки от дедо и прадедо си живееме како бракя на оваа земя, ние ве имаме свои и сакаме до край да останемесвои...“ 

 

     

 

 

Подобни статии