Адът над БПЦ се отприщва през септември 1944

Всеки пети свещеник е убит или хвърлен в концлагер

монсиньор Анджело Ронкали, нунций във Франция и бивш католически легат в България

Развихрилият се още от самия 9 септември 1944 г. терор, жертва на който стават представителите на буржоазията и интелигенцията, не подминава и българското духовенство.

До ден днешен не може да се каже точната бройка по простата причина, че има много имена, които не са записани. Общият брой на убитите със или без съд и присъда все още се уточнява. Засега има точни данни за загинали 230 духовници, но може би става въпрос за между 300 и 400 души. А общият брой на всички преследвани духовници на БПЦ варира между 500 и 600, което е около 20% от нейните свещенослужители към 1944 г., и така броят на убитите представлява една пета от този на всички репресирани православни духовни лица. Терорът срещу тях започва веднага след преврата от 9 септември 1944 г. и продължава с особена интензивност до май 1945 г., когато са убити над 100 духовници. Само през септември и октомври 1944 г. са отвлечени 68 свещеници и 7 монаси. Те са подлагани на нечовешки мъчения от специални наказателни отряди, а безжизнените им тела са захвърляни в пустинни места.

Същевременно комунистическите властници не са удовлетворени от физическата смърт на своите жертви и търсят моралната им гибел. Затова някои от убитите вече свещеници са осъдени и от Народния съд. За целите на този трибунал властите арестуват над 200 нови духовници. Някои от тях са пребити до смърт преди процеса. Междувременно съдът издава 152 присъди за свещенослужители, 13 от които смъртни. В същото време не всички обвиняеми духовници са изправени на процеса като подсъдими: част от тях са използвани като свидетели на обвинението. Това не означава, че последните са избегнали изтезанията. След процеса много от „свидетелите“, без да имат присъда, са изпращани в трудови лагери, където са били подложени отново на физически и морален тормоз. Успоредно с това много от осъдените духовници след изтърпяването на своите присъди в затвора не са освободени, а са прехвърлени в такива лагери. Например отец Димитър Енчев от село Изгрев, Русенска епархия,  е бил изпратен в лагер за саботаж на... пионерската организация. Свещеник Димитър Славов от село Омарчево, Сливенска епархия, е бил задържан за пазенето на портретите на бившото царско семейство в къщата си. Към момента са идентифицирани имената на около 50 православни свещеници, които са били в трудови лагери. Въпреки че тези лагери не са имали за своя основна цел физическото унищожаване на задържаните в тях духовници, не всички успяват да оцелеят, например отец Атанас Велков от село Лъки, Неврокопска епархия, е починал от изтезания в лагера в Самоводене.

В края на 40-те и през 50-те години православното духовенство е жертва и на административни ограничения и тормоз. Имуществата на осъдените свещеници са конфискувани. Много от тях са лишавани от граждански и политически права при освобождаването си от затвора или трудовия лагер. Властите често налагат запор върху заплатите и пенсиите им, а на децата им се забранява да следват във висши учебни заведения. Много свещенически семейства в големите градове са заточени в забравени от Бога села. Друга „новост“ е третирането на православни духовници като криминални престъпници и черноборсаджии заради продажбата на свещи и други църковни вещи.

Репресиите не подминават и висшето духовенство. Непосредствено след 9 септември 1944 г. комунистите се готвят дори да арестуват целия Свети синод на БПЦ, но този план е отменен след намесата на Георги Димитров от Москва. Това не пречи митрополитите Кирил Пловдивски и Паисий Врачански да са арестувани и държани в затвора от октомври 1944 г. до март 1945 г. През тези месеци те са подложени не само на физически мъчения, но и религиозният им статус става обект на специално унижение, например пазачите са скубали брадите им, яхали са ги като магарета и пр. Тяхното проучване показва, че останалите български митрополити също търпят репресии. Ловешкият митрополит Филарет е разследван за финансови престъпления; Търновският митрополит Софроний е обвиняван в антисъветска пропаганда и отрицателно отношение към народното управление в България. А изключително популярния Неврокопски митрополит Борис е убито през ноември 1948 г. Това е обявено за криминален акт. Но архивните документи и разказите на свидетели подсказват, че това не е случаен инцидент, а внимателно планирано действие. Митрополитът е убит на 60-ия си рожден ден в църковния двор след църковната служба в деня на свети Димитър.

Набеждават католици и протестанти за шпиони

Атаката срещу протестанти и католици започва след подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г. Дотогава режимът е принуден да сдържа войнствения си атеизъм и даже да демонстрира толерантност към религиозните права на гражданите, съобразявайки се с присъствието на Съюзническата контролна комисия. Това е и причината за отложената атака срещу инославните вероизповедания. Дори напротив - поддържат се нормални контакти, особено с Ватикана. Така например през есента на 1946 г. българският министър-председател Кимон Георгиев и ръководителят на българската делегация по мирните преговори в Париж Васил Коларов посещават монсиньор Анджело Ронкали, нунций във Франция и бивш католически легат в България. Те търсят и получават неговото съдействие за неутрализиране на антибългарската пропаганда и най-вече териториалните претенции на Гърция. След това вече няма нужда от игра на толерантност. Между 1949 и 1952 г. тоталитарният режим организира серия от процеси срещу протестантските и католическите църкви в България с обвинението, че са шпионирали за империалистическия Запад. Смъртна присъда получават католическият епископ Евгений Босилков и още трима свещеници, а много други са хвърлени в затвора. На различни срокове са осъдени и редица протестантски пастори.

БКП флиртува със свещениците

Наред с репресиите БКП прилага и специална тактика за отслабване вътрешното единство на православната църква, като стимулира конфликти между свещеници и митрополити. За тази тактика свидетелства и речта на Георги Димитров, произнесена в Рилския манастир по случай хилядолетието от кончината на св. Иван Рилски  на 26 май 1946 г. В нея той противопоставя бялото духовенство на епископата. От една страна, комунистическият вожд приветства свещениците за тяхната прогресивна и патриотична позиция, а от друга, обвинява Светия синод в подкрепата на монархическия ред. 

Подобни статии