Актьорът Николай Сотиров: Най-големият човешки талант е да признаеш таланта на ближния

Снимка: Личен архив Николай Сотиров е роден на 31 май 1956 година в Шумен. През 1980 година завършва Актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. Работил е в студио „Пантомима“ към театър Сълза и смях, в театър „Движение“, в театър „Панданс“ и други. Николай Сотиров има изключитено богата филмография. Играе български и чуждестранни филми, сред които „Къщата“ (1979), „Под игото“ (1990), „Смъртоностният влак“ (2003), „Механикът“ (2005), „Доставчикът“ (2007), „Звездна мисия“ (2009), „Паяци“ (2013), „Легендата за Херкулес“ (2014), „Дякон Левски“ (2015), „11А“ (2016), „Смартфонът беглец“ (2017) и много други.

"Когато някой ти признае успеха, означава, че има духовно самочувствие, че има хигиена на духа, означава, че е успял човек. Независимо дали в изкуство или в бизнес, или в политика", казва актьорът Николай Сотиров в интервю за "Телеграф".

- Г-н Сотиров, преди броени дни отбелязахте своя юбилей – 65 години. Не са много, не са и малко. Ако трябва да си направите равносметка, кои са най-важните уроци, които получихте за тези години?

- За мен това не е юбилей. Отново ще кажа, че се научих в Япония, Южна Корея, Малайзия, Сингапур след срещите с много будисти да живея извън календара. Интересува ме моята свобода, любовта ми и мисълта ми да правя изкуство и близостта ми до Бог. Това са нещата, които ме интересуват на тези години, каквито и да са те. Иначе аз бягам от рекапитулации, защото винаги има много повече мечти, отколкото спомени. Спомени имам за около десет Библии, но мечтите ми са повече.

 - Може ли да кажем, че една сбъдната мечта беше премиерата на спектакъла „Мюзикълисимо“, който направихте навръх рождения си ден?

- Това беше подарък за всички мои приятели и подарък за мен. Тоест аз исках да посрещна рождения си ден с премиера, мечтана отдавна, и с прекрасната новина, че последният ми филм е селектиран в две категории за Кан, което е супер прекрасно.

- Две категории за Кан. Ще ни разкажете ли малко повече.

- Това е филмът „На прага“ на Лъчо Петров. Психотрилър с философия. Неслучайно замина за Кан. Гледаха го хора, които лобират в комисиите и казаха, че искат този филм да бъде със субтитри на английски. Минал съответните селекции и той е в две категории – авторско кино и обзървър, тоест особен поглед. В този филм имам специално участие. Много съм щастлив, че работих с млади актьори, в които видях тяхната всеотдайност, любов, която беше взаимна, страхотна химия, енергия. Мисля, че стана нещо много истинско и много различно.

- Да се върнем на премиерния спектакъл. Много истинско и много различно се получи. Казахте, че обичате да работите с млади хора. Там са девет прекрасни деца. Кой учеше повече от другия, защото съм сигурна, че самите деца също са ви научили на нещо, дали са ви енергия, един нов поглед над нещата?

- Абсолютно. Както се казва – всяко едно творческо преживяване ме връща в детството. Когато обичаш, без да мислиш дали ще има пари, или няма да има пари.
Искам да кажа, че актът на творчество е онази сакрална изповед на всеки един артист, който деликатно не желае да се натрапи на когото и да е. Той просто споделя, защото най-голямото качество на един талант, особено детския, е първо, да го откриеш, второ, да го приласкаеш и трето, да го изявиш. Няма никакво значение какво съм мечтал аз. Мен ме интересуваше това да изявя таланта на децата. Да направя онази осмоза между генерациите. Затова поканих тези мои великолепни приятели Роберта, Владо Михайлов, Наско Пенев от Б.Т.Р., актьора Боби Вежинов, Ника, която е дъщеря на Роберта. Хореографката ни Джулия Ромео... Говорихме с музикалния педагог Евгени Господинов и с Богдана Желявска, разбира се, че работата с тези деца не е работата с класната, която преподава география примерно. Тоест това е една много деликатна материя, която иска страшно търпение, много здрава дисциплина, много здрав морал. Тези девет деца репетираха, за да бъдат арткомандоси. И мисля, че те вече имат морала и критерия на едни завършени актьори и певци, защото иначе няма как. Аз не мога да направя компромис.

- Видяхме, че са доста мънички деца с много големи таланти.

- Нашата мисия е да ги развием тези таланти. Не е задължително всички да станат артисти или някакви театрални, филмови или телевизионни звезди. Ние искаме от тях да имат култура и сензитивност към изкуството. Това е, защото мисля, че мисиите на човека са три – да се възпроизведе, да се репродуцира, тоест да има деца, да обиколи света и да прави изкуство.

- Вие сте обиколил света и много сте раздавал изкуство. Липсва ли ви сега това да пътувате, да създавате и кино, и театър в другите страни?

- Разбира се. Има една реплика, която съм написал, че изкуството в света последната година е един падащ самолет, в който няма атеисти, всички се молят на Бог и на Исус, и на Дева Мария за помощ.

Ние ядем, за да живеем, а не живеем, за да ядем. И колкото и да ядем, душата винаги е гладна за изкуство.
- Мислите ли отново за чуждестранни проекти?

- Имам спектакли, които са зад Океана, които трябваше да се случат преди пандемията, точно преди една година. Имам потвърждение, че при някакво либерализиране на рестрикциите ще се случат. И имам предложение да снимам филм в Хонолулу, в Хавай. Това е едната локация на този филм, другата е Цюрих, София и едно родопско село. Изключителен сценарий.

- Говорихме за изкуство, говорихме за деца, а какво прави вашата дъщеря? Тя е в чужбина и се занимава с нещо, което е много далечно от това, което вие правите.

- Дъщеря ми не живее в България. Тя е лекар. Не знам защо тя обича информационното затъмнение, не обича да се говори за нея. Никога не е парадирала с моето име, нито на майка си. Най-хуманният лекар, когото съм срещал през живота си, най-целенасоченият. Мисля, че тя е човекът, който най-много обича хората. И тя е най-успешната ми роля в този живот.

- Съвсем наскоро получихте и голямото отличие „Златен век“. Това е награда, която носи огромно признание, но не е ли и голяма отговорност?

- Огромно признание, огромна отговорност, най-голямата награда за култура в България. Културата е свято нещо. Най-святото може би. И когато има това признание за твоите усилия, за твоя труд, се е случило чудо. Свети Никола е сбъднал мечтата, сбъднал е чудото, то се е сътворило. Това е да направиш в изкуството една диря. Пак казвам, много хора се опитват да правят изкуство, защото искат изкуството да остане, когато от тях не остане нищо.

- За съжаление в последно време си отидоха много големи имена, които са оставили много на изкуството. Ето сега пък толкова млада си отиде Лорина Камбурова. Имаше и талант, и харизмата на звезда. Изкуството ли е това, което остава след всички хора, които го създават и които живеят за него?

- Всъщност какво е останало от Леонардо или Дали, или Ван Гог, или Пикасо... Остава тяхното изкуство, техните картини, скулптори. От Бетовен какво е останало или от Бах – музика. От Шилер, от Гьоте, от Шекспир – невероятната поезия, драматургия. За съжаление едни от най-най-най-големите си отидоха – Мутафова, Лолова, Стефан Данаилов... Много са, ужасно ми липсват. Аз съм работил много с тях. Безкрайно мъчно е, когато един такъв взривен, слънчев талант, какъвто беше и вече е в небесния театър – това е Лорина. Но тези неща ги решава Бог. Ние сме много малки и съвсем временно. Отново ще се върна към дзен будизма. Аз съм абсолютен православен християнин, но техните практики и философия винаги са представлявали интерес за мен. Ти си осъден на смърт в момента, в който се раждаш. Но ако не вярваш в прераждането, се обезсмислят много неща приживе. И тогава идва на помощ вярата. Не казвам религията. Аз съм вярващ, аз не съм религиозен. Всеки има своя Бог и дали ще бъде Исус или Мохамед, или Буда, или който и да е. Трябва да има толерантност и търпение. А това нещо се постига само с любов. И затова Бог е любов.

- Големите колоси един по един си отиват. Според вас като човек, който много години се занимава с изкуство, идва ли поколение, което ще успее до някаква степен да наследи този талант?

- Няма как да не успее. Аз вярвам в ресурса, в таланта на всяка една генерация. Изкуството е една ротация, тоест, когато говорим за декаданс, за такива неща, винаги след декаданса идва ренесансът. Няма как. Уверен съм, че еволюцията, диалектиката и на времето, и на живота, на модата, на самото изкуство, каквото и да е то, всички дигитални реалности, в които живеем, виртуални, онлайн реалности няма как да не променят изкуството. Не може да се сравнява начинът на интерпретиране от 50-те години с моето поколение, моя звезден клас с Аня Пенчева, с Ивайло Христов. Виждаме какви страхотни таланти, които са вече на по 50 години... Има една духовна приемственост от генерации към генерации. Въпросът е това изкуство да е живо в една държава, независимо кой управлява... Политическа истерия е и във Франция, и в Германия, къде ли не в Европа, но процентно за култура се дава в пъти, пъти, пъти повече. А не е нерешим проблемът. Просто трябва синхрон, трябва колаборация, трябва съгласие, трябва разбиране и трябва закон. И аз съм убеден, че не трябва да се рекламира българската култура, за да се продава по света. Трябва да се тръби за българската култура, трябва прокламация. Една пропагандна машина трябва да действа непрекъснато за популяризирането на българската култура. Това зависи от политици, от дипломати, които ако създадат правилните закони за култура, ако има отчисления от хазарта, ако има данъчни облекчения за бизнеса. България не е само държава и нация. България е цивилизация. Затова са говорили много и президенти и крале. Има артефакти и доказателства.

България е цивилизация, каквато е била египетската цивилизация, римската цивилизация, гръцката и т.н. Не мога да разбера – в една страна, колкото е по-малка, толкова езикът й е по-труден и хората повече се мразят и си завиждат, и по-малко се обичат.
- Умее ли българинът да се радва на успехите на другарчето си?

- Категорично не. Най-големият човешки талант е да признаеш таланта на ближния.

Когато някой ти признае успеха, означава, че има духовно самочувствие, че има хигиена на духа, означава, че е успял човек. Независимо дали в изкуство или в бизнес, или в политика. Винаги съм мечтал, като направя роля като в „Мюзикълисимо“, или в мой филм, просто като направя добра роля, целият отбор да дойде да ме прегърне, да ме целуне.
Както като футболист вкара гол, всички го прегръщат и го целуват. Така искам да бъде възприеман успехът – и в изкуството и навсякъде другаде. Забележи колко са искрени спортистите – има сълзи в очите им, има страст, има благодарност, има респект. Мъдрост и лудост (говоря за мъдрост и лудост в изкуството, не говоря за медицинската лудост). Трябва да си непременно малко луд, за да правиш изкуство. Което означава, че мъдростта те рестриктира. Това е така, аз вече съм на такива години, уморен съм... Не може да си уморен бе, братче, ти, ако не направиш някоя глупост, някоя авантюра... Великият Боян Дановски, един от най-великите български режисьори, театрални педагози, беше казал на един свой студент – на 77 години съм и втори месец не се влюбвам. За това говоря. Мога да говоря за един мъж. Той трябва да е винаги влюбен в жена, в идея, дори да е фикс, в кола, ако искаш, в море, хоби... Той трябва да е влюбен. Рутината съсипва всичко. Това е най-ужасяващата, задушаваща капсула в живота. Думата пенсия за един творец е духовна смърт. Можеш ли да пенсионираш Стоянка Мутафова, или Таня Лолова, или Калоянчев? Да пенсионираш Стефан Данаилов? Да пенсионираш Цветана Манева – това полубожество. Затова казвам Бог да ми даде дни - аз, докато мърдам, ще правя изкуство.

- На кого иска да благодари Ники Сотиров?

- Винаги съм казвал – благодаря на Анна и на семейството ми, че продължават да търпят артлудостите ми.
Имам колеги, които я питат Анна - как го издържаш? А тя отговаря – посвещение, любов. Не е лесно. Не говоря за пиянство, за наркотици. Тези 17 песни в „Мюзикълисимо“ са репетирани вкъщи. И с деца, и с вокален педагог, и аз имам две парчета. Всичко това се пее у дома. По четири-пет часа пет пъти в седмицата. И за съседите не е лесно. Затова благодаря на моето семейство. Иначе няма как да стане. Аз съм адски горд за това, което постигнаха тези деца. И, разбира се, изключителната селекция на Богдана Желявска от Асоциацията за подкрепа на децата. Толкова хуманно, толкова благородно, тя прави чудеса от храброст. Тя е един изключително авторитетен и уважаван съдия. Тя толкова всеотдайно осигурява тези летни, зимни артакадемии, които се случват заради асоциацията. Вида Пиронкова учи децата на пиано, Петър Пиронков ги учи да рисуват. Евгени Господинов ги учи на пеене. Аз ги уча на актьорско майсторство в самото пеене, освен отделно самото актьорско майсторство. Хореограф на модерни танци е Джулия Ромеро. И се получава една точно артакадемия цялостна, завършена и децата гълтат изкуство на огромни залъци. На финала се прави един сборен концерт. Когато аз започнах да работя с тях, казах – това не е концерт, това не е точно театър, но е много близо до театър, не е мюзикъл, но е много близо. Това е артриалити.

Подобни статии