Анна Томова-Синтова дава онлайн уроци

Софийската опера й готви подарък, поставя Ариадна на Наксос

Портрет на Анна Томова – Синтова като Доня Ана през 1977 година от операта „Дон Жуан“ на Моцарт /в средата/ от инсталацията „100 женски гласа“ на Мартина Сток, подредена в момента в Залцбург и посветена на 100-те певици, изявявали се на най-престижния в света оперен фестивал през периода 1920-2020 година.

Една от най-именитите български оперни певици, сопраното Анна Томова-Синтова посреща днес своя 80-годишен юбилей в тесен семеен кръг, съобщи дъщеря й Силвана.

Излязлата за пръв път на сцена в родната си Стара Загора едва 6-годишна любимка на маестро Херберт фон Караян живее в Залцбург и заради коронавирусната пандемия от почти две години не се е връщала в родината, заради това не се проведе и замисленият за това лято неин майсторски клас в града на липите.

В продължение на няколко месеца с помощта на съвременните технологии обаче тя е помагала на певците от софийската опера да се подготвят за постановката на „Ариадна на Наксос“ на Рихард Щраус, чиято премиера предстои на 26 ноември. Ариадна е сред коронните роли на Анна Томова-Синтова, започва да я изпълнява през 70-те години, когато е сред солистите на Берлинската опера. Режисьор на постановката е Вера Немирова, а зад диригентския пулт ще бъде маестро Евън-Алексис Крист, американец с гръцки корени. Премиерата ще бъде посветена на юбилярката.

“Мама много се вълнува от тези онлайн уроци, тя искрено съжалява, че не може да бъде заедно с учениците си, но, уви, времената са трудни за всички“, споделя Силвана Синтова, която със съпруга си Филип вече е подготвила малки изненади за майка си.

На юбилейната вечеря, където ще има и букети от България, на масата ще бъдат внукът Антони, който е студент втора година в класа по пиано в мюнхенската консерватория, и внучката Мария, студентка по пеене в консерваторията на австрийския град Грац. Сред подаръците със сигурност ще бъдат поздравителен адрес от кмета на Стара Загора Живко Тодоров и томче от поредицата „100 портрета“ с нейно интервю, дадено преди няколко месеца. Поздрави ще изпратят и от трупата на най-старата извънстолична опера, старозагорската, чийто артистичен директор е другата световноизвестна старозагорка, мецосопраното Веселина Кацарова.

Оперните капацитети твърдят, че Анна Томова-Синтова е възможно най-добрата Татяна от култовата „Евгений Онегин“. Първата й роля е била на мъничката дъщеричка на Чо Чо Сан от „Мадам Бътерфлай“, било е през вече далечната 1946-а, когато майка й е хористка в старозагорската опера, а сред сценичните й  партньори са именитите сопрани Рене Йорданова и Елисавета Йовович. С маестро Караян се среща през 1973 година и той по думите й „я катапултира в съвсем други сфери на интерпретацията на музиката“.

Осмисляйки изминалите десетилетия, Анна Томова-Синтова казва, че винаги е търсела  красивото, позитивното. За това й помагал както вроденият оптимизъм, така и заниманията с  източните мъдрости и учения чрез медитация и самодисциплина.

„Погледът ми е бил винаги изпълнен с вяра и винаги насочен напред. Иска се много работа над себе си. Нищо не пада от небето! - категорична е тя и заедно с това държи да подчертае: - Трябва идеализмът да се поддържа! Изкуството и операта винаги ще имат бъдеще въпреки кризите, които се изживяват в момента - и съответно собствените кризи покрай това“. „Никога не съм се замисляла за това какво давам и какво трябва да получавам и дали въпросният начин на живот, който изисква това изкуство, е жертва. Никога не съм мислила. Когато един певец е приел този път, той трябва да има абсолютната готовност с отворено сърце в целия този път да вижда позитивното, колкото и трудно да е било. Вътрешната нагласа е много важна и тя трябва да бъде съчетана на първо място с вяра. Това важи за всеки отделен човек, всеки има задачи в живота за преодоляване, но когато си посветен на изкуство, чиято мисия е да обогатява, да възражда душите на хората, тогава това е изключително важно. Личността се изгражда успоредно с репертоара, творческото развитие и човешкото развитие вървят заедно. Колкото повече всеотдайност, толкова повече бухане в дълбоките води, казва още звездата.

Ето какво мисли за самото изкуство: „Изкуството е храна, истинна, на хората за живот. А няма изкуство без идеализъм – нека той да бъде винаги поддържан, защото сме свидетели, че моментният период, в който живеем, е абсолютно материален – силно материален. Това взе дотолкова връх, че замъгли съзнанието на хората и се стигна до такива големи катаклизми в цял свят. Трябва идеализмът да се поддържа! Изкуството и операта винаги ще имат бъдеще въпреки кризите, които се изживяват в момента и съответно собствените кризи покрай това, защото изкуството също изживява критични периоди, но те имат винаги бъдеще и въпреки ту горе, ту долу, пътят напред и животът на земята е свързан с развитието на изкуството, което да бъде стимул на хората за живот!“.

 

Флоренция ми е като Стара Загора 

„Често, когато по-късно съм пяла във Флоренция, между другото там усещах един вид творческа атмосфера, сходна на тази в Стара Загора. Може би идва от природата, сходния хълмист характер. В близост сме ние до Стара планина и Средна гора - град не само на липите, но и на певци, поети и художници. Спомням си как като ученици през свободните часове, „заразени“ от тази атмосфера на града, без да мислим гладни ли сме, жадни ли сме, какво имаме, какво нямаме, грабвахме акордеона или китарата и отивахме на Аязмото, сядахме на една поляна, което много… Аязмото много беше обичано, от мене специално, както и от цялото гражданство… Сядахме и пеехме! Пеехме песни, които обичаме. Просто се унасяхме, с радост и вдъхновение в сърцата ни. Слава Богу, че тогава материалното не е било толкова силно засегнато както в момента, и което е причина за много щети, които стават с човечеството“.

 

Караян даваше свобода

„Караян изискваше от изпълнителя абсолютна концентрация. Концентрацията при него, за една постановка, беше вид концентрация за две-три останали други постановки, за други сцени по света. Всеотдайност! Силна дисциплина! Самодисциплина! Човешко развитие – развитие на духа, да имаш изцяло овладян себе си. Знаеш какво правиш, знаеш какво да вложиш в себе си, за да можеш абсолютно след това и да го оставиш. Абсолютно отъждествяване с образа и произведението. Успоредно обаче с това той даваше пълна вътрешна свобода на изпълнителя, вярваше му – беше едно с него. Винаги обичаше спонтанния, директния способ на изявата. Неговата интерпретация беше всеобхващаща и отразяваше голямата истина в музиката и изкуството. Респект и благодарност за това!“.

Болката от загубата на съпруга е неописуема

„Бях на 18, когато съдбата ме срещна с бъдещия ми съпруг Бето Синтов. Аз едва прохождаща в консерваторията, а той на 25 години, последен курс във ВИТИЗ, млад актьор. Година по-късно станахме семейство. Подехме трудният път на изкуството съвместно, като най-голямата ни подкрепа и опора по този път бе самото изкуство. Силната ни емоционална връзка ни помагаше да му бъдем всеотдайни. Станахме едно. Две части на един елемент и това остана до края в продължение на 56 години съвместен семеен живот. В началото той бе актьор в театрите в Ямбол и Стара Загора и след заминаването ни в Лайпциг той завърши оперна режисура. Практикуваше в берлинската Щатсопера, но с началото на ангажиментите ми по световните театри поехме заедно. Бето стана втората половинка от кариерата ми: не само като съпруг, но и като мениджър. Той присъстваше на всички репетиции, с него изработвах по детайли всички нови партии като един абсолютен партньор професионалист, най-силния мой критерий и опора. Тази опора ми позволяваше с всяка задача да разкривам себе си и да развивам себе си духовно, също и като човек, и като творец. Той бе много обичан и уважаван от всички. Заслугата за постигнатото бе изцяло съвместна. Той самият бе щастлив и удовлетворен от съвместния път, който изминахме. Затова пък болката от раздялата, когато той ни напусна, беше неописуемо голяма“.

Подобни статии