Безучастността е най-доброто алиби

Всяко второ българче е било жертва на насилие, сочи статистиката. Добре дошли в България! Тук, където спокойно можете да шамаросате детето си насред улицата и това няма да има никакви последствия за вас. Защото по-голямата част от случайните очевидци са на принципа „Не е моя работа“, а малцината, с чийто неодобрителен поглед ще се сблъскате, са на мнение, че просто няма какво да направят.

И това мнение е отражение на работата на институциите, които подобно на случайните очевидци, си прехвърлят топката, но никой не поема отговорността. Докато не стане твърде късно.

 

Представа

Добре дошли в България! Тук, където имаме криворазбрана представа за „допустимо“ насилие. Дърпане за ухото и пляскане по дупето направо не се броят. А „задвратника“ дори върви с хумористично определение – „способ за предаване на информация и житейски ценности от едно поколение на друго посредством рязък контакт на дланта на ръката на предаващия информация със задната част на врата на приемащия информация“. И може би щеше да е наистина смешно, ако не беше придружено с толкова тъжна статистика. 35% от хлапетата се чувстват в опасност у дома, в училище или в общността. Едно от шест деца е било подложено на сексуално насилие, а едно от десет е било пренебрегвано.

Иначе България иска повече деца. Само че не може да ги защити и да им осигури безопасна среда. Някои биха казали, че е въпрос на манталитет. Други биха го отдали на стрес, проблеми, безпаричие, личен пример, възпитание. Каквато и да е първопричината обаче, насилието ражда насилие. То се пренася от дома в училище, на улицата. А със своята безучастност обществото и институциите са едновременно съучастник и алиби на насилниците. Докато не стане твърде късно. И не се наложи да прогледнем след поредния скандален клип, след поредния случай на пребито, убито, починало дете. Тогава (поне за кратко) си даваме сметка, че е наша работа и че има какво да направим.

В този омагьосан лабиринт има няколко изхода. За да ги открием обаче, трябва да изкореним чувството за безнаказаност. Да бъдем ангажирани и отговорни. Да не извръщаме глава, когато станем свидетели на насилие, да подаваме сигнали, да настояваме институциите да вършат работата си. Да създаваме деца само ако наистина ги искаме и сме готови да им отдадем цялата си любов, търпение и внимание. Защото те го заслужават.

Подобни статии