Борис III ковал златни пирони в бойните знамена

„Шуми Марица“ оглася Деня на храбростта до Девети септември

Кавалерийско войсково подразделение по бул. „Цар Освободител“ със Софийския университет на заден план

Още със създаването на българската войска княз Александър Батенберг с указ номер 1 от 1 януари 1880 година учредява военния орден „За храброст“, с който се удостояват извършилите подвизи на бойното поле.

Още със създаването на българската войска княз Александър Батенберг с указ номер 1 от 1 януари 1880 година учредява военния орден „За храброст“, с който се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. 
Само няколко дни по-късно, на 9 януари, с указ №5 се постановява честване на Ден на храбростта. Определена е датата 23 април – денят на свети Георги Победоносец, а от 1916 г., след  преминаване от Юлианския към Григорианския календар, Българската православна църква взема решение празничният ден да се отбелязва на 6 май.
Първоначално церемонията се състои в 

панихида в гарнизоните

поздравления и скромен обяд за кавалерите на ордена „За храброст“, както и ограничени военни паради, предимно в София. Впоследствие цар Фердинанд внася по-голяма тържественост на честването.
По време на войните в периода 1912 – 1918 г. празникът се отбелязва в бойни условия. Отслужва се панихида за загиналите и молебен за живите. Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена „За храброст“. В края тържеството приключва с кратък военен парад.
Впечатляващ е парадът от 6 май 1937 г. - първият след забраната от Ньойския мирен договор. Тогава цар Борис III връчва новите бойни знамена на софийските полкове. Старите бойни знамена, обгорени и прокъсани от куршумите, обикалят в прощално шествие под звуците на марша „Шуми Марица“ на препълнения площад пред двореца, за да бъдат отнесени в Пантеона на българската слава. Новите знамена се освещават от 

Софийския митрополит Стефан

а след това царят с позлатено чукче заковава на всяко от тях позлатен гвоздей с изображение на вензела си. Той лично връчва бойното знаме на всеки командир на полк. Тържественият парад е предвождан от кавалери на ордена „За храброст“. На този и на всички следващи паради се отдава специална почит на ветераните и инвалидите от войните, като царят лично се ръкува с тях.
Гергьовденските паради са отменени на 2 май 1947 г. с постановление на Министерския съвет под председателството на Георги Димитров. Първоначално за ден на Българската армия е определена датата 9 септември, а след 1953 г. – 23 септември, денят на обявяване на Септемврийското въстание от 1923 г. 
През 1990 г. Седмото велико народно събрание определя за празник на войската 23 август – деня на решителните боеве при Шипка от 1877 г. Две години, 1991-ва и 1992-ра, българските войски честват този паметен ден като свой празник. През 1993 г. с постановление на МС №15 от 27 януари 

отново е върната датата 6 май

 като Ден на храбростта и празник на Българската армия. Празникът започва в 9 часа пред Паметника на Незнайния воин в София, където патриархът или друг представител на висшия клир на Българската православна църква отслужва панихида за загиналите военнослужещи, молебен за живите и празничен водосвет на бойните знамена и знамената-светини. Поднасят се венци и цветя в памет на падналите в бой воини.  В 10 часа започва военен парад на площад „Княз Александър І“. Началото на парада дава прелитащ над площада вертолет Ми-17 на Военновъздушните сили с развят на него българския национален флаг. При изпълнението на националния химн се произвеждат и артилерийски салюти. От 2012 г. отпада думата „господа“ при проверката на ротите от президента. Промяната се налага заради все по-широкото навлизане на жени в 
„Шуми Марица“ е националният химн на Княжество и после Царство България от 1886 до 1944 г. Историята му започва в град Шумен, където в средата на ХIХ век унгарецът Шафрани създава оркестър. Една от песните, които изпълняват е немският шлагер „Когато войниците маршируват през града“. 

Мелодията се харесва 

на учителя Атанас Гранитски, който я нагажда към стихотворението „Слънце-зорница“.  През 1876 г. избухва Сръбско-турската война. В нея се включват български доброволци, командвани от руския ген. Черняев. Между доброволците е и секретарят на четата с войвода Филип Тотю - Никола Живков (1847-1901). Той е и ученик на Гранитски. Възхитен е от личността и харизмата на Черняев и решава да напише марш, посветен на него. Така се ражда „Черняев марш“, написан по мелодията на „Слънце-зорница“. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия „Шуми Марица“ става официален химн на царска България до 1944 г. След 10 ноември 1989 г. се правят опити да се възстанови песента като национален химн. Приетата през лятото на 1991 г. Конституция на Република България утвърждава окончателно тогавашния химн на страната „Горда Стара планина”.
„Шуми Марица получава бойно 

кръщение в боевете на Шипка 

на 9, 10 и 11 август 1877 г., когато българските опълченци и малка група руски бойци спират турците. След непрекъснатите атаки турските войски обкръжават почти от всички страни малобройните защитници на прохода. На 11 август яростните атаки продължават. Непоносимата жега, безводието и гладът изтощават до крайност опълченците. От редовете на Трета дружина се чува познатият глас на командира: „Братци, неприятелят ни обкръжи, път за отстъпление няма. Ако не дойде помощ, всинца ще положим кости тук за свободата на България!” След тези думи майор Чиляев запява „Шуми Марица”. Песента веднага се поема от опълченците по цялата верига и подействала като електрически ток. След нея се понася гръмогласното „Ура” на защитниците на прохода. 

Ордите на Сюлейман паша са отблъснати

Пристига и помощта!
Второто бойно кръщение на песента е по време на Сръбско-българската война (1885 г.). Кореспондентът на германския вестник „Кьолнише цайтунг” Фон Кун в книгата си „Борбата на българите за съединението си”, излязла през 1886 г.,  пише за Сливнишката епопея: „...Без да изгърми даже и една пушка, с развети пряпорци, с биющи барабани, под звуците на „Шуми Марица”, Дунавският полк с удивителна лекота и скорост се качи на една стръмна канара. Сърбите за пръв път чуваха звуците на българската народна химна „Шуми Марица”. Тези звуци сетне бяха достатъчни, за да повлияят на сръбската войска и да я докарат до паническо бягство.”

Подобни статии