Българският художник бижутер Анжело Красини: Щастието е в самия живот

"Щастието не се крие в неговото реализиране чрез богатство, нито в безкрайното му търсене, а в самия живот", казва Анжело Красини – потомък на италиански каменоделец, заселил се в България, е роден на 10 август през 1954 г. в София. Завършил е индустриален дизайн в Академията за приложни изкуства „Строганов” в Москва. Работил е като художник в Българския културен център във Варшава. В продължение на 6 години е бил зам.-председател на СБХ. Освен в България има самостоятелни изложби авторски накити в Япония, Чехия, Германия, Унгария и др. Носител е на престижни национални и световни отличия: от Международното триенале на приложните и декоративните изкуства в Ерфут (1986), от Съюза на българските художници (1992, 1994) и т.н. Автор е на статуетката на наградата за българска мода „Златната игла“.

- Г-н Красини, неотдавна в галерия „Арте“ представихте изложба авторски бижута по новаторски начин – като „мобилни“ елементи от картина, които могат да се свалят и носят, без това да наруши композицията. За вас чисто художествената или утилитарната функция на накита е водеща?

- Това е силата на стабилното образование, което ме учеше през цялото време да съчетавам утилитарното с максималната доза красота в него. Не използваме често думата „красота“: заместваме я с евфемизми, гледаме да я натикаме някъде встрани – говорим за пари, за полезност и какво ли не щеш още... Аз още като ученик и по-късно като студент в едни много древни фаянсови портрети от скулптори на римската школа забелязвах какви прекрасни накити са носели нашите предшественици. И те са неделима част от портрети на високото изкуство. Винаги съм си мислел: това не бих ли могъл да го извадя от картината, да го ползвам и върна обратно – и това е нещото, което постигнах с помощта на микромагнити: по елегантен начин бижутата могат да се дръпнат от „фона“, да се носят, а после само да се допрат и да застанат на своето място в картината. Покрай коронавируса едно често срещано понятие е „несподелянето“ – нямаме пряк допир, не споделяме усмивките си, чувствата си. И тук ми хрумна, че ми се иска всяко съкровище да може да бъде споделено. Затова нарекох изложбата „Споделени съкровища“. Това беше закачката, а онова, което казаха – че е новаторство: всъщност то е предопределено от хиляди години развитие в изкуството. Ето, сега му дойде времето някой да го опита и направи.

- Съществува ли някъде тази технология да се рисува със стрити (полу)скъпоценни камъни, както са създадени фоновете на картините от „Споделени съкровища“, или си е чисто ваша инвенция?

- Това е ювелирна техника, която се развива с възможностите на съвременните свързващи полимерни вещества, които могат в един момент да кристализират и да помогнат на парченцата лазурит, малахит, тюркоаз и т.н. да „застанат мирно“ на фона, след което да бъдат полирани върху самата основа. Като всичко на тоя свят, това не е абсолютно ново, но същевременно е и ново, защото не е било използвано точно по този начин. Но да се потупам по гърдите и да кажа: аз го открих?! Сакън! Прилагани са подобни технологии с туткали, още Леонардо да Винчи страшно много е експериментирал със стрити кристали. А не е лесно да ги прежали човек да ги стрие, за да направи оня цвят, който никога няма да извехтее на слънцето... Изключително трудоемко е – ако си представя, че би трябвало да го правя преди 100 години, когато не са имали електричество и тая химия... Но ако се огледа човек, винаги ще открие нещо, което да му помогне да реализира някаква своя „нова“ хрумка...

- „Съзирате“ нарисувани украшения в картините на Йеронимус Бош, мотиви от които използвате. Има ли ги и у други художници, които биха ви вдъхновили за следваща изява?

- Не виждам по-добър художник от природата. В онова, което ни е предоставила – в най-малката тревичка, в незабележимото жълтурче в пукнатината на асфалта, може да забележите толкова много идеи, красота и композиционни прийоми на биониката, която използва природни конструкции, за да сътвори собствените си технически произведения. Бош е гениален ум, прозрял е неща, които са част от природна форма, а той я претворява като архитектурна, от която величава архитектура аз пък се опитвам да направя миниатюра, съдържаща обаче в себе си, колкото и странно да звучи, известна доза монументализъм. Ами, оказва се, че може. Значимостта на едно произведение не е в неговите буквални размери.

- Какво показа изложбата: има ли клиенти за подобно изкуство, или то е твърде скъпо, за да си го позволи редовият ценител?

- Ето това е голямата ми болка: че все още не мога да си позволя да работя даром, за да мога да направя нещата от правилния, качествен материал, за да бъдат „съкровищни“, а не просто да се правя на артист. Но аз се стараех не да стана богат, а да зарадвам хората и да споделя моите неща с тях. Те пък се постараха да ги усетят и да отделят за тях от скромните си средства, за да си доставят тази радост. Когато човек подходи емоционално, трудно го спират някакви цифри. Но тези предмети не са скъпи в смисъла, в който някои може би очакват – да са хиляди в брой. Не, не е така.

- Мислили ли сте каква би била творческата ви съдба, ако живеехте в Италия – една от родините на съвършения дизайн? И как така един творец, които носи името Анжело Красини, се оказва български художник?

- Ами по силата на прадядовите му забежки. Прадядо ми идва тук като младеж по изграждането на жп линиите в новострояща се и въздигаща се България след Освобождението. Пристига като каменоделец от Верона с още няколко италиански фамилии, но си харесва една българка и въпросът с Италия приключва. Той и семейството му създават кариерите за белия врачански камък: от него са направени колоните на Университета, на Народната библиотека – тези прекрасни бели камъни още не са мръднали, не са се напукали, не са се уронили… Що се касае до това как бих се чувствал: ей Богу, хем ми се струва, че бих бил същия, хем не е така. Знам, че битието определя съзнанието – поне така ни учеха навремето, а после имах възможността да го проверя в дълбочина. Свойствата ни да бъдем повече или по-малко чувствителни, по-емоционални или по-рационални – това е генетика, но са важни и условията, при които тези свойства се реализират. Помня как ме унижаваха с всички ония досадни забрани – да не мога да прочета Фройд, защото в библиотеката произведенията му се водят „спец фонд“, да не мога да пътувам. Колко пъти съм се молил да ми дадат разрешително да видя Италия! На 35 години аз все още не бях стъпил там. След което не исках да стъпя заради въведените визи, след което пък – от някакъв емоционален страх… Е, разгеле, точно преди 3 седмици се върнах от първото си пребиваване за 10-ина дена в Рим и разбрах колко е важно всяко нещо да е във времето си. Разхождах се там като художник, отишъл за пръв път да види църквата „Санта Мария Маджоре“, катедралата „Св. Петър“, работите на Микеланджело в Сикстинската капела, площад „Навона“... Бях в положението на човек, движещ се във филм, който е гледал многократно. Представяте ли си едно хлапе какъв възторг би изпитало от първия си секс, от допира до кожата на другото същество, ако преди това години наред си му тикал порно-филмчета в главата?! Съсипал си първия му миг! Ето това ми направи комунизмът, с извинение – това са страшни ментални и физически забрани…

- Произходът ви създавал ли ви е и други проблеми по време на социализма?

- В казармата ми изигра такива лоши шеги, че ме ожалваха на моменти и ми викаха: защо не се прекръстиш, тука всеки те юрка като черна овца. „А, оня, италианеца ли, я той там...“ – все ме пращаха да ме духа вятърът и да ме брули студът. Имаше от време на време едни шамарчета, които получавах от Държавна сигурност: привикван съм, кандърдисван съм… Аз не съм „докладвал“, но после разбрах, че някой е докладвал за мен и имам хубавичко досие. За разлика от италианския ми дядо – комунист и участник в Септемврийското въстание 1923-та, другият ми дядо, по майчина линия, е политик, депутат от Демократическата партия, който на 9 септември е арестуван и по-късно убит от т. нар. Народен съд. Как ще се чувстваш комфортно и защитен с дядо от някакъв капиталистически произход и друг ликвидиран от Народния съд?!

- Можахте ли поне да научите италиански „дистанционно“?

- Италианския не съм го научил, защото родителите ми се стараеха да ме откъснат от това – не дай си Боже, такъв млад и луд, да бих побягнал, както някои други, към границата. Нали се сещате колко тъжна им беше съдбата на тия момчета... Съвсем съзнателно са ме отбутвали деликатно: я по-добре ти учи френски… А вече като се захванах с изкуството и създадох семейство, не ми остана време за това. Аз езика съм го възприемал с очите си – с творбите на Мазачо, Караваджо, Микаленджело...

- Днес, когато действат друг вид ограничения, по-лесно ли е човек да е свободен и успешен?

- Дядо ми е бил италиански комунист и аз вътрешно искам да си подарявам работите. Искам всеки да дава колкото му даде Господ сили и да консумира само толкова, колкото му е потребно, за да живее скромно, в комфорт, но не в лукс. А то се получи точно обратното: всеки гледа колкото се може повече да граби и по-малко да даде – някакъв хедонистичен егоизъм е обзел цяла България, а според мене и целия свят, защото го видях и на други места. Децата ми са в Австрия, аз самият щъкам по света – следвал съм в Москва, живях 2 години във Варшава по времето на „Солидарност“, на която бях и член… Имах възможност да видя света от повече ъгли, което помага да разбереш истината за това, което виждаш. Не ми харесват съвременният неолиберален модел и глобализмът: това е една покварена квинтесенция на парите, на Мамона – на този бог, който определя абсолютно всичко. И изведнъж понятия като честност се оказват забравени. А те са създали цивилизацията ни и са основата, на която сме стъпили. Ние обаче ги рушим като неразумни идиоти...

- Като творец търсите ли някаква противоотрова срещу тази модерна вакханалия на потреблението, на липсата на духовни ориентири?

- Всички други неща, които правя в момента, включително бижутерията, са страничен продукт на невъзможността ми да седна и да запиша онова, което съм прочел от стотиците книги, съхранило се е в главата ми, прозрял съм го – вярно или невярно, и искам да го предам в резюмиран вид. Имам чувството, че светът е на ръба на пропаст, прави се някакъв експеримент с него и му се струва, че това е бъдещето – но то така се е струвало и на Хитлер, сигурно и на Сталин така му се е струвало. Ето защо искам да довърша онова, което съм започнал да пиша, а то се пише много трудно, тъй като се опитвам хилядите страници да ги сведа до стотина достъпни, с илюстрации като за деца. Пет-десет години вече я пиша тази книга и се опитвам все повече да я компресирам, но не знам дали ще успея. Тя всъщност е написана от хиляди невероятни и дълбоки човешки умове – Монтен, Паскал, Кант…, това са колони на познанието. Искам да пренеса малкото, което знам, на понятен език за онези, които обичам – аз я пиша като за внуците си тази книга, като приказка, в която обаче не отсъстват вечните човешки проблеми.

- Щастлив ли сте?

- Щастието не се крие в неговото реализиране чрез богатство, нито в безкрайното му търсене, а в самия живот. Внуците да ти се качат на главата – и всичко си идва на мястото, това е големият смисъл. Имам безкрайно обичана от мен съпруга, две дечица, които вече имат голямо семейство, 2-ма шашкъни внуци и една прекрасна принцеса внучка – ето това са ми щастието и истинските радости. Семейството ни посреща на тоя свят, то ни изпраща. Искам те да израснат в нормален свят, в който хората имат нормални потребности и известна доза страх от Бога, тоест скромност. Изкуството е един от начините вместо в празногонене на суперлуксозни яхти, коли и плюскане човешките сили да се насочват в правене и консумиране на неща, които носят послание и са духовни.

Подобни статии