Българският парламент отнема пенсията на войводата Дядо Ильо

За да не бъде убит, става пазач в Рилския манастир

Ильо Малешевски като участник в Първата българска легия в Белград

През Българското възраждане преобладаващата част от българските хайдути и войводи вземат участие в националноосвободителното движение и се превръщат в национални герои. След Освобождението те са обявени за поборници и наред с опълченците са им отпуснати народни пенсии.

Уви, радостта и щастието на хайдутите не трае дълго, тъй като само десетина години по-късно не турското правителство, а родният български парламент гласува на мнозина от тях пенсиите да бъдат отнети. Според мотивите на тогавашните депутати пенсиите на хайдутите и войводите били незаслужени, а самите те не влизали в категорията на поборниците. Един от тези „незаслужили” войводи, чието име и история ще разкажем, е Дядо Ильо Малешевски – един от достойните синове, отдал по-голямата част от живота си за българското освобождение. Поборник, на когото правителството и парламента, вместо да стават прави и на крака да го почитат, си позволяват да отнемат единственото, с което новата българска държава му се отплаща за пролятата кръв – отпуснатата мизерна народна пенсия.

Илия Марков Попгеоргиев, известен още като Дядо Ильо Малешевски и Ильо войвода, е роден на 28 май 1805 г. в Берово, днес град, намиращ се в източната част на Северна Македония. По онова време селището е било на територията на Османската империя.

В жилите му тече бурна и непокорна кръв на българите от Македония. Дядо му, поп Георги, загива като войвода на малка чета в престрелка с османските турци. Внукът достойно продължава рода. На 20 години той е принуден да напусне родното Берово. Причината е, че непокорният младеж едва не убива местен турчин, който оскърбявал и задирял сестрите му. За да не бъде убит, младият Илия отива в Рилския манастир при свой роднина. Там е назначен за пазач и му е дадено оръжие, стара пушка. С нея той не само пази портите на манастира, но често се „прошетва” и из района и гони местните турци. В манастира младият мъж прекарва десетина години. През 1838 г. се завръща в родното си място и се жени. Но скоро е принуден отново да го напусне. След кавга местният турчин Мехмед Байрактар напада от засада и ранява брат му. В отговор Ильо убива турчина и се стяга за път. Този път обаче той смята да се крие, а събира малка дружина, с която извършват нападения над местни османлии угнетители. По време на Кримската война броят на четниците достига 70 души. През 1854 г. Ильо войвода спасява Дупница от оплячкосване. Когато научава, че местните турци смятат да нападат и изколят българското население, войводата провожда хабер на дупнишките аги, че ще подпали турската махала и ще изколи всичко живо в нея. Тази заплаха силно стряска османлиите и ги кара да се откажат от намерението си да безчинстват и убиват.

През 1856 г. официалните турски власти решават да накарат Малешевския войвода да слезе от гората. До него е изпратено писмо, че ако се откаже от хайдутлука и отново се върне към мирния живот, няма да бъде преследван, нито ще му се дири сметка за всичко онова, що е сторил до този момент. Войводата склонява, разпуска дружината и за втори път се връща в Берово като мирен селянин. В знак на особено благоразположение дори му е разрешено да ходи на улицата въоръжен. Нещо немислимо за един българин в онова време. Но и този път селският живот очевидно не му е бил писан за дълго. Част от беровските турци решават да си отмъстят на гяурина, убил Мехмед Байрактар, и на свой ред се сговарят да го нападнат и застрелят от засада. От свой доверен човек обаче Ильо научава за плана им и решава да го осуети. За пореден път той напуска родното Берово и излиза в планината. Разярени, че са изпуснали комитата, османлиите разрушават къщата на войводата, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил, където са поставени под контрол. 12 от бившите Ильови четници, които също като него слизат от планината и уж са оставени на мира, са арестувани от турските власти, а 4 са обесени.

През 1860 г. Ильо Попгеоргиев отива в Сърбия. Установява се в Белград и се записва за участник в Първата българска легия. Тук Раковски му поверява командването на един от батальоните, който участва в не едно и две сражения. Заради възрастта, по това време войводата надхвърля вече 55 години, младите легисти се обръщат към него с Дядо. По това време турските власти научават, че опасният комита е в белградската легия и отново арестуват семейството му и го откарват в затвора в Скопие. За участието си в Сръбско-турската война, Дядо Ильо е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 денара. Войводата участва и в следващата Сръбско-турска война от 1876 г., където е тежко ранен и е настанен за лечение в болница. Тук научава за избухналата Руско-турска война и макар и все още неизлекуван и сакат с дясната ръка, е категоричен, че ще се бие с братушките за освобождението на милото Отечество. Той се представя на руското командване и му е поверена опълченска чета. С нея води битки в Ловешко и преминава Балкана с войските на ген. Йосиф Гурко. След Освобождението на София Дядо Ильо е определен за командир на всички български доброволчески чети в състава на руската войска. Участва в освобождаването на Кюстендил, след което се отправя с четата си към Малешево, където е посрещнат като български цар от местното население. За участието си в Освободителната война в Сан Стефано получава първия учреден орден на българската държава „За храброст”. След подписване на Берлинския договор войводата събира семейството си и се установяват да живеят в Кюстендил. Но семейният живот не е сладък за стария хайдутин, докато българските земи все още не са освободени и обединени. Той оставя жена си и децата си и се включва в Кресненско- Разложкото въстание. Изживява разгрома му много тежко и за дълго се затваря в себе си.

През 1880 г. по предложение на Стефан Стамболов Народното събрание на Княжество България отпуска на Ильо Малешевски поборническа пенсия в размер на 200 лв. заради участието му в освободителните борби и заслугите му към Отечеството. През 1885 г. с избухването на Сръбско-българската си война, вече 80-годишният бивш хайдутин се записва за фронта. Въпреки годините той се бие геройски.

През 1896 г. обаче българският парламент гласува да бъдат отнети народните пенсии на една голяма част от борците за национално освобождение. Сред тях е и 91-годишният по това време Ильо Малешевски. В отговор старецът пише своето „кърваво” писмо до народните избраници. Текстът на това писмо едва ли би оставило някого безчувствен.

„Господин председателю! Господа народни представители! Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия? Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение? Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”

Дядо Ильо Малешевски умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил. На погребението му идват стотици не само от региона, но и от цялото българско етническо землище. Осемдесет години по-късно, през 1978 г., Ильо Попгеоргиев Малешевски е обявен за почетен гражданин на Кюстендил.

Подобни статии