Цар Плъх

Снимка: wikimedia

За него се знае малко, той рядко излиза на светло. Загадка на природата, около която има много противоречиви и зловещи легенди. Става дума за Царя на плъховете. Това не е измислица и фантасмагория, нито е мистификация, както са предполагали до едно време учените. Царят действително съществува! Това са няколко плъха със сраснали опашки. И май това е единственото, което може да се каже със сигурност за тях.

Немският писател Ернст Теодор Амадеус Хофман описва Царя на плъховете с три глави. Нима приказният разказвач от ХІХ век е измислил този злокобен персонаж? Оказва се, че той просто е заимствал образа от средновековните германски легенди, основани на истински феномен. Макар и рядко срещан. Съществуват всичко на всичко около 60 документално потвърдени находки, които впрочем дълго време са били смятани за мистификации. Защото са се намирали и любители на черния хумор, свързващи няколко плъха за опашките, за да се позабавляват с реакцията им.
Дълго време учените си блъскали главите над възникването на тази царствена особа. Предполагали, че това срастване на опашките се получава още в майчината утроба или известно време след раждането, докато опашките са още меки и гъвкави. Като правило целият си живот хълбок до хълбок (в буквалния смисъл) прекарват 3-7 плъха, но са намирали групи и от 42 и повече екземпляра.
По понятни причини царят почти не е в състояние да се придвижва. Няма и защо. Поданиците му го носят на гърбовете си. Те също така го хранят, поят, милват го и се грижат за него. Най-силните самци и най-агресивните самки му се прекланят. Властта на царя е толкова безгранична, че появата му променя социалната организация на плъховете, като враждуващите се обединяват под неговото покровителство. Но ако остане сам, без своите поданици, царят ще умре. Даже ако се опитат да го сложат под ключ, за да го изследват и наблюдават поведението му, той просто ще откаже да се храни и ще загине с наистина царско достойнство.
В Средновековието го смятат за дяволско изчадие, придават му огромна власт и вещерска сила, способност да предизвиква мор, глад и всякакви стихийни бедствия. Смятало се е също, че царят е способен да подчинява човека и да го кара да му изпълнява всякакви желания.
Намирането на такава царска особа предвещавало беда. Особено за тези, в чиито покои е намерил обител многоглавият (и многоопашатият) предводител. Инквизицията водела и с царя, и със стопанина на имота, в който той се е бил настанил, непримирима борба.
На човека, който е намерил повелителя на плъховете, хората гледали със смесени чувства. От една страна, за да се покаже пред него, явно има нещо, което ги свързва. От друга, смятало се, че дълбокият поклон пред Царя на плъховете ще донесе несметно богатство и успех. Разбира се, не били много хората, способни да запазят хладнокръвие при появата на това противно създание, та чак да тръгнат да му се кланят. А имало и такива, които реагирали инстинктивно и веднага се втурвали да трепят изрода, вместо да му окажат необходимите почести.
Този случай се е съхранил в градските хроники на Дармщад: хората намерили огромен плъх, който се състоял от два по-малки гризача. Когато се опитали да убият единия от тях, плъховете си прегризали взаимно гърлата. Друг цар бил хвърлен в огъня, и пламъците се оцветили в зловещ зелен цвят. Очевидци са записали за историята: "1918 г. След Първата световна война плъховете напускаха града. Първите в процесията носеха върху гърбовете си грамадна многоглава твар - своя цар".
Знаменитият вълшебен свирач от Хамелн, който през 1284 г. освободил града от нашествие на плъхове, като ги отвел със свирнята си до река, където те се издавили, е имал предшественици. В музея на Хамелн се съхраняват множество свидетелства за това: документи, гравюри от XVII-XVIII век. Ръкописът „Книга за чудото" съдържа сцени на обреди и заклинания за изгонване на плъхове. Хората, занимаващи се с такива процедури, се наричали заклинатели. Някои от тях, подобно на Хамелнския плъхоловец, отвеждали вредителите, като им свирели, други четяли заклинания и молитви. Властта на тези хора над плъховете много пъти се тълкувала като дяволска сила и инквизицията при всеки удобен случай се разправяла с ловците на плъхове.
Но, видимо, не само дяволът може да даде на човека власт над сивите твари. И сред европейските светци имало такива, които умеели да гонят плъхове, като например Свети Улрих от Аугсбург. А Света Гертруда даже била изобразявана с тояга, по която пълзяли плъхове. Култът към нея от Вестфалия стигнал до Северна Саксония.
С времето заклинателите били сменени от продавачи на миша отрова. Техните образи са вдъхновили много художници от онова време. 
Плъховете са умни и издръжливи същества. В наши дни отровата прави, каквото може срещу тях. Но ще се намери ли човек, който като в старинната легенда, да освободи от плъхове цял град?

Подобни статии