Дико Илиев среща баща си случайно на фронтa

Не го допускали в Съюза на българските композитори, защото бил само с IV отделение

С баща си Илия (вляво) Дико се среща случайно на фронта. На гърба снимката е надписана „Най-сладкият обед!“.

Една уникална архивна снимка излезе наяве преди няколко години от личния архив на ненадминатия ваятел на български хора и ръченици за духов оркестър Дико Илиев.

Самият той собственоръчно я е надписал: „Най-богатият обед“. Снимката е живо свидетелство от една случайна среща на 18-годишния тогава Дико из бойните полета в Македония на фронта в разгара на Първата световна война през 1916 г. Младежът от военния оркестър на Ловчанския полк среща случайно собствения си баща Илия.
Едва 14-годишен при избухването на Балканската освободителна война от септември 1912 до май 1913, а после и Междусъюзническата война от юни до юли 1913 г. Дико Илиев е малък за мобилизация. През 1916 г. обаче, вече пълнолетен, заминава за фронта с военния оркестър на 16-и пехотен Ловчански полк. След кратък мирен период през октомври 1915 г. България е въвлечена в Първата световна война. Командирите му настояват Дико Илиев да бъде демобилизиран след 4-годишна служба като музикантски ученик, но той доброволно остава в полка и тръгва с него по бойните полета. По-късно на Серетския фронт в Добруджа през 1917 г. написва първата си композиция за духов оркестър с името "Искърско хоро“.
Дико Илиев е роден на 15 февруари (н.ст.) 1898 г. в с. Карлуково, Луковитска околия, в семейството на Цона и Илия Дикови. Тук учи до четвърто отделение. Още от малък проявява интерес към музиката. Сам изработва върбова свирка. Когато е на 11 години, за първи път чува звука на флигорна и от този момент медният музикален инструмент става негова съдба. През 1911 г. Дико вече е ученик във военния духов оркестър на 16-и Ловчански полк в град Орхание (днешен Ботевград). Тогава е на 13 години. Започва да се учи на тромбон, защото местата за флигорна вече са заети. Още след петия месец изпъква с таланта си и е включен да свири титуляр в оркестъра. Известен е случаят, когато малкият Дико пише върху черната дъска ноти на своята първа авторска мелодия. Диригентът на оркестъра строго пита кой е написал нотите и дали, ако се изтрият, може да ги напише отново. Дико Илиев си признава, изтрива написаното и повторно нанася нотите на петолинието. Получава заслужена похвала.
След края на Първата световна война Дико Илиев се завръща в родното си село Карлуково. През пролетта на 1919 г. се явява на изпити във Военното училище в София. Представя се успешно и влиза в състава на училищния оркестър. Този оркестър заедно с Гвардейската музика образуват сборния симфоничен оркестър на Софийската народна опера. В неговия състав Дико Илиев свири в оперите „Кармен“, „Травиата“, „Трубадур“ и др.
През 1920 г. Дико Илиев и любимата му Анастасия създават семейство. Завръщат се в родния му край, защото средствата в столицата не достигат. След кратък престой в родното Карлуково става писар в село Войводово. От 1922 г. до 1930 г. живее в с. Букьовци, днешния град Мизия. Занимава се със земеделие, но не прекъсва с музиката. Свири с любимата си флигорна на сватби, кръщенета, панаири и сборове из Оряховско и Белослатинско. Това е период, когато Дико Илиев популяризира духовата музика сред населението, запалва интереса и обичта към духовите музиканти. През 1928 г. създава и ръководи духови оркестри в днешна Мизия, Селановци и Комарево. Композира хората “Букьовско”, “Еленино”, “Грънчарско”, “Веселият Иванчо”. Те са мелодични и лесни за изпълнение.
Пред 1931 г. народният композитор идва в Оряхово. Постъпва като музикант баритонист към духовия оркестър на 3-та жандармерийска дружина, настанена в града от 1929 г. Тук той композира творбите “Зиг-заг”, “Селски въздишки”, “Майски цветя”, “Оряховска идилия”. През 1935 г. умира една от дъщерите му - Александрийка. От бащината мъка се ражда хорото “Александрийка“.
От 1936 до 1938 г. Дико Илиев е на служба в Софийския военен оркестър с капелмайстор Иван Касабов. После отново се връща в Оряхово. Свири във военната музика и същевременно е щаб-тръбач на възстановения 36-и Козлодуйски полк. Благотворно влияние му оказва диригентът на оркестъра Александър Вейнер – чех по произход. В тези години създава нови десетки музикални творби, а през 1937 година обичаното от всички “Дунавско хоро”. „Дунавско хоро”, остава в българската музикална съкровищница като истински хоровод, който обединява всички българи по всички краища на света.
По време на Втората световна война Дико Илиев е отново на фронтовете заедно с войниците на 36-и пехотен Козлодуйски полк. Събитията, отразени в душата му, водят до композирането на музикалната композиция “Народно ехо”. След войната Дико Илиев основава Оряховското професионално околийско дружество на музикантите. Организира 19 професионални музикантски групи. През 1948 г. е удостоен с офицерско звание и е назначен за диригент на полковия оркестър. Продължава да композира. От този период особено известен е маршът “Сливенци при Драва”, с който дълги години Радио София открива своята програма. Дико Илиев достига звание капитан, създава детски музикални школи в Оряхово и Мизия. След разформироване на полка е диригент на основания през 1957 г. Оряховски духов оркестър към читалището. Пенсионира се през 1958 г.

Тъй като Илиев е само с четвърто завършено отделение в училище, дълго време не е приеман в Съюза на композиторите. Допуснат е едва на 85 години, когато вече е съвсем стар, ослепял и с приключила творческа дейност. Три от дъщерите си погребва, а той почива на 30 ноември 1984 година в Монтана при четвъртата. Дико Илиев оставя след себе си 56 народни хора, 16 марша, 7 китки, 1 рапсодия, редица градски шлагери. Всички те се изпълняват от духови оркестри. Свирят се от много професионални и самодейни състави. Произведенията му могат да се възприемат като народна музика, защото творчеството му е синтез на народното и модерното звучене.

Подобни статии