Доц. д-р Михаил Груев, председател на ДАА: Архивистиката преживява своята трета революция

Михаил Груев е роден през 1971 г. в София. През 1994 г. завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Защитава докторат през 2001. Асистент и старши асистент (2002), главен асистент (2003) и доцент (2009) в Историческия факултет на СУ„Св. Климент Охридски“. Гост-преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. От 2015 г. е председател на Държавна агенция архиви.

"Живеем във време, когато печатният текст се заменя с виртуален. И това наистина е едно голямо предизвикателство – да съхраним електронно всеки документ от днешния ден, защото в бъдеще той ще остане единственият източник, по който ще бъде изучавана историята", казва доцент д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция архиви (ДАА).

- Доцент Груев, вече втора година българските архивисти посрещат своя празник – 9 юни, в условията на кризата, предизвикана от пандемията на коронавируса. Как се отрази това на работата на Държава агенция архиви?
- Както всички подобни институции и ние трябваше да преодоляваме различни трудности. Бяхме принудени да затворим читалнята, да отмени редица изложби. Но от друга страна, времето на принудителното стоене в домовете, свързано с наложените ограничителни мерки, като че ли създаде възможност за едно вглеждане в миналото – и в семейното, и в това на обществото като цяло, особено при по-възрастните поколения. Мисля, че мнозина хора, разглеждайки нашия сайт, сигурно са стигнали до извода, че няма по-добър друг пазител на националната и семейната памет от държавните архиви.
- Отвори ли врати вече читалнята за документи?
- Да, работи с достъп до половината от работните места, съгласно указанията. Надявам се скоро да възстановим нормалната им работа.
- Но явно водещо ще си остане ползването на документи в мрежата.
- Наистина през последните две години рязко се увеличи ползването на документи онлайн. Което ни задължава да ускорим темповете на дигитализацията, да разнообразим и самите дигитални колекции, които имаме. Това включва и изложбите, които след приключването на експозицията, също да се качват онлайн. Вече сме качили над 50 изложби, които сме експонирали през последните 10 години. И всеки, който се интересува, може да ги „посети“ на компютъра си вкъщи или в офиса.
- Последната ви изложба е посветена на руската емиграция в България след болшевишкия преврат през 1917 г. и Гражданската война.
- Тя предизвика изненадващ и за нас интерес сред обществото. И е втора по посещаемост през последното десетилетие, след тази, посветена на българското участие в Първата световна война. Тя бе осъществена съвместно с председателя на монархическо дружество „Просветление“ Димитър Иванов. Куратори на изложбата, която може да бъде видяна до 17 юни, са Димитър Стоименов, Иванка Гизенко и Кирил Кирилов.
- Допълни ли тя с нещо ново познанията ни за съдбата на руските белоемигранти?
- Изложбата бе посветена на стогодишнината от тяхното идване на българска земя след края на Гражданската война в Русия. За точна дата не може да се говори, защото това е един процес, започнал още в края на 1919 г. и е функция от хода на самата Гражданска война. Има две големи бежански вълни. Първата е в края на 1920 г., когато във Варна акостират кораби с остатъците от армията на генерал Врангел, евакуирани от Крим. Втората е от 1921 г., когато част от руските емигранти, намиращи се в Истанбул и в големия бежански лагер на полуостров Галиполи, идват в България.
- Защо става това?
- По това време Гърция е започнала своята война с Турция и обстановката е крайно неясна и объркана, а те са около 150 000. Просто няма кой да поеме отговорността за тях и ги разселват из цяла Европа.
- Какъв е социалният състав на емигрантите. Само военни ли са били?
- Белогвардейците са събирателно понятие. Под него се разбират и до ден днешен всички избягали от болшевишката революция. Но това не са само офицерите и войниците от белите армии, но и хиляди цивилни, включително жени и деца. Сред тях са блестящи представители на руската интелигенция – лекари, инженери, агрономи, юристи, хора на науката и литературата. За някои от тях България става втора родина, но за други страната ни е само попътна спирка по пътя за Западна Европа и дори Америка.
- Най-вече за Париж.
- Да, това е най-желаната дестинация. По простата причина, че тогава френският език е бил това, което днес е английският. Всички образовани руснаци са го владеели в една или друга степен.
- Къде са били съсредоточени руските бежанци?
- Отначало във Варна, но после се разпръсват в цялата страна. Правителството успява да ги настани на работа, най-вече в пернишките мини, които са държавни. Обществото като цяло ги посреща изключително радушно и помага с каквото може. Създадени са комитети за събиране на средства в тяхна помощ. Всичко това е представено в изложбата трудоустрояването им, бита им, отношенията им с населението. Отделихме специално място на най-емблематичните представители на емиграцията.
- Кажете няколко имена.
- Достатъчно е да споменем историците Пьотър Бицили, Михаил Покруженко и Павел Милюков, биолога Порфирий Бахмтетиев. И, разбира се, двама поети от световен ранг – Иван Бунин, който по-късно ще получи Нобелова награда, и Константин Балмонт. Последните двама също не остават за постоянно в България, както и може би най-големият специалист по византийско изкуство от миналия век Андрей Грабар.
- Колко руснаци окончателно усядат у нас?
- Около 30 000 души. От тях две трети са мъже, което все пак означава, че има и доста жени и деца, тоест цели семейства.
- Какви са новите постъпления за това време?
- Получихме доста лични документи на литератори от миналия век. Преди всичко от личния архив на Павел Вежинов, един интересен писател, любимец на хората от днешната „трета възраст“. Той не се вмества напълно в парадигмата на социалистическия реализъм, особено с романите си „Нощем с белите коне“ и „Белият гущер“. А също и лични документи на поетите Валери Петров и Младен Исаев.
- Каква е дългосрочната програма на ДАА?
- Това, по което работим в момента, е един тригодишен проект за електронно архивиране. Това е нещото, с което имаме най-голямо основание да се похвалим. В държавната администрация, а и в живота на хората като цяло хартията все повече отстъпва място на електронните носители. В момента се извършва третата революция в областта на архивистиката за цялата история на човечеството. Първата е през II век след Христа, когато китайците са изобретили хартията. Дотогава документите са се изсичани върху каменни или глинени плочи. Всеки може да си представи колко място са заемали те. Следващата революция е печатната машина на Гутенберг, когато документите не се пишат на ръка, а се размножават бързо в нужната бройка. А сега живеем във време, когато пък печатният текст се заменя с виртуален. И това наистина е едно голямо предизвикателство – да съхраним електронно всеки документ от днешния ден, защото в бъдеще той ще остане единственият източник, по който ще бъде изучавана историята.
- Значи ли това, че хартиеният документ ще се превърне в библиографска ценност?
- През следващите две десетилетия все още ще продължим да работим с хартиени носители. Но те ще намаляват непрекъснато за сметка на дигиталните. Точна заради това сме се насочили към стандартизиране на процеса на електронното архивиране. Най-напред това ще стане с материалите, които постъпват от държавната администрация, а после стъпка по стъпка и всичко останало. Така че след 3 години ще има една система за бързо електронно архивиране, което ще гарантира запазването и възможността за проследяване във времето на постъпленията.
- Но какво ще стане с архивите от по-старо време? Някои от документите в тях са уникати.
- По-старите архиви се дигитализират по отделен план. Той обхваща местната документация от периода още от преди Освобождението. Засега сме сигнали до края на XIX век. И така поетапно, докато се засрещне с електронните документи от най-новото време. Разбира се, тези стари текстове ще бъдат запазени. Защото има и радикални настроения сред някои наши колеги в Европа, по-точно финландците, които веднага унищожават дигитализираните архиви. Говорил съм с тях и ги питам: Добре, но нали има и документи, които имат не само информационна стойност, но и чисто културно историческа?“ Според мен това е твърде революционно и повечето страни в Европа, да не кажа всички освен Финландия не го правят.
- Сега обществото е разтърсвано от скандали и взаимни обвинения на тема подслушване. За времето на тоталитарния режим всички знаят. Но имало ли е такава практика и преди 1944 г.?
- За контрашпионажа подслушването е просто „леге артис“ - „част от изкуството“, както са казвали римляните. Нашите тогавашни служби - Обществена безопасност и военното контраразузнаване – са подслушвали телефоните на посолствата според техническите си възможности. Опитвали се да подслушват и радиостанциите на посолствата. Това се засилва през Втората световна война. Но основна работа тогава са вършили службите на Абвера (немското разузнаване – б.р.), разполагащи с по-модерна техника. Имали са база до Телефонната централа, за да прихващат всички входящи и изходящи разговори на посолствата и да засичат номерата, а от там и адресите на абонатите. За български политици не мога твърдя нищо конкретно, но напълно вероятно е тогавашната Държавна сигурност и Абвера в този период да са подслушвали някои от тях.

Подобни статии