Фотограф осветява изчезващи махали

Хора с родови корени в селцата дописват текстовете под фотосите му

Жоро Хаджиев е обиколил над 50 изчезващи селца от двете страни на Балкана.

Книга светлопис с работно заглавие „По дирите на изчезващите махали“ е замислил старозагорецът Жоро Хаджиев, който вече близо 10 години обикаля с мотор и фотоапарат от двете страни на Балкана в дирене на живописни кадри.

Любителят фотограф не е правил сметка колко точно снимки е направил по време на пътешествията си - някои от селцата е посещавал по три и четири пъти в различни сезони. Но поне допреди месец в личната си фейсбук страница е публикувал над 10 000 кадъра. Което по думите му е под  2% от заснетия суров материал. По далеч непълни данни е посетил  над 50 селца, за които в интернет преди неговото „гостуване“ е имало най-много ред или два. А за някои нямало и толкова. Не защото нямали минало, а защото просто не останали жители, а наследниците им са се запилели някъде по света.
„Усещането е фантастично, особено когато вече си бил на това място преди година или две, а сега откриваш нови и нови детайли: я поникнало кокиче сред руините, я парче от по чудо оцелял вестник с дата от миналия ХХ век или резбована от незнаен майстор отпреди 200 години греда“, споделя роденият през 1957 г. в гълъбовското село Обручище „скитник“.
Още след първите си публикации в мрежата установил, че снимките му стават обект на неочакван интерес: напълно непознати му хора започвали да откриват в кадрите спомени за собственото си детство, някои подсказвали на кого са принадлежали полурухналите къщи насред буренаците, а други добавяли подробности около неписаната история на селцата.
Не липсвали и такива, които вадели от личните си фотоархиви избледнели и пожълтели кадри от времето, когато по тези места е кипял живот.
Наскоро Хаджиев „постнал“ двадесетина кадъра от изпепелено преди 3-4 години село и написал: „Всъщност първият човек, когото срещнах, беше французин. Той говореше много слабо български, а английски изобщо не вдяваше. Кой вятър го бе довял точно тук нямах никаква представа. Той ми изреди жителите на селото на пръстите на едната си ръка: "бабата, дядото, джипси фемили, човек с трактор и другото не го спомням ...“.
Последвала неочаквана „атака“: оказало се, че французинът е „еди кой си“, че е пристигнал „еди кога си“ и тогава купил къщата на „еди кого си“…
„Заприлича малко на кримифилм, със сигурност, ако бях поискал още подробности, щяха да ме залеят с данни и какво точно мляко обича за закуска чужденецът…“, смее се Хаджиев, който в началото дори не си давал сметка с какво точно се е заел.
Постепенно си изработил схема, по която да представя множащите се обекти: ако на място все пак завари някой местен пробва да го разговори, след това търси във всички възможни открити източници по-достоверни данни, не пропуска да звънне и в общините, където поне засега е имал късмета да му помогнат с име и телефон на бивши учители или любители краеведи.
Хаджиев не се възприема за професионален фотограф или историограф. На моменти дори изпада в почуда как е възможно толкова бързо да се заличат следите от места, където допреди 10 или 20 години са живели, ако не стотици, то поне няколко десетки здрави и прави мъже и жени.
Истински го натъжават полурухналите църкви по селата и махалите, в някои от тях още стояли иконите, може би защото среднощните обирджии или не знаели пътя за селото или просто ги…мързяло.

Баща е на ендуро спорта у нас

Жоро Ханджиев признава, че за съдбата на тези изчезващи от картата на България махалички се замислил едва когато започнал да реди маршрутите за планинските състезания с автомобили и мотоциклети. Какво представлява т.нар. ендуро спорт у нас знаели не повече от дузина „глътнали бензина“ фанатици. Сред първите ендураджии подрежда Кокера (Георги Тодоров), Бучката (Христо Профиров), Данчо Йорданов (Самбиста) и още неколцина, с които започват да разработват трасетата по билото на Стара планина, а впоследствие създават и старозагорския клуб „Луда работа“. Преди време споделил, че  ендурото за него е просто начин на живот. Днес допълва, че ако  не е свистенето на вятъра в ушите, калта по екипа, мазолите по дланите и финалната разпивка с останалите участници в прехода – все едно че е... умрял. Отказва да  му викат „дядо”, ако и да се явява доайен сред запалените ендураджии. Не за друго, а за да не си помисли някой че лудешкият спорт е лъжица и за устата на... кандидат-пенсионери.

Свирил по кораби в скандинавските страни

С малко носталгия по миналото Жоро припомня, че в младостта си бил надежда в леката атлетика – все още пази купите от състезания по хвърляне на копие. Но този период е останал далеч назад. Иначе зад гърба си има диплома за зооинженер, която така и не му влязла в употреба, защото... заминал за скандинавските страни, за да стане част от оркестър по фериботите. Оттам е любовта му към джаза и рока. Когато след 1990 г. се отворили границите и всичко хукнало на Запад, той се върнал обратно - инвестирал в няколко заведения за бързо хранене. Във ФБ профила си се е самоопределил като работещ в кариерата на село Змеево и музикант. Заради правилата на Зуки приятелите му са само 5000, но пък го следват 13 292-ма. Шегува се, че част от тях го сторили заради сгрешената му година на раждане - 1912-а.

Помагал на пострадалите в Бисер

Фотографът не брои изявите си в подкрепа на различни каузи. Сред тях е помощта за бедстващите след потопа  в село Бисер, когато след серия черно-бели фотоси в интернет за трагедията десетки българи от САЩ започнали да му звънят посред нощите,  за да предлагат финансова подкрепа за бисерчани. Оттогава е запазил една снимка, на която обективът му е хванал очите на баба Тяна. 86-годишната по това време старица застанала на метри от пометения си от водната стихия дом и с болка му казала: ”Кой ли не ни управлява, кой ли не ни обещава и все сме нямали пари за лекарства, а се убихме от работа! Кажи, момче, има ли оправия на тоя свят?!”.

Подобни статии