Газ до дупка, а умът - на автопилот

Снимка: Нова телевизия

Как се измерва цената на един човешки живот? В литри гориво, в спестени минути или в изпреварени коли? Защо войната по пътищата става все по-жестока, сякаш той не е един подарен ни миг във вечността, а просто игра, която смятаме, че можем да превъртим? Колко хора трябва да си отидат, за да бъдем малко по-предпазливи и да се почувстваме малко по-смъртни?

Изглежда сякаш често дори не осъзнаваме какво вършим, улисани във всекидневните ни грижи и притеснения. Ядосани – от пътя, от шофьорите, от времето, което сякаш лети, от ангажиментите и от работата, ние натискаме газта, докато умът ни е на автопилот. Засилваме се по пътя, сякаш той е писта, а сигурността ни е гарантирана – независимо дали ще влезем в насрещното, или ще изпреварим редица от коли. Тази безотговорност обаче си има цена – по-висока, отколкото сме склонни да платим. За да спестим минутка-две или да изкараме яда си от „тъпите бавни шофьори“, ние жертваме живота си.

Завинаги се простиха с него четирима участници в меле на пътя, които никога няма да стигнат там, накъдето са се запътили. Всичко това заради необмислена постъпка на шофьора на една от колите. По информация от полицията той е навлязъл в насрещното при опит да изпревари движещите се пред него коли. Така не само той, но и невинните хора в блъснатата кола, стават жертва на лекомислието.

Това обаче не е единичен случай. През годините сме се нагледали на много подобни, в които са умирали млади хора, родители, деца, баби и дядовци. Нечии близки, които никога няма да прегърнат семействата си. Отишли си – внезапно, бързо, трагично и ненужно, под тежката стъпка на нечие невнимание, на нечии тиктакащ часовник.

Мястото на трагедията също е добре познато – дълги са черните хроники, белязали пътя край село Микре. Хората разказват с ужас как винаги се страхуват да пътуват там, защото той прилича по-скоро на писта – шофьорите летят и засичат останалите, без капка толерантност. Някои дори го определят като Бермудски триъгълник.

Какво обаче е решението? Очевидно да очакваме шофьорите сами да се вразумят и да спрат със зулумите на пътя е крайно нереалистично, та дори и утопично. Полицията обаче би могла да вземе предвид концентрацията на пътнотранспортни произшествия в участъка и да разположи екипи, които да подпомагат движението и да „пазят страх“ на безразсъдните водачи. Изглежда не опасността от настъпването на трагедия, а „шубето“ от глобата биха могли да отрезвят човека зад волана...

Подобни статии

  • Властта заигра танго със сертификатите

    Властта заигра танго със сертификатите

    Масовата истерия принуди министър Стойчо Кацаров да направи стъпка назад

    Властта заигра добре познатото в България политическо „танго“ - две напред, една назад. Този път то се проведе под акомпанимента на т.нар. зелени сертификати. От 21 октомври влезе в сила решениетото за всички дейности на закрито да се изисква „зелен сертификат“. Документът няма да е нужен само за хранителни магазини, аптеките и банките. Това обяви във вторник здравният министър Стойчо Кацаров. Последва масова истерия и няма и 24 часа по-късно, Кацаров направи стъпка назад.

    123
  • Защо тъгува Ричард Алибегов?

    Защо тъгува Ричард Алибегов?

    Ресторантите се пукат по шевовете, а от бранша протестират

    Защо тъгува Гилбърт Грейп разбрах, защото съм гледал великолепната драма с много младия Джони Деп и още по-младия Леонардо Ди Каприо. Не разбрах обаче защо тъгува председателят на Българската асоциация на заведенията г-н Ричард Алибегов.

    152
  • Мазохизмът да си шофьор в София

    Мазохизмът да си шофьор в София

    „София е едно голямо задръстване, около което са построили блокове, където хората да спят”, мълви градският фолклор. Вече дори няма и час пик, почти целият град е „тапа“. С падането на първите капки есенен дъжд движението стана още по-бавно, а шофьорите - още по-изнервени. Какво ще стане при падането на първия сняг, въобще не ми се мисли. С една дума - да си шофьор в София вече е граничещо с мазохизъм.

    146