Георги Раковски умира в бедност и дългове

Книгата „Горски пътник”, която се смята за ръководство по въоръжена борба.

Когато говорим за българското националноосвободително движение, не можем да не отбележим името на идеолога на това движение Георги Раковски.

Човекът, който през 60-те години на XIX век пръв очертава посоките и заявява, че пътят на българското освобождение минава първо през националното осъзнаване и узряване на самия народ за тази свобода и след това през организираното всенародно въстание с подкрепата на външни фактори.

Георги Сава Раковски – с тези имена е останал в българската история идеологът на родната освободителна борба. Малцина обаче знаят, че истинските му имена всъщност са Съби Стойков Попович. Кръстен е на дядо си Съби, известен търговец на кожи. Името Георги той приема в чест на вуйчо си революционера и участник във Велчовата завера, кап. Георги Мамарчев. А фамилията Раковски идва от сливенското село Раково, което е родното място на баща му Стойко. Самият Съби е роден в Котел на 14 април 1821 г. Учи първо в килийното училище в родния си град, а след това в Карлово при известния възрожденец и просветител Райно Попович. През 1836 г. обаче е принуден да напусне училището и Карлово заради избухналата там чумна епидемия. Заминава с баща си за Цариград, където продължава образованието си в гръцкото училище в Куручешме, най-старото и престижно учебно заведение в османската столица, в което са учили и много българи през Възраждането. Там наред с останалите задължителни предмети Съби учи и три езика: френски, персийски и арабски. С това образование той се превръща в един от най-образованите български възрожденци. Още тогава едва 16-годишният котленец става съучредител на Македонското дружество, което си поставя за цял освобождение на българските земи от турска власт. Включва се и в борбата за църковна независимост.

През лятото на 1841 г. преименувалият се вече на Георги Раковски младеж напуска османската столица и се отправя за Браила, където по това време се подготвя бунт срещу Османската империя. От конспиративни съображения, със съдействието на гръцкия консул в града той успява да се снабди с фалшив паспорт на името на гръцки поданик с името Георги Македон. И този паспорт буквално му спасява живота. След неуспеха на Браилския бунт Раковски е заловен и е осъден на смърт. Като гръцки гражданин обаче османските власти нямат право да го съдят и го предават на гръцките. Преди да бъде осъден от гърците обаче, българинът успява да избяга и се установява да живее в Марсилия, където прекарва година и половина от живота си. Там обаче не бездейства, а създава Славяно-българското ученолюбиво дружество и Македонското общество. През 1843 г. Раковски се завръща в Котел и заедно с баща си участва в борбата на местните занаятчии и търговци срещу чорбаджиите. Заради което са наклеветени пред турците и са заловени и осъдени на седем години затвор. Бащата и синът са откарани в Цариград, където прекарват три години зад решетките и излизат през 1848 г.

След избухването на Кримската война през 1853 г. Георги Раковски е в Свищов, където създава Тайното общество, чиято цел е подпомагане на руските войски със сведения за османските войски и при нужда с парични средства. Самият Раковски се предлага на турските офицери и заедно с другарите си са взети за преводачи в армията. Така съвсем необезпокоявани те могат да обикалят навсякъде, да събират сведения, които след това предават на руското военно командване. Това обаче не продължава дълго. Двойната игра на Раковски и останалите е разкрита и те са арестувани. Раковски обаче успява да избяга отново.

Събира малка чета от дванадесет души, с която известно време обикаля из Източна Стара планина. Оттам прави опит да се свърже и да се присъедини към руските войски. Опитът му обаче е неуспешен, а междувременно войната свършва и руснаците се изтеглят от българските земи. Това предизвиква огромно огорчение у Раковски, който е принуден да разпусне четата си. Прибира се отново в Котел, където известно време живее в нелегалност. По това време той описва преживяванията си от турския затвор в Цариград и пише първата редакция на поемата „Горски пътник”, която ще се превърне в манифест и програма на бъдещото освободително движение.

През 1855 г. Раковски напуска родния си град и се установява в Букурещ, а след това в Нови сад, който по това време се намира на територията на Австрийската империя. Там започва издаването на вестниците „Българска дневница” и „Дунавски лебед”. В Нови Сад обаче не успява да се задържи за дълго. Под натиск на Османската империя той е прогонен от австрийските власти и се прехвърля във Влашко. Живее в Галац и Яш и участва в създаването на българската гимназия, която днес носи неговото име. Но и тук престоят му не е особено продължителен. През март 1853 г. османското правителство се опитва да окаже натиск върху молдовския княз Богориди да им предаде размирника и на Раковски се налага отново да събере оскъдния си багаж и да търси поредното ново място за живеене. Този път пристанът му е Руската империя. Намира си и работа като надзирател на българските ученици в Одеската семинария. Но шило в торба не стои, не след дълго е уволнен заради революционните си и антимонархически възгледи. През есента на 1860 г. Раковски се установява в Белград, като това е най-продължителният уседнал период в неговия живот. Тук той продължава издаването на вестник „Дунавски лебед“ и започва неговата идеологическа и практическа революционна дейност, насочена към освобождението на българските земи и възстановяване на българската държава. През 1861 г. той пише двете си програмни произведения: „План за освобождението на България” и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград”. В тях той се обявява за освобождение на България  с вътрешна и външна помощ. Според неговия план се предвижда в Сърбия да бъде подготвена една армия, която да нахлуе и да вдигне на въстание българския народ. Ръководството на въстанието и на армията да бъде поверено на Привременно българско правителство. Такова е създадено на следващата година в Белград и за негов председател е избран самият Раковски. Създаването на въпросната армия, която трябва да нахлуе в българските земи, е свързано с учредяването в Белград на Първата легия. Според плана на идеолога тя трябва да действа в сътрудничество със сръбското правителство. Сърбите действително използват българските легионери, но за своите си цели. Нашите са изпратени да се бият с османския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. След потушаване на конфликта между сърбите и турците обаче, по искане на Високата порта, сръбското правителство разформирова българската легия. Тя просто вече не му е нужна и чрез нея то не иска да си създава нови неприятности с Османската империя. Макар и да вижда, че е предаден и подло изигран от сърбите, Раковски продължава да залага на освобождението на българските земи с активната помощ на съседните държави и създаването на един бъдещ Балкански съюз. Той пътува до Атина и сондира мнението на местните власти, а в 1863 г. се установява в Букурещ.

През 1866 г. е главен инициатор за създаването на Таен централен български комитет. Целта на комитета е да подготвя, въоръжава, изпраща и ръководи чети от чужбина във вътрешността на българските земи. За да успее да набави средства за подготовката на четите, Раковски пътува до Русия, но мисията му там не се увенчава с особено голям успех. Въпреки това през пролетта на 1867 г. на юг от Дунава са прехвърлени четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. А само няколко месеца по-късно, на 9 октомври същата година идеологът на българската освободителна борба Георги Раковски умира само на 46 години от туберкулоза в крайна бедност. За да погаси направените приживе дългове на революционера и да плати за разходите покрай погребението, се налага братовчед му Никола Балкански да продаде на търг вещите на покойника. Раковски е погребан в гробището „Щербан вода”, а през 1885 г. са пренесени в новоосвободеното Княжество България и препогребани в София. Но с това тленните останки на революционера не намират покой. През 1942 г. ковчежето с костите е пренесено в родния му Котел и е погребано в църквата „Св. св. Петър и Павел”. И накрая, през октомври 1981 г. те за пореден път са извадени и са пренесени в новопостроеният Мавзолей пантеон в Котел.

Подобни статии