Георги Тошев: Животът ми днес е удоволствието на заработеното през годините

"Животът ми днес е удоволствието на заработеното през годините. Аз вече искам да изпитвам удоволствие – никаква амбиция, нищо на всяка цена: само удоволствие, защото това удоволствие е заработено", казва в интервю за "Монитор" журналистът Георги Тошев.

- Г-н Тошев, напоследък журналистически ангажименти доста дълго ви задържаха в телевизионното студио. Какви?

- Започва нов сезон на една от най-дългите авторски поредици в национален ефир „НепознатиТЕ“. Правим 12-и сезон и това е наистина чудо, особено в една търговска телевизия. „НепознатиТЕ“ се оказа по-държелива дори от „Другата България“. За 12 години съм разказал историите на Моника Белучи, Емир Кустурица, Лили Иванова, Цветана Манева, Мариус, Парцалев, Татяна Лолова, Кристо Явашев, Соня Йончева, Емил Чакъров... – както на значими български творци, така и на световни личности. Смятам това за изключително отговорно и съм щастлив, че мога да си позволя днес да сбъдвам мечтата да представям хора, определящи културния облик на нашата държава и нация. Ще започнем с филма „Думи на любов и омраза“. В него има 3-ма герои: 90-годишната Фани Давидова – сестра на актрисата от еврейски произход Луна Давидова, Иво Димчев – артист с международна слава, хомосексуален, болен от СПИН, и лекар от ромски произход, работещ в COVID отделение. Всеки от тези герои се е сблъсквал с езика на омразата, но е избрал да остане от страната на любовта, да прости и да обича. Най-после фондация „Азанавур“ ми позволи да пусна и целия материал, който съм заснел в дома на певеца край Марсилия. През филма „Шарл Азнавур, последната среща“ ще минат епохи, защото той принадлежи на няколко. Ще покажа и филма „Роксет след Мари“, която си отиде, но продължава да „линква“ поколения към тяхната музика.

- Вие сте най-пътуващият български журналист, а може би и един от най-мобилните в света. Къде ще ви отведе следващата дестинация?

- В Париж, за да продължа да разказвам за наследството на Кристо и Жан-Клод. Този път фокусът е върху последния мохикан от тяхното звездно трио: техния фотограф Волфганг Фолц. Той не дойде за изложбата си в София, затова аз отивам да го открия там на терен при опаковането на Триумфалната арка. Фолц продължава своята мисия да отразява изкуството им като най-доверен техен човек, допуснат в техния свят.

- Като какъв човек познавате легендарния Кристо, с когото имахте щастието да се срещнете приживе?

- Неофициално преди години се видяхме в Ню Йорк, после имах възможността да снимам филм за „НепознатиТЕ“, който ме направи много щастлив, защото успях да разбера наистина кой е Кристо. От една страна е абсолютната концентрация и обсебеност да направи следващия си проект. И двамата с Жан-Клод носеха една свръхенергия – в света много хора имат намерения, но малцина ги случват. Те превръщаха мечтите си в реалност. Но най-хубавото, на което Кристо и Жан-Клод ме научиха, е да гледам на изкуството като на миг. Той казваше: „Нашето изкуство е миг, то се случва, живее малко и след това изчезва. Нашата идея е, че изкуството е съвкупност от много лични преживявания, а не обект, който всички харесват или не харесват“. Смятам, че те превръщат изкуството в лично преживяване за всеки един от нас, дори за тези, които крайно не го приемат, не го харесват и не могат да го разберат. И знаете ли кое е най-хубавото? Във всички произведения на Кристо и Жан-Клод присъства един от най-могъщите ваятели – природата. Това е изумително!

- Когато знаменитости като Соня Йончева и Мария Бакалова са у нас, вие сте неотлъчно с тях. Как се печели доверието на звездите?

- Научих се да не бързам. Като млад репортер съм бил нетърпелив, всеки от нас е искал първо при него да излезе нещо… Сега аз не искам да им се харесам, не правя нищо, за да ги спечеля и употребя за интервю или нещо подобно. С хората, които харесвам наистина, искам да изградя трайни отношения и те да присъстват в живота ми. Аз забелязах примерно Мария Бакалова много преди да стане известна, в един спектакъл с Мила Роберт в Пловдив. По някой път, както беше с Мария, освен харесването и адмирациите, аз си позволих и публично да я защитя от нападки, които смятам за нецивилизовани и за неоснователни. Защото една актриса, както тя доказа – много добра, се справя с една роля. А някои прехвърлиха ролята върху нейната личност. Това може да направи само човек, който не познава материята на актьорското превъплъщение. Същото бе и със Соня. Аз инвестирах и време, и сили, когато я открих, да я покажа на България. Защото изпитах срам, когато я гледах като Норма в Ковънт Гардън и четях триумфални рецензии за нея, а в България питаха: „Коя?!“. И си казах тогава: аз трябва да разкажа, защото ние нямаме много като Гена, Райна, Гяуров, Гюзелев, Борис Христов, Красимира Стоянова… Соня успява да доближи операта, която е елитно изкуство, до поп-културата в най-хубавия смисъл на думата. Такива личности първо искам да ги разбера. Научих се да бъда търпелив, да не им досаждам. Ако търсят съвет или мнение от мен, аз го давам.

- Какъв сте вие за тях: биограф, PR, приятел?...

- Те са ми приятели, които понякога могат и да ми свършат работа като журналист. И със Соня, и с Мария ние сме се запознали професионално, но освен това сме станали и близки приятели, защото това е нещо, което се случва без думи. В живота си интервюирам безкрайно много хора, но не мога с всички да съм приятел. Обвинявали са ме, че пиша книги, за да се „кача на раменете“ на известните, че общувам само със знаменитости. Успокоявам всички тези хора, че общуването не е PR акция, а взаимно допускане, любопитство и морал.

- Какво не знаем за Соня Йончева и Мария Бакалова? Има ли нещо, по което си приличат?

- Това са две момичета, които са имали щастието да се родят в обикновени семейства, чиито „обикновени“ родители са се оказали необикновени в преследването на мечтата техните деца да бъдат щастливи с това, което правят. Тези обикновени като професии и произход семейства са успели да сбъднат необикновените мечти да открият талантите на децата си, да ги поощрят, да се лишават от много неща, за да бъдат децата им това, което са искали да бъдат. И двете ги обединява трудолюбието (за таланта е ясно, без талант нямаше да са там, където са), последователността, това, че носят на риск. И нещо, което вероятно никой не знае – Соня Йончева ми е казвала: „Там, където сме, е едно много самотно място за нас, българите“. Защото зад руснаци, италианци има лобита, консорциуми, фондации, а зад нас – не.

- Какво ги различава?

- Соня вече е минала онзи първоначален път на достатъчно натрупано самочувствие – да знае коя е, какво може и в какви граници да продължава да приема предизвикателства. Мария е с повече от десетилетие по-малка и е в периода, в който търси, намира и адаптира своя национален манталитет и интернационален талант към ситуация, която е твърде несигурна. Когато си толкова публичен и успял, рискът да се срутиш за дни е много по-голям, отколкото ако си на друга възраст и свикнал с успеха, парите, признанието. Но тя е умна и внимателна в изборите си. И ето пак нещо общо: и двете са здраво стъпили на земята момичета. Дават си сметка, че чудото може да свърши утре и това не значи депресия, наркотици и клиники, а просто, че ще се заемат с нещо друго. Те работят за шанса си, защото знаят, че шансът се дава само на тези, които могат да го понесат. И затова те са мои героини. Ще направя филм за Мария, понеже се възхищавам на хора, които успяват да понесат шанса си. Тя снима за Холивуд трети филм след „Борат 2“ и на 25 години е вече копродуцент. Всички, които не харесват „Борат“, да отидат да я гледат във филма на Весела и Мина „Жените наистина плачат“. Там е абсолютно различна, неузнаваема – драматична, плътна... Соня пък направи собствена компания на свой риск. Да можеш да носиш този риск се искат топки.

- Набелязали ли сте вече поредния герой, на чийто талант ще станете посредник?

- Имам афинитет към световни българи и се оглеждам кой може да бъде. Много е сложно обаче толкова бързо да се раждат световните българи. Бих казал, че световен българин с това, което пише, и начина, по който го приемат, е и Георги Господинов. Макар че той е избрал да живее в България и може би това донякъде му отнема от онова международно присъствие, което той заслужава. Мога да кажа, че Георги Господинов е човек, в когото, оглеждайки се, много се фокусирам. А колегата Борислав Колев вече се занимава с Теодор Ушев, въпреки че аз съм първият човек заснел в „Другата България“ историята на неизвестния Теодор Ушев в Канада, преди въобще да сме чували за него.

- Има ли някой, който да ви е отказал да станете негов биограф, да бъде обект на ваша книга или филм?

- Не. Но не съм постигнал още консенсус с Лили Иванова – имам проект, свързан с нея, който е почти готов, но трябва да реша кога и как да го експонирам, защото искам тя да е щастлива с това. Така че един ден – не знам точно кога, със сигурност ще прочетете и ще видите моя проект с Лили Иванова, защото тя също е от много големите, за които искам да разкажа. Доволен съм, че героите, които са ми се доверили, са хора, които лично ме вълнуват и през техните животи си отговарям на въпроси, които са важни в момента за мен. По поръчка не работя. Писането за мен не е занаят, то е преживяване, емоционално пътуване.

- Каква е тайната на вашата работоспособност? Никога ли не се уморявате от пътешествия, срещи, проучвания на архиви?

- Разбира се, че се уморявам, разбира се, че годините минават и вече не е като на 20, 30, 40... Но срещите с хора, които ме вдъхновяват, дори след тежка умора ме връщат към желанието и кондицията да посегна отново. Затова си казвам: няма да спра, няма да се откажа. Най-хубавото в нашата професия е удоволствието да общуваш със света през хора, които ти го показват по най-добрия за тебе начин. Това е много жизнеутвърждаващо. Аз искам да продължавам да виждам света с всичките му несъвършенства, но да го обичам.

- Как определяте собствения си живот в момента?

- Животът ми днес е удоволствието на заработеното през годините Аз вече искам да изпитвам удоволствие – никаква амбиция, нищо на всяка цена: само удоволствие, защото това удоволствие е заработено.

Подобни статии