Хоро с мъртвите играят на Великден

Древният ритуал привлича поклонници край Албутинския манастир

От векове хората от Видинско играят хоро с покойниците в деня след Великден. Срещата между живи и умрели се случва на едно свещено място край скалния Албутински манастир до село Градец. На 3 май там ще се съберат хора, които имат починал близък. Те носят снимката му, вдигат я високо и започват да играят с него, сякаш родината им е жив. Уникалният в цял свят ритуал е наричан с две имена „Хорото на мъртвите“ и „На Росен“. Самата местност пък се счита за целебна. Който пренощува там преди Възкресение Христово, възкръсва от каквато и болест да е бил болен.

Зазоряване

Етнографът от видинския исторически музей Нинко Заяков, който е изследвал ритуалите, разказва, че от векове хората се качвали на зазоряване върху каруци, за да стигнат при изгрев-слънце до Албутина. Това е магическото място, за което се вярва, че има връзка с отвъдното и божествените светове.
„Някога хората идвали пеша, с волски коли , нарамили дарове, храна и торби, задължително великденски яйца, които във Видинско се наричат перашки. И всичко това е било предназначено за другия свят, невидимия“, обяснява Заяков.
И днес обичаят е жив както преди векове. Хората, които идват край голямата поляна в основите на манастира, са толкова много, че камък няма къде да хвърлиш. Тълпят се отблизо и далеч, пременени в празнични дрехи, с букети полски пролетни цветя в ръце, за да изпълнят ритуала, завещан от дедите им - да извият хоро за мъртвите. Ритмите са тежки влашки танци, изпълнявани от музиканти от съседните села. Близки и роднини се хващат на дългото бавно хоро, ридаейки за тия, които вече не са между тях. Най-близките носят в ръце портрета на починалия и водят хорото, сякаш и той танцува заедно с тях. Роднините раздават за бог да прости кърпи, перашки и ябълка. И задължително китка здравец. Това повелява древният обичай. А когато слънцето стигне зенита си, всички сядат да хапнат, да се повеселят, да почетат и живите.

Изцеление

Мнозина обаче идват и по-рано, като водят и болни близки. От дълбока древност святата зона се смята за чудодейна. Ето защо и сега хората водят тук тежко болните, за да преспят срещу Великден до манастира, за да се изцерят. Защото вярващите християни са убедени, че болните, преспали на това място, получават изцеление, когато Господ се смили над тях. Успоредно с това душите на мъртвите намират покой след изиграното в тяхна памет „тежко хоро”. Защото за създателя на Вселената и живите, и мъртвите са едно цяло.

Предания

Старите хора разказват прастари легенди и предания за това уникално магическо място. Не случайно то се смята за свещено, а водата от извора, наречен Хайдук чешма - за лековита. Местните разказват, че в скалния манастир преди векове е живяла майката на цар Иван Срацимир, дъщеря на румънския крал Бесараб I. След като Иван Александър я прогонил, за да се ожени за Сара, тя станала игуменка в Албутинския манастир. Тук след смъртта й са заровени и костите й. По време на турското робство манастирът е подпален и заличен до основи. На срещуположния хълм обаче все още може да се види пещера, за която се знае, че е приютявала монаси отшелници. Преди години в нея все още се разчитал запазен кой знае откога стенопис, някои твърдят, че е на румънски. Но на комунистите това не им изнасяло. Един ден запалили в пещерата автомобилни гуми, надписът почернял и се заличил, разказват местни хора.
Времето е заличило спомена на кой светец е била посветена изсечената с голям труд в скалите църква. Изследовател на Албутинския манастир е видинският историк, вече покойник, Въло Вълов. В свое изследване той пише следното: „В самата църква и в скалата около манастира са открити голям брой християнски погребения. Вероятно манастирът е бил посветен на “Възкресение Христово”, ако се съди по многолюдните събори на това място на втория ден на Великден в неговото подножие“.
Идеята за възраждане на Албутинския скален манастир и превръщането му в посещаван исторически и религиозен паметник бе на покойния днес Видински митрополит Дометиан и на епископ Сионий, тогава негов викариен епископ. Но всичко остана само идея и добро намерение като завет за идните поколения.

В събота два ангела се показват

Друг уникален възкресенски ритуал се практикува в църквата "Успение Богородично", построена на най-високото място във видинското село Сланотрън. В над стогодишния храм се пази стара двулицева икона с височината на човешки ръст, рисувана върху платно, на която е изобразен Иисус Христос. На Разпети петък светинята се изнася от храма и се спуска в гроб, изкопан пред входа й. Никой не знае кому е хрумнало да превърне в нещо като театрално представление тайнството на Полагането на Божия син в гробницата и Възкресението, но то привлича на този ден стотици хора не само от региона, но и от страната и чужбина. Нищо от библейската притча не е забравено: гробът се пази от двама римски войници с копия, както е било по времето на Пилат Понтийски. В събота, малко преди полунощ, иззад църквата излизат две ангелчета с факли в ръце и се приближават до гроба. В този момент иконата, която е завързана с въже на макара над гроба, започва бавно да се повдига и излиза над земята. Така символично се онагледява Възкресението Христово. Покосени от светлината и силата Божия, двамата пазачи, които символизират юдеите, падат на земята и после изчезват. Дворът пред църквата се осветява. Край красивата икона остават само двете ангелчета, а светлината е знак за започване на църковната служба.
Местните хора разказват, че този ритуал се повтаря всяка година, откакто съществува църквата в с. Сланотрън. Той е бил заснет в годините и от румънски телевизии.
В храма в Сланотрън се пази и уникална плащаница, с която се обикаля църквата на Разпети петък. Тя е много стара, ушита със сърмени конци.


Палят огньове на гробищата

Във Видинско на Велики четвъртък призори се ходи на гробищата. Установен е обичаят да се палят сухи бъзови клонки на гробовете, на чешмите в дворовете и на близките водоеми. Раздават се храна и вино за бог да прости. Повсеместно е вярването, че тогава душите на починалите се „ спускат” и слизат от небето, за да са сред нас, живите.

Подобни статии