Иисус даде Евхаристията на Тайната вечеря

Голям грях е да се причастяват хора, недостойни за тялото и кръвта Христови, учил и Св. апостол Павел

Първата и най-важната задача на светата Църква Христова е да води към Христос и при Христос. Всичко останало, всички други аспекти на нейното присъствие в света, са второстепенни и са подчинени на тази първа и единствено истински важна нейна мисия, която е целта и смисълът на цялото нейно историческо съществуване.

Духовна лечебница

Църквата е духовна лечебница, кораб на спасението, оазис сред обграждащата ни от всички посоки духовна пустиня на света, в който живеем. Тя е лествица към Небесата и разпоредителка на Божията благодат, обиталище на Светия Дух – „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). В нея човечеството разполага с всичко онова, което му е необходимо за спасението и за наследяването на вечен живот в Царството на Отца. Най-важното пък за достигането до тази единствено важна цел, е участието в нейния светотайнствен живот – участието в тайнствата на светата Христова Църква.
От тази единствено истинска важност произтича и фактът, че след догматическите – триадологически, христологически и т. н. – спорове, най-големите разпри в Църквата, не само днес, но и в нейното минало, са били свързани с нейната причастна практика: с онова, което Сам Господ е повелил на Своите ученици на Тайната вечеря, когато е казал: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). Какво обаче представлява причастяването с Христос? Каква е отговорността на онези, които са разпоредителите на това Тайнство на тайнствата, което е светата Евхаристия, и увенчаващото я причастяване на участниците в нея със Самия Христос? Тези и свързаните с тях въпроси продължават да бъдат все така важни и актуални и днес, независимо от цялата огромна натрупана литература – духовна и богословска, по голямата тема за светото Причастие и за причастяването. И това е така, защото, както вече казахме, единствената действителна причина Църквата да съществува в света е в това да събира в себе си и да води при Христа такива, които да се спасяват (срв. Деян. 2:47).

Светите отци

Свещените канони, утвърдени в миналото от светите отци, са казали с достатъчна яснота какъв трябва да бъде идеалът на причастната практика в Църквата Христова. Този идеал се състои в постоянното приобщаване на верните с Тялото и Кръвта Христови, тъй като в това е и смисълът на тяхното участие в божествената Литургия. Отказът от участие в тайнството на Благодарението, без уважителна причина, се е разглеждал като отказ от Самия Христос. Известни са ни и съборните постановления и предписанията на отделни свети отци към онези, които без причина сами се отлъчват от светото Причастие. Всичко това е така и то продължава да бъде валидно и днес...
Новото време, настъпило у нас след обществено-политическите промени от 1989-1990 г., донесе на страната и народа ни свободата в много от нейните измерения. Свобода получи и Православната ни църква, а заедно с тази свобода в църковните и богословски среди у нас по съвсем естествен път се появи и движението за обновление: на енорийския и на манастирския живот, на богословските школи, на църковната просвета и книжнина и т. н...
Част от този в основата си добър и благочестив, но все пак прибързан стремеж, бе настояването за завръщане към изконната практика на честото причастяване – без преди това да е извървян нужният път до него. Въпросът е деликатен и не може да бъде решен лесно, но причастяването на всяка света божествена Литургия, на всеки празник не може да бъде наложено като правило и е точно толкова опасно, колкото и другата крайност – неучастието. Честото причастяване на миряните е действително идеал, който предполага изключително високо равнище на духовен и църковен живот, защото, както пише и св. апостол Павел, „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11:29). Защото наистина е нужно „човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Кор. 11:28).

Енориаши

Допускането до често причастяване предполага, че духовникът познава отлично своите енориаши, знае техния начин на живот, редовно приема техните изповеди в тайнството на Покаянието и поема отговорността за тях пред Бога и Църквата – че няма да ядат и да пият „своето осъждане“, ала колцина свещенослужители могат да се похвалят с това? И дават ли си сметка, че ако допускат недостойните до често причастяване, отговорността пада колкото върху самите причастяващи се, толкова и върху самите тях?
Ето защо към въпроса за честото причастяване и въобще за причастяването трябва да се подхожда изключително внимателно, с пастирска отговорност и с разсъдителност – без, разбира се, да се отива и в другата крайност. Макар и предпазлив в преподаването на Тялото и Кръвта Христови, пастирът в Църквата на Христос не трябва да се превръща и в препятствие пред миряните – пред тяхното светотайнствено общение с Господа. Той не трябва да заприличва на онези, за които Спасителят справедливо е казал: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“ (Мат. 23:13).

Верният път

Особено недопустимо е, и тук стигаме до втория важен момент от нашата тема, от свето Причастие да бъдат лишавани децата. Ако ние, пастирите, желаем Православната ни църква да е жива и да изпълнява с успех своето предназначение, едно от най-важните неща е да приучваме вярващите още от деца да участват в нейния светотайнствен живот. Това е и единственият верен път, който ще може да ни доведе до реализиране на идеала на честото причастяване. Защото само онези вярващи, които още от деца са свикнали да участват редовно в богослужението и в светите тайнства, ще могат вече и като възрастни да продължават да правят това, водейки един съзнателен християнски начин на живот, който ще ги прави достойни за светата Чаша. Ето защо, още веднъж ще повторим това, е абсолютно недопустимо и е осъдително свещенослужители на Православната църква да връщат деца от свето Причастие, независимо под какъв предлог и с какви оправдания правят това.
Извинението, че малките деца не се изповядват, не може да бъде възприето – нито от пастирска, нито от чисто християнска и човешка гледна точка, тъй като малките деца са чисти пред Бога и тъкмо тяхната чистота Христос дава за пример на нас, възрастните, когато казва: „… ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Единственият начин пък детето да съхрани тази чистота и след като порасне е то да чувства себе си като жив и пълноценен член на Тялото Христово, и няма никакъв друг начин да постигнем това, освен да приучваме децата да се причастяват от най-малки.
За Православната църква Покаянието е тайнство, към което вярващият пристъпва тогава, когато сам има и чувства необходимостта от това. Изискването децата да започват задължително да се изповядват след навършване на седемгодишна възраст е влияние на западната схоластика, на онова законничество, което е присъщо на римокатолицизма. В православието това законническо разбиране е влязло в късно време и не е наша изконна традиция и разбиране. Православието цени свободата на човека в Христос и никога не е налагало на човека схеми и формални изисквания. В процеса на своето съзряване от дете към възрастен човекът сам осъзнава необходимостта от пристъпване към тайнството на Покаянието, а опитите той да бъде принуждаван да прави това насила – чрез формални изисквания и правила, водят единствено до постигането на обратния ефект. Човек, който се изповядва така да се каже „по график“, или ще започне да прави това формално, или дори съвсем ще престане да го прави, тъй като изповедта е нещо дълбоко съкровено и е въпрос на лична воля и лично съзнание и необходимост на всекиго от нас...

Популярното становище и препоръка за изповед и причастяване на православните християни минимум четири пъти годишно – през четирите постни периода от богослужебната година – следва да се възприема именно като препоръка и като абсолютен минимум, а не обратното, което за съжаление често е практика у нас и което представлява същия недопустим формализъм, какъвто е и изискването за изповед на децата, които са навършили своите седем години. Своите грехове човекът трупа не в зависимост или като резултат от възрастта си, а само поради собствената си склонност към греха или предизвикван от обстоятелствата в своя живот. И покаянието на християнина трябва да бъде осъзнато и искрено, а не формално, като изпълнение на задължение, тъй като тогава той ще бъде и формален християнин.
*Публикуваме словото на митрополит Наум със съкращения, заглавията са на редакцията

Подобни статии