Илия Михайлов, учител и блогър: Някои от подрастващите са провокирани от Тик-Ток, защото страдат от липса на внимание

Илия Михайлов е историк по образование. Той е старши учител по „История и цивилизации“ в Средно училище “Георги Брегов“ в град Пазарджик, блогър, почитател на рок музиката и на българското кино. Другото хоби на Илия са късите разкази. Автор е на 4 книги досега - сборници с човешки разкази и импресии - „Побързай“. От продажбата на четвъртата поред книга - „Ежедневности“, която излезе от печат през април тази година, Михайлов събра над 4000 лв., които дари на Детското отделение по онкология и хематология към Университетската болница „Свети Георги“ в Пловдив. През май т.г. Илия Михайлов е удостоен с почетно отличие от Министерство на образованието и науката за дългогодишна, цялостна високопрофесионална трудова дейност в системата на предучилищното и училищното образование.

"Всичко онова, което се случва не само в Тик-Ток, но и в други социални мрежи - с така наречените предизвикателства, които в един момент се оказват опасни за живота и здравето на децата. То не беше внезапно лягане на пешеходна пътека, гълтане на метални топчета, блокиране на асансьор. Вчера прочетох за гонене с моторна резачка или винтоверт, като идеята е „жертвата“ да бъде изненадана до шок. Всички тези „предизвикателства“ на практика са опасни за нашите деца. Те застрашават не само психиката им, но и живота и здравето им и ние, възрастните, трябва отговорно и открито да се противопоставим срещу популяризирането им в интернет.", казва учителят и блогър Илия Михайлов.

- Г-н Михайлов, какво ви подтикна да направите видеоклип в социалната мрежа Тик-Ток - „Да излезем от балона“?

- Всичко онова, което се случва не само в Тик-Ток, но и в други социални мрежи - с така наречените предизвикателства, които в един момент се оказват опасни за живота и здравето на децата. То не беше внезапно лягане на пешеходна пътека, гълтане на метални топчета, блокиране на асансьор. Вчера прочетох за гонене с моторна резачка или винтоверт, като идеята е „жертвата“ да бъде изненадана до шок. Всички тези „предизвикателства“ на практика са опасни за нашите деца. Те застрашават не само психиката им, но и живота и здравето им и ние, възрастните, трябва отговорно и открито да се противопоставим срещу популяризирането им в интернет. Замислих се как да реагирам като гражданин, като техен учител, като техен партньор и реших, че това е начинът, по който мога да взема страна, мога да изразя позиция и точно в тази най-популярна сред тях социална мрежа. Тъй като доста години, макар и непрофесионално, се занимавам със социални мрежи и наблюденията ми са тези, че Тик-Ток много се ползва от децата и учениците и това е един инструмент със силно влияние върху подрастващите. Проблемът е много сериозен и дано повече хора си дават сметка за това. И когато става дума за здравето и живота на нашите деца, трябва да сме нащрек и да изразим позиция. По този повод аз реших - с техните средства и методи се опитвам да ги предизвикам да не бъдат някакви зомбирани потребители на една социална мрежа. Да мислят, преди да направят нещо, да осъзнават колко е отговорно поведението им в тази мрежа и всичко, което се случва около тях. Лично си направих профил там преди няколко месеца, тъй като ми беше интересно да видя за какво става дума. Моите последователи и приятели са точно деца, които безкрайно обичам и се надявам да съм стигнал до тях по този начин и да ги предпазя от опасностите, които ги заобикалят. Те трябва да кажат „стоп“ на тези глупости. Децата трябва да осъзнаят, че поведението им в социалните мрежи е един важен момент от изграждането им като личности. Трябва да има някакъв филтър, през който да минават клипчета, публикации и т.н. в необятното пространство на подобни платформи.

- Срещнахте ли някакво разбиране, съдействие, партньорство от други ваши колеги - подкрепиха ли ви в тази ваша инициатива, както и родители?

- Надявам се да съм стигнал до децата, до техните родители. Защо да не се направи нещо на ниво училища? Именно в Тик-Ток с послания, акаунти училищни, които да излъчват позитивни послания към децата. Да се помисли в тази посока, да се направи нещо като организирана кампания. Училищата да са по-активни и в тази социална мрежа, тъй като тя се следи най-вече от учениците и когато има повече положителни послания там, и то излъчени от съответните училища, мисля, че това би бил печеливш ход или поне така ми се иска. В социалната мрежа Тик-Ток има представени всички значими организации, всички най-известни личности - вече я взимат насериозно и я отчитат като фактор.

- Вие говорите за някакви добри практики.

- Защо не? Би могло да се помисли за положителни видеопослания към децата, образователни клипчета съобразно формата на платформата.

- Добре ли познаваме децата си - и като родители, и вие като учител?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос, признавам. Това, което обаче искам да споделя, е, че постоянно се опитвам да бъда в контакт с тях, постоянно се опитвам да бъда техен партньор, без да ги назидавам, да ги соча с пръст и да им казвам кое е правилно и кое не. Просто да бъдем партньори и да вървим заедно. Знаете ли, купих си тениска за първия учебен ден на 15 септември. На нея с големи букви пише “Учител“ и отдолу с по-малки букви има слоган: „Аз ще бъда до теб“. Много ми хареса и точно за тези думи се хващам. Опитвам се да бъда до тях - в тези години, които са много важни за тях като деца, като подрастващи, като тийнейджъри. Тези години са доста трудни, защото около тях дебнат много опасности и такива недобри “предизвикателства“. А някои от децата са провокирани от тези „предизвикателства“, защото страдат от липса на внимание. Такива платформи им дават възможност да се проявят, да спечелят някой друг и да привлекат някой и друг последовател или харесване повече. Точно това им казвам в моето клипче, че това е един балон, в който те не трябва да живеят. Те трябва да са в истинския живот и да му се радват, да следват мечтите си. Тези няколко последователи или харесвания повече, всъщност, не означават нищо. И тук е ролята на семейството и родителите. Те трябва да говорят повече на децата си, не да им се забранява, да видят какво гледа детето, да  поговорят с него. Правилният път е диалогът.

- Как можем да ги предпазим от това, че сякаш са обсебени от смартфони, таблети? От цялата тази електронна среда, в която те растат. Защо това е предпочитано място за общуване?

- Ще споделя какво забелязах, като се върнахме на училище след дългото онлайн приключение. Децата бяха зажаднели за личен контакт, да се гледат в очите, да си говорят един на друг, но не през камера или през телефон. Бяха зажаднели да направят някоя дребна пакост в училищния двор, да се гонят по коридорите - това нещо им липсваше. Въпреки че тази дигитална среда около тях ги е обсебила като цяло, те самите имат нужда и го чувстват - да избягат, да излязат от нея понякога и търсят такива „вратички“, да се отскубнат.

- Давате ли им примери от нашето детство, в което сме израснали без телефони и интернет, с игри навън и общуване на живо?

- Говорили сме и за това. Не се опитвам да им казвам, че нашето е било по-хубаво от тяхното. Децата са си деца, те си търсят своето време и добро или лошо живеят в него - с неговите условия и предизвикателства, положителни или отрицателни страни. Когато сме в час, когато се занимаваме с история, опитвам се да ги докосна до нея през личния пример, през чисто човешките емоционални теми на историята, през ежедневието на хората, което наистина се променя. Това, което е било нашето детство, почти вече го няма. Това, което ще дойде след тяхното детство, също ще бъде различно. Нормален е този кръговрат. Въпросът е да се предава от поколение на поколение положителното, хубавото, емоцията под някаква форма да се опази.

- Какво ще им пожелаете през новата учебна година?

- На всички колеги, на децата, на родителите, на бабите и дядовците - желая здраве и колкото може повече присъствено да се срещаме в час. Да бъдем партньори в час, държа по този начин да общуваме - като партньори.

- Престижна ли е днес професията на учителя?

- С 23-24-годишен стаж съм в системата и избрах професията учител като първо и единствено желание. Не съм се опитвал да ме приемат някаква друга специалност. Моят избор беше напълно осъзнат. Понякога ми е било много тежко, но винаги съм работил с голямо желание и голяма любов професията си. Мисля, че ако това те води, в която и да е професия, любовта към нея и към това, което правиш, значи вървиш в правилната посока и би трябвало да чувстваш тази професия като престижна, защото тя е престижна.

Подобни статии