Исус прогонва бесове от болно дете

Молитвата на бащата е по-силна от тези на апостолите

Снимка: dveri.bg Да вземем бащата на болното момче, за което се разказва в Евангелието от Матея и който разказ се чете на 10 неделя след Петдесетница. Този нещастен мъж се доближава до Христос и казва: "Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят." Бащата сигурно е изчерпал всички възможности да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а накрая възлага упованието си на Иисус.(Мат. 17:14-23). Порицанието Момчето не се изцелява поради собствената си вяра. Напротив, то до такава степен е обладано от демона, че не иска да бъде излекувано и да се освободи от него. Изцелението не е предизвикано и от вярата на апостолите, които не са в състояние да извършат чудо. Тук действа вярата на родителя. В какво се изразява тя? Евангелието подчертава, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го нарича Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те не са могли да направят същото. А Той им казва откровено: "Поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост". Малка, но истинска Каква вяра изисква Господ? Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна – като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя топлина, която се чувства при вкусване. Такова е и сърцето на този баща – смачкано, сломено, раздирано от болка за сина си. При това състояние молитвата му съдържа "огън", излъчва пламенност, която предава неговата вяра. Бащата има смирението да осъзнае и признае, че вярата му в Бога не е съвършена. Той се провиква пред събралата се тълпа: "Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми" (Марк., 9:24). Този баща взема всичките си несъвършенства, душевните си слабости, сърдечните си колебания и ги стоварва пред нозете на Иисус. Желанието на родителя става желание и на Спасителя, който изцелява момчето. Бог винаги чува безкористните молитви на майките и бащите, които не се отказват да се борят за най-скъпото си достояние – децата. Каре Благодатта не се дава веднъж завинаги Но днешното евангелско четиво съдържа и друг съществен урок. Ние не трябва да очакваме Христос да се моли винаги когато извършва чудо, защото Той черпи пряко от силата на Бога. Причината, поради която апостолите не могат да изцелят момчето, е, че те възприемат благодатта като нещо дадено веднъж завинаги, а не като нещо, което трябва да се поддържа постоянно с пост и молитва. Тази поука е за всички свещенослужители и вярващи. Без молитва, която е проява на вярата, богослужението ни е сбор от празни ритуали, които граничат с магия. То така се и възприема от хората, които не притежават никаква вяра. Но в религията, както и в живота, няма нищо магическо или автоматично. От една страна, ние зависим изцяло от Бога, а от друга страна, Бог, условно казано, зависи от нашето доверие, нашата надежда, нашите усилия. Каквото и да вършим, каквито и планове да правим, първо трябва да ги съобразяваме с Божия закон и да молим за Божието благословение, за да се радваме на успех.

Библията е пълна с примери за родители, чиято вяра и молитва за техните деца е по-силна от вярата и молитвата на самите апостоли. За тези обикновени хора ние не научаваме почти нищо. Мнозина родители буквално стигат до ръба, до пълно отчаяние, когато усещат, че губят най-важното нещо в живота – децата си. Но тъй като надеждата умира последна, характерно за повечето от тях е, че не се отказват.

Да вземем бащата на болното момче, за което се разказва в Евангелието от Матея и който разказ се чете на 10 неделя след Петдесетница. Този нещастен мъж се доближава до Христос и казва: "Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят." Бащата сигурно е изчерпал всички възможности да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а накрая възлага упованието си на Иисус.(Мат. 17:14-23).

Момчето не се изцелява поради собствената си вяра. Напротив, то до такава степен е обладано от демона, че не иска да бъде излекувано и да се освободи от него. Изцелението не е предизвикано и от вярата на апостолите, които не са в състояние да извършат чудо. Тук действа вярата на родителя. В какво се изразява тя?

Евангелието подчертава, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го нарича Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те не са могли да направят същото. А Той им казва откровено: "Поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост".

Каква вяра изисква Господ? Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна – като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя топлина, която се чувства при вкусване. Такова е и сърцето на този баща – смачкано, сломено, раздирано от болка за сина си. При това състояние молитвата му съдържа "огън", излъчва пламенност, която предава неговата вяра. Бащата има смирението да осъзнае и признае, че вярата му в Бога не е съвършена. Той се провиква пред събралата се тълпа: "Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми" (Марк., 9:24). Този баща взема всичките си несъвършенства, душевните си слабости, сърдечните си колебания и ги стоварва пред нозете на Иисус. Желанието на родителя става желание и на Спасителя, който изцелява момчето. Бог винаги чува безкористните молитви на майките и бащите, които не се отказват да се борят за най-скъпото си достояние – децата.

Благодатта не се дава веднъж завинаги

Но днешното евангелско четиво съдържа и друг съществен урок. Ние не трябва да очакваме Христос да се моли винаги когато извършва чудо, защото Той черпи пряко от силата на Бога. Причината, поради която апостолите не могат да изцелят момчето, е, че те възприемат благодатта като нещо дадено веднъж завинаги, а не като нещо, което трябва да се поддържа постоянно с пост и молитва. Тази поука е за всички свещенослужители и вярващи. Без молитва, която е проява на вярата, богослужението ни е сбор от празни ритуали, които граничат с магия. То така се и възприема от хората, които не притежават никаква вяра. Но в религията, както и в живота, няма нищо магическо или автоматично. От една страна, ние зависим изцяло от Бога, а от друга страна, Бог, условно казано, зависи от нашето доверие, нашата надежда, нашите усилия. Каквото и да вършим, каквито и планове да правим, първо трябва да ги съобразяваме с Божия закон и да молим за Божието благословение, за да се радваме на успех.

 

Подобни статии