Жертвата, която се завръща на местопрестъплението

Юмрукът е оръжие, при това опасно, казваше навремето един приятел лекар. И е съвършено прав, като се има предвид недопустимостта на каквото и да било насилие в цивилизованото общество. Между всичките му отвратителни форми като константа стои домашното.

То е вечно като света, за съжаление. Големият Кенет Кларк в бележитата си книга „Цивилизацията“ описва как в средните векове някакъв рицар от кулата Дьо Треви написал книга със съвети какво да се прави, за да бъде жената добра и благонравна. Там имало ужасни изстъпления като влачене за косата из двора, бой с тояга и разни други „екстри“. Впечатляващо е, че произведението се радвало на голяма популярност и дори век по-късно било издадено вече с илюстрации на Дюрер. Като се замисли човек, Дюрер с неговата зловеща задълбоченост за смъртта и наказанието е подходящ илюстратор на такъв наръчник. Сега обаче опираме до наши дни. Да, наръчник вече не може да бъде издаден, но формата на тормоз съществува, че дори и разцъфтява.

В криминалните романи винаги се твърди, че убиецът се завръща на мястото на престъплението. Според мен това е малко тралала съждение, колкото да грабне читателя. Но не може да се оспори, че при домашното насилие съществува синдромът, при който жертвата се завръща винаги на мястото на престъплението. Защото това са хора в близки емоционални и роднински отношения. Проблемите при този вид семейни тежки разправии са няколко. Първата е, че жертвите страдат от тъй наречения стокхолмски синдром и не подават оплакване заради привързаност към насилника. Вторият е, че няма пред кого да подадат оплакване, защото институцията на кварталния полицай е твърде мъжделива на фона на свирепите домашни скандали. Още повече - в малките градчета и села, където всички знаят кой кого бие и прочие, но си траят, за да не си развалят отношенията. И третият проблем идва от внесената нова тенденция - деца да тормозят родителите си за пари и различни облаги. До такава степен, че неотдавна възрастен баща направил опит за самоубийство. Когато има допустимост на едно уродство, то задължително става уродство на куб. Нещо като главите на ламята, които растат отново, само дето в нашите случаи ламята си живее необезпокоявана и никой не й реже главата. А ако се опита, резултатите са никакви. Освен това каквото и да ни говорят за неравенство между половете, макар и бавно, нещата се променят и мъже също се оплакват от тормоз ота половинките си жени.

Затова във всички тези случаи е много тънка границата между жертвата, нападателя и последващите действия от страна на държавата. Ние много се плашим, когато тя се намеси в драстичните случаи и последват неблагоприятни последици за насилниците. Затова и много често при делата, които стигат до съда, се оказва, че пострадалите оттеглят жалбите си. След това въртележката продължава и боят е непрестанен - между съпрузи, родители и деца, братя и сестри и така, без да може да се постигне никакво решение. И вместо непрекъснато да се ругаят държавните органи, по-важно е да бъде прекратен синдромът жертвата да се завръща на местопрестъплението. И това решение е неин законен и правилен избор, каквото и да й струва емоционално това. Все пак то е по-поносимо от непрестанните побоища и издевателства.

Подобни статии