Кабала през март

Червеният конец носи здраве, розовият - щастлива любов, а зеленият - пари и богатство. Да бе да

Ние имаме всякакви народни песни - за хайдути и юнаци, за красиви моми и любов, и даже за това „как се сади пиперо”. Но нямаме нито една фолклорна песен за мартеницата. Също и нашите възрожденски писатели са писали за какво ли не, но и думичка не обелват за „изконния” български ритуал да слагаме червени конци навръх 1 март. Това е така, защото мартеницата, напук на празнословните твърдения и на дълбокомислените писания ала Уикипедия, не е българска традиция. Или поне не е чак толкова „древна”, за колкото ни я представят.

Обичаят да се връзват червени и бели конци по ръцете в началото на пролетта се среща почти навсякъде на Балканите - в Румъния, Македония, Сърбия, Северна Гърция, дори в Молдова, като там ги носят по два-три дни - и то главно жените и децата.

И у нас е било така до към 50-те години на ХХ век, когато БКП по някакви не особено ясни патриотични подбуди налага мартеницата като национален символ и тя започва да се носи масово и от мъже. Някъде от тогава около 90% от българите са готови да се закълнат, че този обичай е древен, чисто български, и идва още от времето на хан Аспарух. Това, разбира се, е също толкова вярно, колкото и мантрата, че „месо не се мие”, дори ако по него има вмирисана на мърша кръв или козина от животното. Вярно е и колкото битово-кулинарната приумица да биеш хубавата сочна пържола с чук, докато тя стане плоска, твърда и суха като подметка. Накратко казано, това са някакви бабини деветини на битово ниво, които се приемат безропотно от народонаселението. Със същата вяра и без замисляне, както се приемат плоските лъжи на телефонните измамници.

Всъщност идеята, че червеният конец пази от „уроки”, „зли очи” и носи здраве, е широко разпространена по целия свят. Много е актуална в момента и в псевдорелигиозното учение кабала. Ние тук само малко сме го доразвили, като му придаваме някаква уж художествена и уж патриотична стойност. Но ако вярвате, че червеният конец носи здраве, то тогава вярвате ли, че зеленият конец е за богатство и пари, розовият конец е за щастлива любов, а синият конец на жълти точки е за високо спортно майсторство? Това е нелепо и инфантилно.

Що се отнася до т.нар. художествена стойност на мартениците - и тук не съм особено съгласен. Разните там Спондж Боб, ледени кралици, спайдърмени и други произведени в Китай пластмасови и текстилни джунджурии нямат нищо общо с естетиката. Донякъде разбирам децата да се радват на тази шарения, но когато и възрастни мъже се окичат като коледни елхи, ми става малко смешно. Дори е жалко да гледаш как някой мъжага си е пуснал брада, за да е по-мъжествен, татуирал се е с дракони и черепи като якудза и се е накачулил с червени гривнички като 7-годишно момиче.

Още по-фрапантно е, че вездесъщата сила на нейно величество мартеницата изглежда оказва лечебните си благодатни свойства и върху домашни любимци, овощни насаждения, леки автомобили, офиси и апартаменти, защото дойде ли 1 март, тя увисва като прани гащи абсолютно навсякъде.

И ако всичко казано дотук до някаква степен може и да е субективно мнение, ще заключа, че мартениците никак не са безобидни. Тази кабала-мания всъщност представлява магия за здраве и късмет, заклинание, амулет, тотем. В това отношение мартениците може да се сравнят с вуду кукла, която също се прави от конци и парцали, само че вуду куклата е за черна магия (болест, смърт), а „добрата и хубава” мартеничка е за бяла магия (живот, здраве, късмет). Аз обаче не съм Хари Потър, нито Баба Яга и не желая да участвам в тези магически сеанси, да се кича с амулети, да викам духове или да ми гледат на кафе. Не се интересувам от карти таро, нито от ретроградния Меркурий. Освен това мисля, че мартениците влияят крайно негативно на творческото мислене на децата. Защото ги карат да мислят по калъп и да вярват в глупости. Като тази, че един произведен в Китай червен конец може да ти донесе успех и здраве.

Разбира се, аз не казвам „не носете мартеници”. Нека всеки сам да си преценява. Просто е хубаво хората да се позамислят малко повече, когато ни сервират такива „древни традиции” като единствена, неповторима и неоспорима истина.

Подобни статии