Politika.bg www.politika.bg Казандзакис любил жената на Симеон Радев
Комунистически функционер опазва общественика от затвори и мъчения след 9 септември 1944 г.
Името Симеон Радев почти е непознато, особено за по-младото поколение. Политик, дипломат, писател, журналист и революционер животът му е тясно свързан с възстановяването на българската държавност в края на XIX и началото на XX век.
Великият гръцки писател Никос Казандзакис около 1915 г.
Бистра Бисерова, ок. 1906-1908 г.
Иван Луков, Андрей Ляпчев и Симеон Радев по време на преговорите по Солунското примирие през 1918 г.
Името Симеон Радев почти е непознато, особено за по-младото поколение. Политик, дипломат, писател, журналист и революционер животът му е тясно свързан с възстановяването на българската държавност в края на XIX и началото на XX век. Книгата му „Строители на съвременна България“ в живо свидетелство за политиката, икономиката, историята и задкулисните игри на годините след Освобождението. Владеел перфектно 5-те основни езика в света.
Радев е роден през далечната 1879 г., на 19 януари в град Ресен, в днешна Македония. Учи в родния си град, а по-късно в Охрид и Битоля. Със стипендия е приет в елитния френски лицей “Галатасарай” в Цариград, където е покровителстван от Екзарх Йосиф I. Едва на 16-годишна възраст младият Симеон става член на ВМОРО и участва дейно в акциите на организацията.
Първото му увлечение е журналистиката. Още в Цариград пише статии във вестник, а по-късно е повишен в редактор. Напуска лицея “Галатасарай” и заминава за Западна Европа, за да следва право във Франция и Швейцария. Издава два вестника на френски език, които целят да разяснят на европейците случващото се на Балканите и съдбата на Македония. Покрай следването си в чужбина той завързва контакти с много от познатите български анархисти, които по това време участват в борбите за освобождение на Македония и Одринско. От там той извлича много информация за “Женевската група” и солунските съзаклятници. Заедно с Борис Сарафов активно подпомагат акцията на „гемиджиите“ при организиране на Солунските атентати през 1903 г. През 1905 г. Симеон Радев е назначен за главен редактор на вестник “Вечерна поща” и е изпратен в Русия като кореспондент. Малко по-късно заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание “Художник”. Паметна за живота на Радев е 1908 г., когато в Цариград се извършва Младотурският преврат. В края на първото десетилетие на ХХ в.
Радев се замесва в междуособиците на македонската организация. Той понася тежко убийството на Борис Сарафов и започва да се противопоставя яростно на Яне Сандански. Стига се и до саморазправа с Тодор Паница, която едва не му коства живота.
През 1911 г. Симеон Радев издава венеца на своята писателска дейност – “Строителите на съвременна България”, която представлява едно оригинално историческо свидетелство за епохата, в която живее. На следващата 1912 г. започва Балканската война и той не се колебае - записва се доброволец. Първоначално е взет за преводач, но по-късно е разпределен в Трета солунска дружина. Изпратен е на фронта и взема участие в боевете в Източна Тракия, както и боевете срещу сърбите по време на Междусъюзническата война. Награден е с орден “За храброст” IV степен. В края на войната е изпратен в Букурещ, където взема участие при подписването на мира.
По лично настояване на румънския монарх българинът остава в Букурещ като пълномощен министър до 1916 г. Избухва Първата световна война и той е изпратен в Берн, Швейцария. През 1917 г. си подава оставката и напуска и отново става доброволец на фронта. В края на 1918 г. България е губеща страна в конфликта. След пагубния край на Първата световна Симеон Радев заедно с големия политик Андрей Ляпчев участват в подписването на Солунското примирие.
На 29 септември 1918 г. в Солун е сключено примирие. Условията на договора са жестоки и унизителни. Родината ни е изправена до стената и няма възможност за маневриране.
В своя спомен за Андрей Ляпчев, публикуван в „Зора“ на 29 септември 1942 г., Симеон Радев разказва живо и увлекателно за участието на двамата българи от Македония, и то земляци от Ресен, в подписването на примирието. На 28 септември вечерта Ляпчев вика при себе си в Министерския съвет Радев и му заявява: „Не остана друго освен примирие. Тръгваме подир някой час за Солун. Ти си в делегацията. Иди да се приготвиш.“ В Солун преговорите с командващия Източните съглашенски армии маршал Франше д`Епре са мъчителни и тежки.
Коварният французин прибягва до хитър ход – той вика на доклад офицер, осведомяващ го за случилото се през деня според получената от Битоля информация от Източната френска армия. Маршалът чете на висок глас – „Градът Ресен току-що бе зает от Втора индокитайска дружина“. Това печално известие покрусява двамата наши делегати, родом от Ресен. На 29 септември в 11,30 ч. е подписано примирието, с което неофициално България става окупирана страна. На 2 октомври пред парламента Андрей Ляпчев заявява: „На нас, синовете на Македония, се падна печалната участ да положим надгробния камък на мечтата за обединена България“.
След гибелната за България Първа война Симеон Радев е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Пондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите – Женева. През 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си "Македония и Българското възраждане през ХIХ век". Същата книга е преведена по-късно (1927) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Симеон Радев е и литературен критик. Той взема дейно участие в литературния и артистичен живот.
След Девети септември 1944 г. той има късмета да се размине с лагери и затвори. Уволнен е отвсякъде, като му се забранява активната политическа и обществена дейност. Физическото си оцеляване дължи на комунистическия функционер Тодор Павлов, родом също от Македония. Бъдещият академик си спомня как Симеон Радев го вади от затвора преди преврата и му връща жеста.
През 1922 г. във Виена художничката Бистра Винарова се среща с историографа, дипломата и общественик Симеон Радев.
Запознанството им става „случайно” във Виенската опера. На представлението трябвало да отидат майката на Бистра и приятелката й Султана Рачо Петрова, но двете били поканени на друга среща и преотстъпват билетите си на „младите”. Тази първа среща била несполучлива за Симеон. Той искал да впечатли красивата Бистра с познанията си, но тя се ядосвала, че й пречи да гледа спектакъла. Едва следващите срещи ги сближават и те решават да се оженят, независимо че за ръката на Бистра Винарова претендира и известният гръцки писател Никос Казандзакис. През 1922 г. Бистра Винарова и Симеон Радев се сгодяват във Виена, а на следващата година се женят в Цариград. Младоженците имат романтично желание - да живеят в Италия и всеки от тях да се отдаде на любимото си занимание – Симеон да пише, а Бистра – да рисува. Под влияние на обществения натиск Радев продължава дипломатическата си кариера. В изисканите салони на Виена, Вашингтон и Лондон започнали да говорят за прочутата двойка. Осем години те живеят в САЩ, където Симеон Радев е посланик. През 1940 г. се завръщат в София.
Симеон Радев умира в София на 15 февруари 1967 г. - само няколко дни след като книгата "Ранни спомени" е подписана за печат. Последните му думи пред сина му Траян са: “Дадох ли нещо на България…?”
