Кристина Гавран композира историите на пет жени

Те са отдалечени от времето и пространството, но фрагментите от живота се събират в съвършена цялост

Знаете ли, че сто дървета трябва да загинат, за да се произведе 1 мл палисандроово масло? Това е една от причините палисандърът да е защитен вид. Днес обаче разгръщаме едно издание, в което палисандровото дърво има друга символика. Структуриран като мозайка, романът на Кристина Гавран „Китара от палисандрово дърво“ (издателство „Колибри“) е екзотичен микс от истории, които звучат като музика. Писателката третира универсални проблеми за женската жертвеност и мъченичество; за майчинството и любовта; за свободата и трансформиращата сила на творчеството, но нейната композиция не е в никакъв случай стандартна.

На фокус в „Китара от палисандрово дърво“ са съдбите на пет жени, обитаващи отдалечени във времето и пространството светове: митологични, подчинени на суеверията и патриархалните норми, и съвременни, където вече са в сила различни модели на поведение. Пет истории на жени (като петте струни на китарата), които преминават през непреодолими граници и така осъществяват своята еманципираност и житейската си мисия. А връзката между тях е приказното пътешествие през годините на една уникална китара – от посятото семенце през израстването му като палисандрово дърво до превръщането му в произведение на изкуството, въплътило душата на Майстора и таланта на Музиканта. За да събере фрагментите от живота в завършена цялост.

Кристина Гавран е родена през 1987 г. в Загреб. Завършила е драматургия в Загребската академия за драматични изкуства. Работила е като театрален педагог и ръководител на семинари по творческо писане. Автор е на драматургични произведения за деца и възрастни. За своя сборник с разкази „Дъжд в Индия, лято в Берлин“ (2016) получава наградата на Асоциацията на хърватските писатели за най-добра дебютна книга. През 2018 г. печели овациите на публиката и критиката с дебютния си роман: „Китара от палисандрово дърво“. Живее и работи в Англия, където участва в театрални и литературни проекти. 

.......................................................................................................

РУЖА

Cinzia Milani – Danse Rythmique (Ida Presti)

 

Ръцете ѝ бяха лилави, от пръстите ѝ капеше боя и оставяше петна, които се стичаха в кървавото езеро в дъното на съда. Облегнала бедра на дървената маса, тя белеше варено цвекло и гледаше през прозореца децата, които играеха в градината. Гонеха кокошките. Безброй пъти им беше казвала да не го правят, защото нервни и уплашени кокошки не снасят яйца. Утре ще им даде само овесена каша за закуска и тогава ще разберат колко важни са яйцата.

Погледът ѝ отскочи от децата към реката, та и по-далеч, чак до самата гора. Кухненският прозорец беше като горски акварел на стената. Дървена рамка обточваше картината на сменящите се годишни времена. Късче гора в дома им. Трети ден Ружа гледаше с копнеж към гората. Очакваше завръщането на Реля. Някъде в далечината вятърът люлееше клоните и те отхвърляха от себе си нежеланите листа.

Обрамчената с дървена ограда къща бе последна в селото и се намираше край самата река, на двеста метра от моста. Реката обгръщаше гората като добре видима граница, която я отделя от селото. Вярваха, че корията е свята и никой освен дванайсетимата дървосекачи не влизаше в нея. Вероятно затова хората рядко се отбиваха в тяхната къща. Беше на самия край, твърде близко до отвъдната страна. Висящ мост, направен от преплетени клони и корени, свързваше селото и гората. Строяха моста всяка пролет, след големите селски празници, през зимата той рухваше и реката безвъзвратно отнасяше изпочупените клони в далечината. 

И така до следващата пролет

С течение на времето гледката към гората се превърна в убежище за Ружа. След сватбата се премести в къщата и макар майка ѝ и баща ѝ да я убеждаваха да не ходи там, тя не искаше и да чуе. Или ще се омъжи за Реля, или за никого, категорична бе Ружа. Най-сетне родителите склониха и направиха сватба в селото. Реля я пренесе на ръце през прага на къщата си и тя завинаги облегна бедрата си на дървената маса зад кухненския прозорец. Реля беше един от дванайсетимата дървосекачи, тръгваше с другите мъже към гората и там заедно с тях сечеше дървета, мъкнеше трупи за бичене, дърва и клони за отопление. Понякога отсъстваха с дни, а после, уморени и потни, се появяваха в края на гората. Ружа ги виждаше първа. И докато дървосекачите пренасяха дървения материал по моста, тя бързаше да извади прясна вода от кладенеца в градината. Пийваха от нейното менче и поемаха към домовете си, при жените и децата. Освежен и грейнал от щастие, Реля всеки път я грабваше в прегръдките си и я пренасяше през прага както през онзи първи ден.

Ружа вдъхваше мириса на гора от ризата му, целуваше топлия му врат, сваляше мокрите дрехи, скубеше лекичко брадата му. Чистеше цветния прашец от устните му, прокарваше пръсти през косата му и събираше вплелите се клончета. Наричаше го „моя горски човек“ и го привличаше все по-плътно до себе си. От нея той черпеше уханията на дом, на току-що сготвен обяд и на деца, които си играят в двора. Мирисите на гората и на дома се смесваха в безмълвната им страст. Правеха любов като диви животни.

Така се родиха петте им деца, „пиленцата ми“, както галено ги наричаше Реля, когато през зимните нощи се вмъкваха в леглото им. Родили се бяха едно след друго, трима синове и две дъщери.

Ружа продължи да бели цвеклото, поглеждайки с надежда към гората. В корема си чувстваше топлина. Нищо повече, само малко топлинка в утробата, но тя добре познаваше това чувство.

Шестото беше на път.

Не знаеше как ще каже на Реля. Ще я прегърне, ще я повдигне от земята, ще я завърти във въздуха от щастие. Той не забелязваше празните полици в килера, липсата на сол и олио, босите детски крачета, кърпените сто пъти ризи. Не забелязваше и среброто в косите ѝ, нито бръчките в ъгълчетата на устните. За него тя си беше същата както в деня, когато я бе видял за първи път. Но Ружа бе уморена, с годините гърбът ѝ се беше привил, петна от слънцето покриваха лицето ѝ. Не очакваше да се случи това, мислеше, че времето ѝ е вече отминало, че новите пролети завинаги са си отишли. Но ето че сега

 

в нея растеше младостта и настояваше цикълът да се повтори

 

Почувства, че ѝ се повдига.

Изтича в градината зад къщата, опря се с една ръка за оградата и започна да повръща. Забеляза, че малката дъщеря я гледа, бързо се съвзе и извика на децата, че кокошките не ѝ дават мира. Изпрати ги вкъщи, после седна в ъгъла на курника, който я скриваше от погледите им, и заплака от мъка. Не искаше това дете, всяка частица от тялото ѝ се противопоставяше на решението на природата. Проля няколко сълзи. Нямаше време за тъга, трябваше ѝ само миг да си отдъхне. Избърса с ръкав сълзите, пое дълбоко дъх и се върна в къщата, сякаш нищо не се бе случило.

Издаде нареждания на децата – кой да подреди леглата, кой да изчисти боба, кой да измете пода. Беше начело на една войска и знаеше, че сълзите не помагат.

Чакаше да дойде Реля, да сложи главата си в скута му и да сподели неволите си. Когато го видя за пръв път, той бе просто момче, застанало самò между дървените чинове. Всички деца, независимо от възрастта, учеха в едно и също помещение. В селото имаше само един учител, затова и училището имаше само една класна стая. Реля стоеше встрани и с рошавата си коса приличаше на току-що събудил се петел. В ръцете си стискаше дървена писалка, оловният ѝ връх се бе забил във възглавничката на палеца му. Ружа почувства необяснимо желание да помирише косата му, просто така.

– Недей да говориш с него, това е оня, дето живее край гората – дръпна я за ръка приятелката ѝ.

– Че какво от това? Ако не беше гората, нямаше да го има и селото – отвърна на инат Ружа.

– То е съвсем друго.

Думите на приятелката ѝ потънаха в детската врява. Ружа беше две години по-голяма, познаваше добре нравите на учениците и знаеше, че ако не се застъпи за него, другите ще го вземат на прицел. Събра нещата си и се премести на последния чин, където рошавото момче се криеше от погледите на децата.

– И ти ли получи нареждане? – попита го тя.

Реля кимна.

– Не се безпокой, тук ще ти бъде добре.

– Училището е за момичета – отвърна неохотно той.

– Не е.

– За момичета е.

Оплетоха се в спор, от който нямаше излизане. Преди три години от града беше дошло нареждане всички деца до петнайсет години да ходят на училище. На домашния адрес пристигаше писмо с печат, на което родителите трябваше да се подчинят. Беше наивно да се изпращат писма до хора, които не могат да четат, но

 

градските чиновници никога не бяха идвали в това далечно село

 

Селяните обаче добре знаеха какво значи червен печат на плика. Пускаха неохотно момичетата на училище, но момчетата им трябваха за по-тежка физическа работа – цепене на дърва, копане, оран. Не им се нравеше приумицата на някой градски човек момчетата да прекарват шест години на чина. И на Реля не му харесваше.

Ружа лекичко го тупна по главата.

– Я мълчи, тук е по-добре, отколкото на полето. Тя обичаше да ходи на училище, учителят беше добър и за разлика от майка ѝ рядко повишаваше тон. Още с влизането у дома майката ѝ нареждаше да се погрижи за по-малките си братя, да сготви, да нахрани кокошките и свинете. А ако Ружа стореше нещо, което не беше по волята ѝ, грабваше коприва и я шибаше с нея по краката. Нощем Ружа разчесваше червените мехури и се заклеваше, че ще напусне дома си при първа възможност. Нареждането да се ходи на училище, беше истинско спасение за момичето.

Учителят им показваше буквите, учеше ги да броят, разказваше им за далечни реки и градове. Децата не му вярваха кой знае колко, понеже разказите му бяха пълна противоположност на всичко, което чуваха от родителите си. Той по всякакъв начин се опитваше да избие от главите им приказките и суеверията, върху които почиваха законите на селото. С нетърпение очакваше настъпването на лятото, за да опакова куфарите си и да се върне в града между хората, които вярваха, че земята е кръгла и че

нищо няма да им се случи, ако черна котка им пресече пътя

Селяните сякаш нарочно се преструваха, че светът зад хълма не съществува, а тъжната върба, израснала насред селото, е център на земята. И макар че градът беше отдалечен на един ден път, много рядко някой от селото бе влизал и излизал от него. Понякога тук идваше пощаджията с някое и друго служебно писмо, веднъж месечно пристигаше търговецът на дърва, но той криеше тайната за съществуването на селото от страх някой да не разбере откъде се снабдява с толкова качествени дърва.

Селото си нямаше име, хората вярваха, че то би могло да разкрие къде се намират и при тях да нахлуят чужди хора, а те не желаеха това. Няколкостотин къщи се бяха сгушили между светата гора и прокълнатия хълм. И макар учителят да повтаряше, че хълмът не е прокълнат и че той, търговецът и пощаджията са живо доказателство, че по хълма може да се мине, никой не искаше да опита късмета си.

– Комуто трябваме, той ще ни намери – повтаряха селяните.

Градски чиновници няколко пъти се опитваха да впишат селото на картата, мереха земята, записваха собствениците на парцелите, но бързо се отказваха.

Нямаше писан закон, с който да бъде управлявано селото, правилата се основаваха на историите, които хората си разказваха едни на други. Митовете за съществуването на светия хълм, за големия пожар, за потопа и гнева на горския дух се предаваха от уста на уста, от поколение на поколение.

Когато учителят дойде за първи път в селото, всички говореха, че няма да издържи и две седмици, но той упорито доказваше противното. Не искаше да се откаже от учениците си и всяка есен се връщаше в таванския си дом в сградата на училището. С интерес слушаше селските разкази, записваше ги в бележник с кожени корици и селяните се чувстваха горди. Може би точно затова уважаваха учителя и му позволиха да остане в селото.

Подобни статии