Кристоф Гилюи: От 30 г. ни плашат с призрака на фашизма

Обществото се организира с модел на крайно неравенство, от който се възползват само 20 на сто от най-заможните

Снимка: Le Point Кристоф Гилюи

Няколко месеца преди президентските избори във Франция, географът Кристоф Гилюи, който стана известен с книгата си Fractures françaises (Френски разломи), очертава картината на настоящия политически и социален пейзаж в интервю за “Фигаро” на Александър Девекио.

"Управлението чрез страх се състои в обещание за апокалипсис, бил той демократичен, екологичен или здравен. Демократичният апокалипсис, например, се състои в това от тридесет години да ни карат да вярваме в идването на фашизма. Това е театър и той позволява непрекъснато да се подкарват нерешителните или големия блок на пенсионерите към привържениците на глобализирания модел. Гражданите ще се страхуват от фашизма, от здравния апокалипсис или пък от екологичния апокалипсис. Всички тези страхове позволяват на безсилните правителства да насочат към себе си гражданите, които вече не гласуват по убеждение, а от страх от апокалипсиса. Няма никакво присъединяване към макронизма. Само вот от страх. Ако той бъде преизбран, на следващия ден ще се срине в социологическите проучвания".

...................................................................................

- Как възприемате сегашната политическа ситуация, няколко месеца преди президентските избори?

- Всъщност не се случи кой знае какво от 2017 г. досега. Дадох едно интервю за дуела Макрон - Льо Пен, в което казах, че това е химически чисто разцепление: народната класа срещу ръководните кадри, метрополисът срещу периферната Франция. Това абсолютно не се е променило. Ядрото на електората на Макрон все още е съставено от дясната и лява буржоазия, бумърите, пенсионерите, интегрираните хора. Ясно защо - това е единственият кандидат, който защитава икономическия и културен модел от последните двадесет години. Така че електоратът, който ще го последва, е интегриран в този модел, печели или е защитен от него, като пенсионерите например. Оттук нататък, той разчита на здрава основа с тези 25 на сто, която не се е променила след избирането му. Срещу тях са необвързаните, онези, които вече не са интегрирани икономически и които довчера се наричаха средната класа. 

- Според вас те се бунтуват срещу съществуващия модел. Защо?

- Международното разделение на труда е отправна точка на културна, социална, икономическа и географска криза. Трудът замина за Китай, Индия и по целия свят. Но въпросът за преместването не е само икономически. Това, което поддръжниците на икономизма все още не са разбрали, е, че народната и средната класа не само бяха движещата сила на икономическия модел (те бяха носителите на икономическия и социален модел, финансираха социалната държава чрез своя труд), но също така бяха носители и на начин на живот на мнозинството, който беше културен еталон за политическата класа, културния свят и новодошлите. Въпросът за интеграцията и асимилацията не е абстрактен въпрос, на който е достатъчно да се отговори: “да препотвърдим републиканските ценности”. Ако беше така, този въпрос нямаше да стои и в Швеция, Великобритания, САЩ или Нидерландия. Всички тези страни имат напълно различни модели и ценности, които водят до абсолютно същия резултат: криза на идентичността, културна криза, която обхваща целия Запад. Така че тази криза е свързана с икономически и културен феномен, който е краят на западната средна класа. 

- Изчезва ли тази средна класа?

- Хората не изчезват, те все още са там, но вече не представляват привлекателен модел (не само за интелигенцията, но и за новодошлите). Можем да спорим напразно и безкрайно по въпросите на интеграцията. Докато не бъде интегрирано и реинтегрирано икономически мнозинството, е безполезно да се обсъждат тези теми.

Когато човек пристигне в чужда страна, каквато и да е културата му, той наблюдава съседа си и е готов да се асимилира, само ако неговият начин на живот е привлекателен. Ако местният жител има работа и е уважаван в културно отношения, тогава би било естествено новодошлият да се съобрази с този начин на живот. За съжаление, средната и народната класа вече не са интегрирани икономически и географски, нито уважавани от политиченския и културния свят. Повече хора, които формират общественото мнение, смятат тези категории за губещи, за “окаяници”. Когато идваш от другия край на света и ти кажат, че съседът ти е расист, полудебил, затънал в консуматорство, чиято цел в живота е да плюска и да гледа телевизия, няма да приемеш неговите ценности.

Задачата за следващите тридесет години е да съумеем да реинтегрираме мнозинството от населението. То вече няма място в символично важния икономически модел, този на големите метрополиси, на икономическата глобализация. Ако утрешният политически, икономически и културен проект не е реинтеграцията на това все още преобладаващо население, тогава е безполезно да говорим за интеграция, асимилация и какво ли още не. Това е предварително изгубен проект, ако не се интересуваме какво е всъщност обществото.

- Има ли политическа воля за реинтегриране на тези категории?

- Политическата безизходица в момента е, че имаме политически и медиен свят, който не иска да се откаже от модела на големите метрополиси и икономическата глобализация. От началото на Ковида ни обясняват, че е възможно да са отишли твърде далеч в свободната търговия. С ръка на сърцето, те се срамуват да унищожат планетата. Винаги казвам, че първата екологична мярка е да спрем внасянето на продукти от Китай с товарни кораби. Но природозащитниците не подкрепят края на свободната търговия.

Големият проблем е, че констатациите са направени, диагнозите са поставени, но ние сме в религиозен момент, в който е невъзможно да изоставим догмата за свободната търговия. Това води до краткосрочни политики, т.е. малко разпределение, много категориални, разпокъсани политики. Тази разпокъсана представа за обществото пречи да се разсъждава за бъдещето на мнозинството от населението. 

- Но не е ли Франция наистина все по-разпокъсана?

- За привържениците на настоящия модел един от най-важните елементи е да деконструират самата идея за мнозинство, защото това им позволява да се освободят от условията на демокрацията. Вече няма нужда да сме в демокрация, ако има само малцинства. Така елитите поемат управлението на представителства. Именно това наричам “нетфликсизация”. “Нетфликс” създаде сериали, придържайки се към представителни извадки. Става дума за създаването на разказ, който ще задоволи конкретна категория. Цялата политическа класа е там, подхранвана от “Нетфликс” и Холивуд. Днес ние сме в борбата между измисления свят и екзистенциалната реалност. Ето защо се дразня, когато описват Франция като деморализирана, разхвърляна, западаща страна. Достатъчно е да поговориш с хората, за да видиш какво точно искат. Мнозинството от тях са привързани към своята земя, изключително привързани към факта, че социалната държава е свързана с труда. Те просто искат да съхранят своя начин на живот. Хората не са мръднали ни на йота. Когато се учудват от електоралния потенциал на популистите, аз, от своя страна, преди всичко съм учуден, че се изненадват. Има постоянство, рационалност, здравина, която казва точно обратното на представата за една деморализирана, атомизирана и т.н. Франция. Тези хора все още не са намерили политическа перспектива. Но те напълно осъзнават крехкостта на своето съществуване. Трите типа несигурност: физическа, социална, културна, те ги преживяват. Съществува механика, която наричам меката власт на народната класа. Въпросът за имиграцията например, защо се появява? Тези въпроси стоят много сериозно пред народните класи, независимо от техния произход. Въпросът за регулирането на миграционните потоци терзае колкото французите от магребски или африкански произход, толкова и  онези, които снизходително наричат “белите бедняци”.

“Жълтите жилетки” често бяха наричани “бялото простолюдие”. Малко прибързано се забравя, че те например бяха много мобилизирани в  отвъдморските департаменти и територии на Франция. Превръщането му в етническо движение  означава да са заблудим за самата същност на движението. Това беше много мощно движение, съставено от хора с различен произход, които влязоха в движението без знамето на своята идентичност. Не го казвам, за да правя лицемерна възхвала на многообразието, подобно на рекламистите, които ни управляват. Казвам го, защото когато народните слоеве са в движение, внушителни, могъщи, силни, те стават атрактивни, включително за хора от всякакъв произход. Когато си уважаван в културно отношение, ти създаваш условия за асимилация на другите. 

- В политически план, това, което наричате “обикновено мнозинство”, в този момент изглежда разделено. Не противоречи ли пробивът на Ерик Земур на идеята за конфронтация между периферната Франция и метрополисната Франция?

- Всички тези салонни, конюнктурни дебати не засягат или слабо засягат обществото. Механиката на обикновените хора, това, което аз наричам времето на обикновените хора, е по-важна, тя се осъществява в дългосрочен план и води до социални и политически последствия. Кой разби разцеплението ляво-дясно? Казват, че това е Макрон, благодарение на изключителната си интелигентност. Това не е вярно, вече двадесет години средните и народните класи не се осланят на разцеплението ляво-дясно, по-специално народната класа, която върви от ляво към крайнодясно или се насочва към въздържане от гласуване. Именно движението на това обикновено мнозинство убива левицата, засилвайки въздържанието или популистките партии.

Ако погледнем спокойно на нещата и се върнем към резултата на Марин Льо Пен през 2017 г., забелязваме, че в сравнение с баща си, подкрепата за нея е нараснала от 18 на 35 процента. Това число представлява основната база на популисткия блок. Земур, познавайки отлично политическите механизми, успя да привлече голяма част от този електорат, но той остава същият и като цяло представлява 35 на сто от електоралното тяло. Вярвам в постоянството на тази електорална география, която днес е структурирана изцяло около дихотомията големите метрополиси - периферната Франция. Хората, които са извън неолибералния икономически модел, се оказват в този популистки протест, а Земур, с един по-десен и интелектуален дискурс, привлича най-интегрираната фракция на този електорат и една маргинална част от буржоазията, която той нарича “патриотична буржоазия”.

По същество материалният въпрос остава решаващ. Ако част от дясната или лявата буржоазия може да констатира неуспехите на глобализацията и на мултикултурния модел, съществената разлика спрямо 70-те процента, които печелят под 2000 евро месечно, все още се крие в способността им да се защитят от отрицателните последствия на този модел. С 5000 евро месечно буржоазията все още има възможност да избира жилище и училище, които я защитават. От друга страна, не бива да забравяме, че тези висши категории печелят от няколко десетилетия от модела, увеличавайки стойността на своето наследство. Стойността на апартамента им в Париж бе умножена по 10. Второто им жилище - по 3. В крайна сметка, Макрон е тяхната застраховка “Живот”. Що се отнася до средната и народната класа, точно обратното, хората имат нужда от държава, която регулира, защитава, тъй като те нямат средства за това. Но понастоящем политическото предлагане не позволява да се отговори на това очакване.

Обикновеното мнозинство има нужда от шампион, който надхвърля крайната десница. Борис Джонсън или Доналд Тръмп не бяха сами, те разчитаха на партии. 

- Обърка ли пандемията разцеплението, което описахте? Ще се характеризира ли “светът след това” с изселване от градовете?

- Наистина пазарът на недвижими имоти в средните градове, близо до големите метрополиси, малко се раздвижи. Това обаче не е синоним на пълно скъсване с големите метрополиси. Тези мобилни хора са главно висши ръководни кадри, които инвестират във вече желани територии. Когато видим пазарите на недвижими имоти, които се раздвижват, това са вече джентрифицирани зони, а именно атлантическото крайбрежие, хубавите села и т.н.

Това, което ме вцепенява във въпроса за градското изселване, е пристрастието, което разкрива. Не ни интересува какво ще стане с онези, които вече живеят в периферната Франция (между 60 и 70 на сто от французите). Елитите смятат, че бъдещето на тези територии зависи от пристигането на парижкия, бордоски или лионски бобо*. Всъщност пристигането на висши ръководни кадри, например по крайбрежието или в хубавите села на Франция, означава, че младите хора от народните слоеве няма да могат да живеят там, където са родени. Те са принудени да се преместят възможно най-далеч от брега, в това, което се нарича ретро-крайбрежие, или дори по-далеч. Собственик край морето - това вече приключи за народната класа. Гледката към морето утре ще бъде запазена за висшите категории, които са станали собственици на всички брегове. Това невидимо насилие, това присвояване, напомня за онова, което преживяха големите градове вчера и няма да има връщане назад.

Обществото се организира с икономически модел с крайно неравенство, от който се възползват само 20 на сто от най-заможните. Логично хората купуват второ жилище там, където е хубаво, и не ги интересуват младежите от народа, родени на тази територия, които ще трябва да се преместят… Това негодувание в крайна сметка подхранва екзистенциалното и социално движение на западните средни и народни класи. И тъй като елитите не искат или не могат да му отговорят, те ще държат населението в страх. Управлението чрез страх се състои в обещание за апокалипсис, бил той демократичен, екологичен или здравен. Демократичният апокалипсис, например, се състои в това от тридесет години да ни карат да вярваме в идването на фашизма. Това е театър и той позволява непрекъснато да се подкарват нерешителните или големия блок на пенсионерите към привържениците на глобализирания модел. Гражданите ще се страхуват от фашизма, от здравния апокалипсис или пък от екологичния апокалипсис. Всички тези страхове позволяват на безсилните правителства да насочат към себе си гражданите, които вече не гласуват по убеждение, а от страх от апокалипсиса. Няма никакво присъединяване към макронизма. Само вот от страх. Ако той бъде преизбран, на следващия ден ще се срине в социологическите проучвания.

 

Битката за средната и народната класа

Според географа Кристоф Гилюи голямото разцепление на нашата епоха е опозицията между периферната Франция, която обединява губещите икономически и културно от глобализирания модел, и Франция на големите метрополиси, съставена от печелившите от глобализацията. Еманюел Макрон остава безспорен шампион на последните, докато Марин Льо Пен и Ерик Земур се борят за средните и народните класи.  Двамата представляват електорален блок от най-малко 35 процента. Въпреки че трудно намира перспектива, този блок остава солиден и решителен. Пренебрегването на неговите стремежи може да доведе до политическа безизходица, подчертава Гилюи.

 

* Бобо - от bobo (фр.) буржоа бохем (бел. пр.)

 

Превод от френски за „Гласове“: Галя Дачкова

Подобни статии