Кънчо Долапчиев 40 г. след Лхотце: Горд съм, че на знамето ни има и капчица моя кръв

Тръгнахме за Непал с 12 тона багаж, дори хляба си носехме от България

Преди 40 години, на 30 април 1981 г., Христо Проданов става първият българин, покорил връх Лхотце. Точно в 13,55 ч. той е на 8501 метра над морското равнище.

Лхотце е четвъртият по височина връх на планетата и първият 8-хилядник, покорен от българин. Изкачва се сам и без кислороден апарат по опасния и труден Кулоар на Райс. Роденият в Карлово Проданов става едва 25-ият алпинист, покорил този хималайски връх, но само трима преди него са го изкатерили без кислород. На върха Христо е сам, но зад гърба си има армия от приятели и колеги. В нея влизат още Кънчо Долапчиев (заместник-ръководител), Димитър Бърдарев (заместник-ръководител), Иван Костов, Методи Савов, Огнян Балджийски, Руси Дженев, Тошко Лазаров, Кънчо Матеев, Наско Ламбов, Красимир Тасев, Емануил Деянов, Евгени Христов, Слави Дерменджиев, Дойчин Василев, Людмил Янков, Запрян Хорозов, д-р Стайко Кулаксъзов (лекар), Стефан Калоянов (радист и преводач), Александър Пеев (кинооператор от БНТ), Иван Панайотов (режисьор и кинооператор от БНТ). Според мнозина четвъртият по височина връх в света е едно от трудните препятствия, които трябва да се преодолеят по пътя към Хималайската корона.

- Бързо ли минаха тези 40 години, г-н Долапчиев?

- Много бързо. Все пак това са хубавите спомени на човек. Много от тях са много лични. И да представи човек на широката общественост това, какво е преживял, не е интересно, скучно е, особено на младите хора.

- Личното обикновено е най-интересно...

- Не бих казал. Ако не са медиите да си спомнят за тези дати, много рядко някой от по-старите алпинисти от моето поколение се сеща, на другите просто не им е интересно.

- Какво обикновено правите на 30 април?

- Пием по чаша вино, обаждаме се един друг по телефоните. Все пак трябва са отчетем, че спортът се развива много бързо, много динамично и да обясняваш преди 40 години ние така, ние иначе... Ние сме били силни преди 40 години, сегашните алпинисти правят същото нещо, но три пъти по-бързо, три пъти по-енергично и с три пъти по-добра екипировка.

- А различен ли е самият спорт?

- Алпинизмът си е алпинизъм. Алпинизмът е да се изкачиш на един връх по възможно по-труден маршрут. В алпинизма спортното постижение не се измерва както в атлетиката с метър и хронометър, а се измерва с категорията на трудност. Алпинистите се стремят да направят по-труден и по-труден маршрут. Тогава постижението е по-високо.

- Кога разбрахте, че ще се състои експедицията?

- Ще се върна малко по-назад. През 1967 г. за пръв път българи изкачват връх над 7000 метра в Памир. След това до покоряването на Лхотце някъде към 300 българи са се изкачили на върхове, високи над 7000 метра. Предимно на територията на Съветския съюз. Най-високият беше Комунизъм тогава – 7495 метра. И беше логично да се погледне и към връх, който е висок над 8000 метра. На планетата са само 14 такива, всичките в Азия. Много трудно през онези години беше българи да ходят там. Най-вече скъпо. През 1981 г. се навършваха 1300 години България, имаше всенародни чествания. Ние започнахме документацията много по-отдалеч. Срещнахме се с хора, които са били на Лхотце. Той е съседен връх на Еверест. До 7500 метра класическият път на Лхотце и Еверест вървят по едно и също трасе. Тогава се искаше разрешение от непалското правителство и пускаха по една експедиция на година. И трябваше да се чака ред. Ние не държахме да бъде Лхотце, а връх над 8000 метра. Тук се включи и Министерството на външните работи, поляци също ни съдействаха. Организацията започваше две-три години по-рано, за да се издейства разрешение. Ние знаехме, че Лхотце е доста костелив. През онези години на него се бяха качили десетина човека. Много трудно непалците даваха разрешение. Ще ви дам един пример. Три години след това Христо Проданов като първи българин на Еверест е под №134 или №137, не си спомням точното число. Имаше една англичанка, която живееше в Непал, и тя записваше – кой се е изкачил на Еверест, каква народност е и т.н. Сега има дни, преди мусона или след него, когато 130 се качват за един ден. И като получихме разрешение, почнахме сериозна подготовка, като върхът на тази подготовка бяха лагерите на Памир, както и изкачване на връх Комунизъм по един некачван дотогава маршрут. Там се направи генералната репетиция за Хималаите. Там съставът беше повече от 25 човека. Трябваше да заминат 16. В последния момент добавиха Людмил Янков и Запрян Хорозов, станахме 18 и някъде февруари месец заминахме.

- Коя беше друга ключова част от вашата подготовка?

- Ние трябваше да пакетираме и приготвим около 10-12 тона багаж. Носехме си от България всичко, включително и хляба. Специален хляб, приготвен за военноморския флот, който издържа три-четири месеца. Кашоните бяха изследвани да издържат на удар, непромокаемост и ние ги пълнехме до 30 килограма, защото толкова носят носачите. Пристигнахме с около 400 кашона. И от Катманду до Ломосанго наехме камион, но след това ни трябваха 400 души носачи да ги доставят в Намче Базар. От там до базовия лагер последваха три дни път с якове.

- Какво е характерно за височинната храна?

- На голяма височина ти се яде кисело и солено. А сухият въздух те кара да пиеш много вода. Дневната нужда е от около шест литра. А шест литра да ги направиш от лед и сняг е трудоемка работа. Правихме в една тенджера супа, но след това ни беше жал да използваме разтопената водата и в същата тенджера варихме чай. Знае се, че тибетският чай е с мас и е солен.

- Как ви посрещнаха в Непал?

- Нямахме посолство в Катманду. От индийското посолство командироваха специален човек, който много ни помагаше. Невероятно сърдечни тогава бяха местните. Аз имах късмета и след това да ходя. Някак си тогава много-много не ги беше научила цивилизацията на някои тарикатлъци. Бяхме пръснати сред носачите две седмици. Те си носеха ядене, плюс товара от 30 килограма, някоя дрешка, голи, гладни, боси... Не ни изчезна нито една игла. Ти не можеш 400 души да ги контролираш. Могат да отварят кашон, да вземат каквото си поискат. Но после с напредъка на годините започнаха да се случват някои неща... Невероятно усмихнати хора. Даже по едно време сняг заваля. Те продължават да ходят боси. Ядяха много люто и пушеха непрекъснато.

- И идва ред на голямото предизвикателство...

- Най-голямото предизвикателство е върхът. Започнахме да градим един след друг лагерите. Трябваше да се направят 4. Базовият е на 5350 метра височина, първият - 6000 метра, вторият - 6200, третият - 7350, четвъртият - 8100 метра, и едва тогава да се пристъпи към атаката. Тогава Пеко Таков беше председател на туристическия съюз. Федерацията по алпинизъм беше под крилото на туристическия съюз. При последната среща с него той даде указанията, колкото и смешно да звучи – дори и един човек само да стигне и българското знаме да се забие на върха, експедицията се прекратява и се прибираме. Ръководител беше Христо Проданов. Не можехме да не изпълним това нещо. А в същото време аз като спортен педагог, човек, дълго занимавал се с алпинизъм, знаех, че имаме поне 7-8 човека в дадения момент, които са достигнали формата – не са се разболели, не са се контузили по време на изграждането на тези лагери, които можеха да се изкачат на върха. Но за съжаление трябваше да спазим тази уговорка. Беше определена група от четири човека – Христо Проданов, Методи Савов, Огнян Балджийски и моя милост – да атакуваме върха. От базовия лагер ни изпратиха с химна на България, пуснат на магнетофон, пожелаха ни успех. Тръгнахме - първи лагер, втори лагер, трети лагер. На тези височини човек си губи гласа. На мен ми падна гласът, Христо се разтревожи, говорихме с лекаря и той каза, че има опасност да развия пневмония, и Христо нареди да се върна от трети лагер надолу. Тогава си спомням, че казах: „Като сляза долу, ще убия доктора.“ Даде ми реванш след това той. Когато навърши 50 години, ме покани мен, съпругата ми, други приятели на празника си, извика ме посред тържеството отпред и ми се извини публично. Но да се върнем в планината. Христо тръгва пръв от четвърти лагер без кислородна бутилка. Методи и Огнян са след него с кислородни бутилки, които онези години бяха доста тежички – 15-16 килограма. Вървят сравнително бавно и изостават значително от Христо. В следобедните часове Методи и Огнян преценяват, че ще стигнат върха, но няма да могат да се върнат. Слизат в четвърти лагер, приготвят чай, през това време Христо по радиостанцията казва, че е на върха и слиза при тях...

- Същата ли беше организацията и за Еверест?

- Веднага започнахме гюрултията за Еверест. И за там се даваше разрешение на една експедиция. И казват – класическият маршрут е зает от индийска експедиция, вашата експедиция може да отиде на Западния гребен. И така се озовахме там, но вече нещата се подобриха по отношение на подготовка, по отношение на екипировка. Скоро се шегувах, че двете обувки на Еверест ми тежаха колкото едната на Лхотце. Другото, което може да се отбележи, е, че от базовия лагер нагоре с нас работеха и шестима души високопланински носачи. И те бяха от племето шерпа. Те трябваше да бъдат облечени и оборудвани така, както и ние сме. Хората се стараеха, помагаха ни, работеха. Сега е значително по-лесно да се ходи в Хималаите. Повечето неща можеш да ги купиш от Непал. Не е необходимо да товариш тонове багаж от България. Просто тръгваш с едни пари и си там.

- Тъга, радост, гордост... Какво чувство се надига в гърдите ви, връщайки се към 1981 г.?

- Удовлетвореност, че все пак сме положили някаква основа. Както и друг път обичам да казвам, лично за мен като върховно чувство е това, че на българското знаме, което Христо развя на Лхотце и след това на Еверест, има и капчица моя пот и кръв. Но сега спортът се развива все повече, рекордите отиват все по-далеч и по-високо. Не знам точно в момента колко е рекордът, но по едно време беше 16 часа от базовия лагер до върха.

- Идва ли млада вълна български алпинисти?

- Има, разбира се. Аз мога да посоча 50 човека, които да заминат за Еверест. От тези 50 човека 45 ще стигнат върха. Зависи по кой маршрут, разбира се.

Подобни статии