Методи Савов: Преди карахме курсове за алпинисти, а сега всеки, който си купи екипировка, може да катери

Снимка: Булфото Методи Савов е роден на 25 май 1947 г. в София. Запалва се по катеренето от 16-годишен. Занимава се с алпинизъм от 1966 г. * През 1975 г. прави първото българско изкачване по Северната стена на връх Айгер в Алпите заедно с Иван Вълчев и Спас Малинов, а през 1978 г. по японската диретисима * Изкачва 4 седемхилядници. Участник в експедицията на Лхотце през 1981 г. * Участва в двете национални експедиции на Еверест - през 1984 г., когато загива Христо Проданов, и през 2004 г. Савов изкачва върха на 8 май 1984 г. по Западния гребен в свръзка с Иван Вълчев. Едва не загива след нощувка на открито на 8750 м. Измръзването на краката му води до частична ампутация, но той не се отказва от алпинизма. Води 3 експедиции до Хималаите, едната от които на Еверест през 2004 г. * Бил е директор на ВСК „Белмекен“ от 2001 до 2006 г. Автор е на книгите „Айгер – една мечта“ и „Еверест – българският път“

"Много хора си купуват инвентар, екипировка и разни съоръжения и започват да се занимават с алпинизъм. Обаче го правят, без да знаят А и Я на алпинизма. Прескачат някои стъпала. А такива прескачания са опасни. Наистина се правят големи неща, но хора, които са се занимавали с алпинизъм и като видят тези неща, те будят тревога", казва алпинистът Методи Савов.

- Г-н Савов, здравейте! Несъмнено се вълнувате от събитията около експедицията до К2. Как приемате случилото се и трагедията с българина Атанас Скатов?

- За тази експедиция знам това, което бе изнесено по медиите. Но е тъжно за момчето. Поднасям моите съболезнования към неговите близки. Също е трудно и за другите хора, които останаха завинаги в планината. Как няма да се вълнувам, разбира се. Аз жаля и за нашите алпинисти, и за всеки един алпинист, който остава там, защото ние в крайна сметка сме от едно общество, независимо българи или някакви други националности. Приемам всичко като един нормален човек, който тъгува за случилото се.

- Споделете малко повече за алпинизма от своя опит.

- При моето поколение, когато започвахме да се занимаваме, даже преди да започнем да се занимаваме с алпинизъм, се караха курсове, които се казваха „Алпинист НРБ“. В рамките на този курс хората изучават какво представлява алпинизмът. Запознават се с планините, с техния характер, със сняг, лед и съответно с различните съоръжения. След като се завърши този курс, имаше разрядна система в зависимост от това какъв маршрут се минава – с каква категория, защото всеки маршрут имаше категоризация. Сега, разбира се, вече е много по-различно - определението на степента на трудност на даден маршрут, но тогава така бяха нещата. И оттам се започва – трети, втори, първи разряд. Като изкараш всички тези разряди и като направиш някакви големи постижения, ставаш „Майстор на спорта“ и т.н. Вече ги няма тези неща, което е тъжно. Другият момент е, че навремето целият инвентар се осигуряваше от държавата чрез федерацията по алпинизъм или чрез алпийските клубове, които бяха към съответните туристически дружества. Все пак от доста време не се занимавам с алпинизъм и честно казано не се интересувам толкова много, защото като не мога да се занимавам и само така да ме дразни, не си заслужава.

При сегашната система хората имат възможност да си купят инвентар, екипировка и разни съоръжения от А до Я. И много хора си купуват и започват да се занимават с алпинизъм. Обаче го правят, без да знаят А и Я на алпинизма. Прескачат някои стъпала. А такива прескачания са опасни. Наистина се правят големи неща, но хора, които са се занимавали с алпинизъм и като видят тези неща, те будят тревога. Не всеки връх е труден технически и се правят изкачвания, а това влиза в сферата на високопланинския туризъм, въпреки че хората смятат, че всяко едно ходене по високата планина е алпинизъм. Но не е така.

- Знаем, че алпинистите са наясно с опасностите много повече от обикновените хора. Дори когато се сблъскват със смъртта, това не ги спира.

- Ако не го осъзнават, какво правят там? Може да има желание, но от друга страна трябва да се осъзнава цялата опасност и непредвидимост, когато се занимаваш с алпинизъм. Защото ти можеш да изпитваш страхотни добри и сантиментални чувства към планината, и да я възпяваш, но на планината въобще не й пука дали я обичаш или мразиш. Тя си има своето съществуване и то няма нищо общо с чувствата на хората. Няма нищо лошо да имаш добри чувства. Аз също имам такива. В алпинизма на голяма височина има моменти, в които човек среща невероятни технически трудности, които трябва по един или друг начин да преодолее. Като пример мога да дам експедицията през 1984 г. за изкачването на Еверест по Западния гребен, наречен още Жестокият път. Наречен е така, защото по този път трудно се оцелява. Това изкачване, което ние направихме тогава, се случи благодарение на подготовката на всички в експедицията. Дори и тези, които не се качиха, помогнаха на другите да се качат. По този маршрут до този момент няма повторение. Това е постижение, по-старо от рекорда на Стефка Костадинова.

- Нощували сте на височина над 8000 метра. Какво е усещането?

- Усещането е смъртоносно, няма какво да се лъжем. Тогава при изкачването на върха и слизането на първите двама, които оцеляха, те бяха принудени да спрат на 8750 метра, защото стана тъмно, а от друга страна свърши кислородът. Това бяха първите хора в света, които можаха толкова дълго да оцелеят на такава височина без кислород. Един от тези двама души беше и моя милост. Това беше просто една принуда, нямахме друг избор. Бяхме спасени, а в това спасение участваха Кирил Досков, Николай Петков, а по-надолу Иван Вълчев беше стоплил на Южното седло един леген с вода, защото краката ми бяха измръзнали и почернели. Цялата експедиция участваше в моето спасение.

- Кога човек в такива условия се чувства наистина уплашен? Защото го има и чисто човешкия страх.

- И аз много пъти съм изпитвал страх. Има много фактори, които те подплашват и просто трябва да намериш сили да преодолееш този страх, което не е лесна работа. Това се постига с опит, с тренировки, с подлагане на психиката на изпитания - волни или неволни.

- А наистина ли слизането е също толкова трудно, ако не и по-трудно от качването до върха?

- То е по-трудно, защото си изморен, изтощен. Но от друга страна слизането надолу е и спасение. Теб не те интересува нищо друго освен да отървеш кожата, както се казва. Защото човек целенасочено се втурва към риска и инстинктивно се стреми да се измъкне от него. Това не е проста работа.

- Колко е съществен подобен проблем с палатките, какъвто е имало при експедицията на Атанас Скатов?

- От своя опит първо ще кажа, че през 1984 г. на последния лагер преди изкачване на 7500 метра, това бе последното място, където можехме да си починем що-годе нормално, т.е. да легнем в хоризонтално положение и да чакаме светлината, за да тръгнем нагоре. Ние тази нощ не можахме да спим, а се опитвахме да спасим две момчета, които бяха измръзнали. Сутринта ги насочихме надолу, а ние тръгнахме по-късно от предвиденото, забавихме се и затова на слизане ни свари тъмнината. Така че проблемът с палатките е наистина доста неприятна работа. Самата палатка се затваря доста трудно и вътре няма чак толкова въздух за дишане. Говоря по принцип. Не познавам Атанас Скатов лично. Мога само да кажа, че той участва изключително в комерсиални експедиции. Това са експедиции, при които шерпите тръгват нагоре и проправят пътя. Участниците плащат големи пари на организаторите. Навремето шерпите изпълняваха помощна функция. Както и когато бяхме на Западния гребен на Еверест. Основно ние, българските алпинисти, проправихме пътя нагоре към върха. Технологията е много различна. Но качването на даден връх зависи откъде и как го качваш.

- Какво е това, което кара хората да се занимават с алпинизъм, да мечтаят да изкачат най-високите върхове в света?

- На въпроса ще ви отговоря с въпрос. Какво са великите географски открития, при които навремето хората са тръгвали с едни дървени черупки и с едни примитивни уреди за установяване в коя точка на земята са? Нещо ги кара. Човек, освен че го гони алчността, го гони и любопитството. Какво е това нещо? Чисто човешкото любопитство. Човечеството се отправя към Марс, Луната и т.н. Това се дължи на ненаситното любопитство и любознателност на човека.

- А как се преодолява това, че в един момент не сте могли да се изкачвате, да участвате в такива експедиции? Сигурно ви е липсвало това усещане.

- Първо искам да кажа, че алпинизмът е нещо много по-различно от другите човешки занимания и в частност в спорта. Затова казвам като шега, че когато има състезания в спорта и когато се качват на подиума, на тях им ръкопляска тълпата, а когато алпинисти се качат на някой връх, на тях им ръкопляскат боговете. За себе си ще кажа, че съжалявам само за едно нещо. На мен алпинизмът ми даде страшно много. Спаси ме от много неща. От друга страна алпинизмът ми помогна да съсипя и здравето си. Съжалявам само за едно, че не мога да повторя съсипването на здравето си (бел. ред. - смее се). Това е единственото, за което съжалявам. Аз съм израснал в бедни квартали, където такива като мен не бяха много на „ти“ с разни институции, но благодарение на алпинизма аз се измъкнах. Имах и късмет.

- В края на миналата година боледувахте от коронавирус. Как сте сега? Възстановихте ли се?

- В процес на оправяне съм. Все още не се чувствам добре. Коронавирусът е доста опасно заболяване. Дишането е много трудно при този вирус. С различна степен на трудност го изкарват различните хора. Аз го изкарах доста тежко. При мен лекарите първо положиха усилия да ме спасят, а след това положиха усилия да ме лекуват. Въобще лекарите, които издържат по 12 часа на дежурство, как издържат, те си знаят. Затова казах – пред тях шапки долу. Поклон.

Подобни статии