Мозъкът като дезинформатор

Усещанията, които изпитваме са най-важният източник на информация за външния свят и собственото ни тяло. Всяко ограничение на този поток е тежко изпитание за човека. Дори зрението и слухът да са наред, ако техният притежател е в глух тъмен карцер, основното страдание идва оттам, че за тези чувства практически няма приложение, целият живот е някъде там, между стените.

При децата, които са имали ограничен достъп на информация заради вродена глухота или слепота,  се наблюдава застой в психическото развитие. Ако с тях не се занимават от най-ранна възраст и не бъдат обучавани от специалисти, които да им помогнат да компенсират тези дефекти за сметка на осезанието, тяхното психическо развитие ще стане невъзможно.
Усещанията, които възникват като реакция на нервната система се обезпечават от специални нервни апарати - анализатори. Всеки от тях се състои от три части: периферен отдел, наречен рецептор, аферентни или чувствителни нерви, които отвеждат възбудата към нервните центрове и собствени нервни центрове - отдели на мозъка, в които се извършва преработването на нервните импулси.
Но не всяко усещане дава на човека вярна представа за обкръжаващата го действителност. Съществуват и така да се каже „лъжливи" сензорни феномени. Практикуващите лекари често не им обръщат внимание, като ги квалифицират като странност или аномалия. А изследователите, които се интересуват от висшата нервна дейност, напротив, неотдавна започват да проявяват към тях повишено внимание с надеждата, че щателното им изучаване ще позволи да се добият нови данни за функционирането на човешкия мозък.
Професорът от Калифорнийския университет в Сан Диего и директор на Изследователския център по висша нервна дейност Вилейанур Рамачандран се занимава с изследването на неврологични нарушения, предизвикани от изменения в неголеми отдели от мозъка на пациентите. Той е отделил особено внимание на „лъжливите" сендорни феномени в своите лекции през 2003 г., събрани в книгата „Раждането на разума".
„Цялото богатство на нашия психичен живот - нашите настроения, емоции, мисли, религиозни чувства и даже това, което всеки от нас смята за своето собствено „аз" - всичко това е просто активността на малки желеобразни частички в главите ни, или по-точно в нашия мозък", пише професорът.
Доктор Рамачандран работил с пациент, на когото била ампутирана ръката над лакътя. Когато ученият докосвал лявата му буза, пациентът го уверявал, че чувства съприкосновение с ампутираната си ръка - или към палеца, или към кутрето. За да разберем защо се е случило това, трябва да си припомним някои особености на нашия мозък.


Кората на главния мозък е високодиферентен апарат. Направата на различните му области се различава. Невроните, намиращи се в състава на определения отдел често се оказват толкова специфични, че реагират само на определени дразнители.
Още в края на XIX век физиолозите намират в кората на мозъка на котките и кучетата зона, при електрическата стимулация на която се наблюдава непроизволно съкращение на мускулите в противоположната страна на тялото. Станало възможно да се определи с точност кои именно участъци в мозъка са свързани с една или друга група мускули. По-късно била описана и тази моторна зона на мозъка при човека . Тя се намира пред централната бразда.
Канадският невролог Уайлдър Грейвс е нарисувал на това място забавно човече - хомункулус с огромен език и уста, големи пръсти и малки ръчички, крака и туловища. Хомункулус има и зад централната бразда, но той не е моторен, а сензорен. Участъците в тази зона на кората на мозъка са свързани с кожна чувствителност на различни части на тялото. По-късно било намерено още едно пълно двигателно „представителство" в тялото с малък размер, което отговаря за поддържането на позите и за някои други сложни бавни движения.
Тактилните сигнали от повърхността на кожата в лявата страна на туловището, се проектират от човека в дясното полукълбо на мозъка. А проекцията на лицето върху картата на повърхността на мозъка се намира непосредствено след проекцията на ръката. По всичко личи, че след операцията, прекарана от пациента на Рамачандран, тази част от кората на главния мозък, която се е отнасяла до ампутираната му ръка, престава да получава сигнали и започва да изпитва глад за сензорна информация. Ето защо сензорните данни, които идват от кожата на лицето, са започнали да запълват вакантната територия. Магнитоенцефалографията потвърдила тази хипотеза на учения за преобразуването на картата на мозъка.
По-късно Рамачандран и колеги от неговия екип се натъкват на двама пациенти с ампутирани крака, които получавали усещания в областта на гениталиите. Учените предполагат, че такива „кръстосани" усещания съществуват даже в нормата. Възможно е точно с това да се обясни защо краката се смятат за ерогенна зона и се възприемат от някои хора като фетиш.
Тези изследвания позволяват да се направи важен извод - че мозъкът на възрастния човек притежава колосална податливост и „пластичност". Вероятно схващането, че връзките в мозъка се установяват на ембрионален стадий или в бебешка възраст и е невъзможно да се изменят в зряла възраст, не съответстват на действителността. Учените засега нямат яснота как именно може да се използва тази „пластичност", но се предприемат постъпки в тази посока.

Някои пациенти на д-р Рамачандран се оплаквали, че чувстват отмаляване или парализиране на ампутираните си ръце. Често при подобни пациенти преди ампутацията ръката е била в гипс или е била парализирана, тоест мозъкът е „запечатал" това състояние. За да го надхитрят, учените предлагат на пациента огледална обратна връзка. Когато на пациента се предложи огледало, в което вижда отражението на здравия си крайник, той вижда две работещи ръце или два крака. Но какво било учудването на участниците и организаторите на експеримента, когато един от пациентите не само видял липсващата си ръка, но и почувствал движението й. Сержант Никола Попър изпитвал болка в десния крак, който бил изгубил в Ирак. Да реши проблема му помогнала именно „огледалната терапия".
Известният неврофизиолог Александър Романович Лурия в продължение на няколко години работил с човек, който притежавал феноменална памет. В своя труд „Малка книжка за голямата памет" той описва този уникален случай. В хода на беседата Лурия установява, че пациентът му притежава изключително изразена синестезия. Този човек си спомня всички гласове, само че оцветени. Звуците предизвикват у него зрителни усещания с различни отенъци (от яркожълто до виолетово). Цветовете - наопаки, усеща като „звънки" или глухи. „Какъв жълт глас имате", казал му пациентът по време на една беседа. Лурия изучавал този уникален случай с години и стигнал до извода, че синестезическите компоненти създават нещо като фон на всяко запомнено нещо и по-този начин пациентът винаги има „допълнителен коз" и помни повече неща.

Подобни статии