Наръчник на баш журналиста

За планьорката, лийда, затварянето на вестника и други непознати за масовия читател думи

С риск колегите да ме набият, реших да издам някои журналистически тайни, терминология и факти, неизвестни на масовия читател. Нали това е мисията, колеги, истината и само истината. И не стреляйте по...пардон, не ругайте журналиста, той толкова си може.

Що е то редакция? Нерядко съм срещал учудени погледи на уж интелигентни хора, когато чуят думата „редакция“. Защо не казваш офис, питат ме. Ми щото не е офис, а си е редакция. Лекарят не работи в офис, а в кабинет, на адвокатския офис му викат кантора, а офисът на бай Мето е гараж с голи мацки по стените, в който ще ти смени маслото на тънкана.

Ах, редакцията! Това е весело място, пълно с красиви репортерки и припряно барабанящи клавиатури. Звънят телефони, гърмят скандали, ехти смях – като в италианско семейство. За повечето колеги редакцията не е втори, а направи първи дом, където прекарваш повече време, отколкото вкъщи. Тук работиш, тук поръчваш пица, тук се влюбваш, тук понякога и плачеш. Голяма държава е редакцията!

Абе ти си като бей, ходиш по обяд на работа – това със сигурност го е чувал всеки журналист. Повечето хора действително си нямат на идея какво е ненормиран работен ден и че ако работата се закучи, може да се прибереш в два през нощта с такси. А после да станеш в 6 сутринта за събитие. И да - неделя е първият работен ден от седмицата...

Лийд. Това е нещо, което всеки голобрад репортер си мисли, че знае, но честно казано, ако поразгледаме разни сайтчета и сайтове, то излиза, че много малко хора всъщност знаят за какво иде реч. Шок! Скандал! Вместо в началото на текста, където му е мястото, лийдът много често е някъде в Тутракан.

Що е то е планьорка? Най-омразното нещо за всеки журналист. Уж е нещо като оперативка, но все се намира някой началник да ти сдърпа ушите. И това всъщност е за предпочитане пред досадната колежка от N-отдела, която протяжно и обстоятелствено разказва темите си, които в края на краищата редакторът така и не одобрява.

А какво е журналист? Човек с титанична литературна дарба, принуден да работи като редактор или репортер заради злощастното обстоятелство, че има сметки за плащане, деца за гледане и 20-годишна присъ... ахъм...ипотека за изплащане. Заради мисията да ви казва истината, драги читатели, зрители, слушатели, журналистът е зарязал блестящата си литературна съдба, отказал се е от спортна кариера, от рисуването, от танците, от американската си мечта, от поезията – все таланти, за които вие, драги, дори не подозирате.

А що е то „баш журналист“? Баш журналистът дреме на вече споменатата планьорка, щото баш си е извоювал правото да удари две големи и една малка водка още преди обяд. Въпросната персона спи на планьорка и даже леко похърква, но има необичайната дарба да се събуди в най-неподходящия момент и тържествено да обяви: „Аз т'ва съм го писал! Пръв го написах т'ва още преди двайсет години!“

Да уточним, че баш журналистът никога и при никакви обстоятелства не се уволнява, щото, сещате се.

Затваряме! Затворихме вестника, казах в една прекрасна вечер на комшийката леля Цанка, а тя пребледня: „Момче, много хубав вестник беше... Що го затворихте? Къде ще си търсиш работа сега?“. Затварянето на броя всъщност е най-прекрасния момент в живота на журналиста – от младото репортерче, та чак до Главния/Главната. Това значи, че си приключил броя, край на работния ден (когато и да е това) и си свободен като птица да му удариш едно питие – което за баш журналиста всъщност ще е някъде шесто или седмо, не съм сигурен.

Страньори. Това са едни колеги, които работят в печатните издания и всъщност правят цялата тази магия празните бели листове хартия да оживеят и за заговорят със свой собствен глас. Страньорите трябва много да ги уважаваш или ще си имаш гооооолееееми проблеми, от които дори Главния/Главната не могат да те отърват. И като начало, не ги наричай страньори, а „графични дизайнери“. Наречеш ли графичния дизайнер „страньор“ е все едно да се обърнеш към някой полковник с думите „г-н подполковник“. Както казахме вече, това е голяма проблемация.

Фоторепортери, фотографи, оператори. Честно казано, тези пичове са егаси пичовете. Те са истински артисти, професионалисти и даровити оратори, а на маса са душата на компанията. Веднъж дори с един колега фоторепортер поплувахме посред нощ в шадравана в центъра на Монтана. Добре де, аз поплувах, а той бащински ме извади, заключи ме в хотелската стая и отиде да си допива и да опознава жените на Монтана... Ех, млади години!

Интервю. Втората най-голяма мъка на клетия репортер след планьорката. И няма как иначе да е, защото този ключов журналистически жанр много често се губи като игла в копа сено. „Няма го интервюто! Намерете интервюто!“ е парола, която е общовалидна за всички редакции по света. Понякога се налага да събудиш клетия субект на интервюто, да го вдигнеш от софра или от жена и хън-мън с ченгел да му вадиш думите от устата. Мъка!

Но ние, уважаеми читателю, сме готови да се жертваме за теб, за истината и кротко изтърпяваме всички несгоди на занаята. Може да ни мразят, може и да ни обичат, но без нас не могат. Някои дори се страхуват от нас, дори и да не го признават.

Ние пък, ако се страхувахме, нямаше да се захващаме с това. Вдигам халба с бира за всички колеги на планетата. Наздраве, колеги!