Недялко Йорданов възпя поетите

Валери Петров превел Шекспир, след като го изключили от партията

Недялко Йорданов с Дамян Дамянов и Любомир Левчев на море през 1982 г.

Големият ни поет Недялко Йорданов е започнал да пише нов цикъл от стихотворения, посветени на най-ярките имена в българската литература, разкри самият той.

Три от творбите си вече публикува в личната си страница във Фейсбук и всяка една от тях се радва на завиден интерес от страна на почитателите му, които коментират и споделят възторжено прочетеното.

Съдба

Първото от серията е посветено на автора на „Бай Ганьо“ и „До Чикаго и назад“ Алеко Константинов. „Винаги съм се възхищавал на този толкова млад и толкова нещастен Щастливец. В едно време, когато все още начеващата българска литература търси своя облик, той с удивителна прозорливост е открил и отразил тенденциите в развитието на вече свободния българин. Алеко! Каква трагична съдба... Каква самота... Какъв жесток пръст на съдбата... Само на 34 години...“, пише към стихотворението си Недялко Йорданов.

Радой Ралин е следващият възпят: „Имаше хора, които се отказаха от всички полагащи им се привилегии след "избухването" на демокрацията... Свидетел съм на бедността, в която си отиде Радой. Обичах го като мой баща и като приятел. Беше екзотична, невероятна личност. Мъдър наивник. Обичащ сатирик. Дали не го забравяме? А колко ни е нужен... Особено днес, когато животът стана толкова безскрупулен...“.

Надежда

Авторът на „Остаряваме бавно“ и „Не остарявай, любов“ е готов с римите и за други любими на публиката поети – Валери Петров и Дамян П. Дамянов. „Иска ми се да напиша по едно стихотворение за моите поети приятели, които вече ги няма... Както и за тези, които са станали отдавна класици много преди да се родя. Валери Петров – моят учител в поезията! Мой приятел и мой Бог. През 1969 беше изключен от партията заради подкрепата на Солженицин, затвори се на таванчето в своята малка къща и преведе целия Шекспир. Валери – гениалният поет на изумителния стих, на страхотните рими. Непреводим, уви, и няма как светът да научи какъв поет сме имали“, казва за автора на „Копче за сън“ и „Меко казано“ Недялко Йорданов.

Последната му засега творба е посветена на Дамян Дамянов, чиито стихове като „Свири, щурче“, „Любовта е живот“, „Хазарт“ и много други: „Дамян! Един велик мъченик! Винаги съм се удивлявал на неговото чувство за хумор, на неговия житейски стоицизъм. Четеш поезията му и в нея няма нито ред оплакване. Поет на любовта и оптимизма. Разбира се, това се дължеше и на вярното присъствие в живота му на Надежда – една красива жена и талантлива поетеса“.

ДАМЯН

Във целия свят... Дали има?.. Едва ли...

Поет със такова малко телце...

Поет прикован от детски паралич.

Поет със такова голямо сърце.

Бастунчето... И под ръка със Надежда...

И как не те пусна сам нито веднъж.

И три дечурлига... По всичко изглежда,

че ти си страхотен и истински мъж.

Надежда... Със нея живя до последно...

Отиде си кротко... Навеки заспал...

Живеехте двамата толкова бедно...

Все заради този твой идеал.

Приятелю... Ето, сега си пред мене.

Гласът ти е толкова бавен и тих...

Ти посвети ми стихотворение.

Аз също... Във отговор ти посветих...

Ето го твоето... Буквите криви...

С мастило... Изпълнили белия лист...

Аз още го пазя... А бяхме щастливи!

Денят беше слънчев... Светът беше чист.

И ние бяхме толкова млади...

И пишехме все за жени и любов...

Звучахме по сцени и по естради...

Поети... Дамянов... И Йорданов...

Отдавна те няма... Дали ни забравят.

Връстниците май остаряха съвсем.

А младите казват за нас: Стара слава...

Любов? Старомоден изтъркан проблем...

Дали е така? И дали има смисъл?

Навярно са прави... Разбрах и простих.

Но ще ми покажеш какво си написал...

Най-новият чист и небесен твой стих...

25 април 2021 г.

8 ч. 35 м. сутринта

ВАЛЕРИ

Няма те... Има те... Ще те намери

скоро душата ми... Тебе... Валери!

Беше... Било е... В твоята стая...

Бях предпоследен... Прочетох накрая

своите стихове... Всичко притихна...

Ти се усмихна... Ти се усмихна...

Седем поетчета бяхме тогава...

Млади амбиции... Жажда за слава...

После... Пораснах... Уж бях твой приятел...

Къде ти... Завинаги твой почитател!

Абсурд... Твойта Партия... Как те изключи!

Добре, че се случи... Добре, че се случи...

Защото пред никого не се наведе...

Затвори се вкъщи и Шекспир преведе.

Но твоите стихове... Твоите рими...

Блестящи... Уви са непреводими.

Ти сам го съзнаваше... Ти го изплака...

Световно признание ти не дочака...

Но друг такъв майстор няма да има...

На българска реч и на българска рима.

Благоговеех пред тебе... Макар че

рядко се виждахме... Ах, младо старче!

Пазя писмата... И песните... Всичките...

Стар ли?.. Въздишат дори ученичките...

И дечурлигата... Питат... Къде си?

Твойте безсмъртни детски пиеси...

Времето... Времето... Бързо отлита...

Възел след възел оплита... разплита...

Нови борци със оголени зъби

мигом поникнаха вред като гъби.

Кротичко... Тихичко... Ти им показа

колко е жалка тази омраза.

Кой да те чуе... Кой да те види...

И някак внезапно ти си отиде...

Няма те... Има те... Ще те намери

скоро душата ми, скъпи Валери!

24 април 2021 г.

8 ч. 25 м. сутринта

РАДОЙ

Ти ме откри... Осемнайсетгодишен.

Нямах баща... Ти ми беше баща.

И ако днес продължавам да пиша –

ти тази участ ми завеща.

Беден... Без работа... Сам с две момчета...

Помня те... Винаги горд като Цар.

Господи, колко млад бил поета...

Ала за мене – толкова стар!

Мили Радой! Моя мярка за честност!

Бяха щастливи и зли времена.

Не се променяха толкова лесно...

Бяхме послушна и сита страна.

Ето... Ноември дойде... Каква радост!

Тя... Свободата... Пред нас се роди!

Имало още народът да страда...

Всеки побърза да се вреди...

Само ти... Помня... С палтенцето старо...

И със купони от стола... На глас

мило ме каниш... Щедро ме храниш...

И двете канчета носиш запас.

Пак епиграми... Пак уж наужким...

Твоят последен и вечен протест.

А не обичаше хич люти чушки...

Но твойте лютят ни още до днес.

Ах как те мразят онез... идиотите..

Как те обича народът сега...

Пък и жените... „Мокриш ли котето?“

Твоята мъжка трамвайна шега...

Вечен самотнико! Влюбен... Но тайно...

Само пред мен свойта тайна разкри...

Беше внезапно... Беше случайно...

После отново дълбоко я скри...

И не ми каза думичка даже...

Име... Години... Но беше щастлив...

Като се видим, ще ми разкажеш...

Знам, че си някъде... Знам, че си жив...

23 април 2021 г.

8 ч. 40 м. сутринта

АЛЕКО

Защо го създаде... Защо го описа...

Развихри се той и до днес не кандиса.

И има претенции още... Ега ти!

„Булгар“... И се бие в гърдите космати.

Бай Ганьо... Дали сме такива и днеска?

Тресе ни сега чуждоземската треска.

Не вярваш, нали?... Всеки пети замина

„Булгар“... И остави свойта Родина.

Но който остана... Краде както свари...

И долу „Булгари“... И горе „Булгари“.

Не идвай... Не гледай... Все същите нрави...

Как твоят Бай Ганьо днес избори прави.

Мой скъпи... Мой чисти... Мой тъжни Алеко.

Мой скулптурен... Гледащ далеко... Далеко...

И куфарче черно до теб на паважа...

Как искам... Но няма какво да ти кажа.

Прости ми... Излишна е всякаква дума...

На трийсет и четири... Двата куршума...

И падаш... Внезапно... И без да разбираш,

че в този миг всъщност навеки умираш.

И търся... Не пише дали си се влюбил...

И как е възможно...И как си загубил

и трите сестрички, и майка и татко...

Щастливецо... С щастие толкова кратко.

Щастливецо... Пишеш... Било е приятно...

От тук до Чикаго и после обратно...

Обратно... Във скъпата своя родина...

Където загина... Където загина...

14 април 2021 г.

8 ч. 20 м. сутринта

Подобни статии