Нежна сила на върха

Снимка: Карикатура: Ивайло Цветков
  • За „дипломацията на чантичката“ и жените в голямата политика
  • За интуицията, чувствителността, дързостта, ината и стереотипите
  • За кокетството и умението да се чувстваш удобно в обувките си
  • За симпатиите и антипатиите на политическата сцена

 

Наближава деня, в който прекрасната половина от човечеството се къпе в комплименти, кокетно приема букети и подаръци от колегите и получава „официална“ награда – да не чисти и да не прислужва на мъжете вкъщи, защото празнува.

В навечерието на Осми март мъжката арогантност избуява, а женската еманципация добива уродливи параметри. Какъв е този хепи соц празник? Кой го празнува? Защо го празнува? Кому са притрябвали карамфилчета в целофан? И как – по дяволите, този празник се връзва с противоепидемичните мерки, които налагат да скрием усмивките и притесненията си зад маски?

Осми март, повече от всякога е празник на нежната сила. Дързост и красота. Силата на върха на пандемията. На върха на голямата политика. Силата в спорта. И в ежедневието. Силата и мъдростта на онези, на които се крепи световния мир. Силата на работещите майки, които зарязаха децата си вкъщи, за да осигурят прехраната им, докато десетки безделници и мързеливци злоупотребяваха с понятието „хоум офис“. Силата на жените, които намират смелост да дадат отпор на домашното насилие, което ескалира по време на затварянето вкъщи. Силата на слабите жени, които плачат, само когато са сами. И дори когато крещят от болка, го правят само в мислите си, без да се издават пред околните. Силата на онези, които не парадират с това, че се грижат за близките си и не се преструват на нещо, което не са. Силата на онези, които се справят сами с проблемите, а не ангажират други хора и не смятат, че нещо им се пада по право. Силата на онези, които вдъхновяват и мотивират и други да следват техния пример.

„Дипломация на чантичката“ - това е израз, с който някои определят жените в голямата политика. Те са тези, които не трябва да бъдат забравени, дори и в този единствен ден в годината, когато мнозина се сещат, че на жената принципно е отредена друга роля. Защото жените политици са своего рода феномен. Те контрастират на хладнокръвното мъжко поведение и се отличават с повече интуиция, чувствителност, такт, но и с повече инат и дързост да предприемат решителни крачки, като при това не го правят само от егоцентризъм.

Мъжете са от Марс, жените от Венера – колкото и клишета да ползваме, дълбоките разлики в природата ни са заложени още в онзи срамен момент, в който Адам се е лишил от реброто си, за да си има приятелка, любима, майка на децата му и прислужница. От чист егоизъм, разбира се.

Забравете за широко разпространени понятия като „толерантност“, „еманципация“ и „равноправие“, благодарение на които много жени в кариерата и живота си съзнателно и целенасочено погубват женствеността си, за да наподобят грубата мъжка същност, иначе не са конкурентоспособни. Емоционалните изблици, флирта с колегите или майчинската загриженост към подчинените в бизнеса отдавна са демоде и се смятат за непрофесионално поведение. А в политиката е още по-сложно.

Ако в закрития мъжки клуб, който диктува световната политика, внезапно се промъкне жена, светът се изправя на нокти. Женското лидерство се превръща в сензация, аномалия, а следователно и критиките и предубежденията са значително повече. И най-малките грешки се възприемат като пряко следствие от това, че лидерът носи пола. В резултат на това много политически деятелки се придържат към установените правила и имитират мъжете. А това е груба грешка от тяхна страна.

Жените, както е известно, отделят повече внимание на междуличностните отношения, отколкото мъжете. Те са и по-импулсивни и крайни. Затова не е случайно, че дори в такава женска сфера като политиката, се намират примери за това, как жени устройват връзки с други държави, основани преди всичко на лична симпатия.

От времето, в което египетската царица Клеопатра е съблазнила Юлий Цезар, а след него и Марк Антоний в името на спасението на страната си, жените политици са започнали да се държат много по-скромно, но все така не се отказват от уменията да очароват мъжете.

Ако трябва да се дадат примери за лидерки въжеиграчи, повечето хора веднага ще назоват Ангела Меркел, Кристина Лагард, Урсула фон дер Лайен, Екатерини Сакеларопулу. Но в този анализ на първа линия е Имелда Маркос. Не само защото през юли трябва да чукне 92. Вдовицата на бившия президент на Филипините Фердинанд Маркос е първа дама на страната си в периода 1965 – 1986 г. Напук на твърденията, че двамата незаконно са присвоили няколко милиарда долара, повечето от които все още не са открити, тя винаги се е движила с гордо вдигната глава. Има защо - богатството ѝ към 1979 г. е оценено на 24 млрд. долара, а днес възлиза на поне 30 млрд. долара. Известна с многохилядната си колекция от обувки, тя е живото потвърждение на това, че човек трябва да се чувства удобно в обувките си. Даже ако са няколко хиляди.

Първа дама, а също така и талантлив политически деец във Филипините, Маркос получава от журналистите прякора „стоманената пеперуда“ заради ослепителната си красота и способността да запазва здрав разум и в най-неочаквани политически ситуации. В разгара на студената война в качеството на специален представител на президента Имелда успява да осъществи десетки дипломатически мисии и да изгради нелоши отношения с представители както на комунистически, така и на капиталистически държави. Освен това, именно тя успява да убеди либийския лидер Муамар Кадафи да стане посредник между правителствата на Филипините и ислямските сепаратисти. По-късно Имелда скромно признава, че тя просто се е харесала на либийския лидер.

С умението да очарова мъжете се слави и Желязната лейди – Маргарет Тачър (1925 – 2013). Спечелвайки първите избори през 1979 г. тя заявява: „Аз съм преди всичко премиер-министър, а чак след това жена“. Разбира се, това е блъф. Нейни колеги отбелязват, че Тачър е обичала да използва женския си чар за постигане на собствени цели, в това число и в политическата и дипломатическата сфера. С нейния имидж се занимават най-добрите стилисти, а самата Маргарет неведнъж е признавала, че по-скоро ще пожертва няколко часа сън, отколкото да пропусне часа си в салона за красота.

Тачър харесва красиви и влиятелни мъже и донякъде и заради това толкова се разбира с лидери като Роналд Рейгън, Михаил Горбачов и дори Франсоа Митеран (независимо от историческата вражда между французите и англичаните). Благодарение на дружбата на Тачър с Рейгън, Великобритания укрепва политическия съюз със САЩ, а благодарение на отношенията с Горбачов, Западът започва да се отнася по-лоялно и благосклонно към СССР. Но с германския канцлер Хелмут Кол стиковката така и не се получава. Журналистът Чарлз Мур, официален биограф на британския премиер, споделя, че вина за разногласията имало и това, че Кол бил дебелак.

Мъжете често вменяват на жените вина за техни качества, като ината и нежеланието да се вслушват в експертни мнения и съвети. Но жените имат готов отговор на това: съветите не са за това, да се спазват сляпо. Истинският талант е да се оцени конкретната ситуация и да се доверяваш на собствената си интуиция. А Маргарет Тачър знае, че малкото отстъпление понякога води до голяма победа. И разчита на своя усет, който в повечето случаи е наистина безпогрешен.

Някои сравняват Ангела Меркел именно с Тачър. Много от паралелите са наистина очевидни. Затова светът с тревога следи кой ще наследи Меркел. Може би защото всички са наясно, че тя е незаменима.

Още нещо за „дипломацията на чантичката“ - изразът идва точно от Маргарет Тачър. Смята се, че прекомерната женска емоционалност е главен източник на мъжкото раздразнение, а следователно, в такива сериозни сфери като бизнеса или политиката, емоциите са табу. Но и тук има изключения. Умението да вложат необходимата доза емоция често помага на жените политици в убеждаването на опонентите, в отношенията с електората и даже във вземането на стратегически решения.

За постигането на целите си Тачър, например, не се притеснява да удари по масата с чантичката си по време на официални протоколни заседания. И въпросната чантичка става истински символ на премиерството, а нейният маниер да общува с чиновниците получава изящното наименование handbag diplomacy („дипломацията на чантичката).

Дори сдържаната Ангела Меркел знае колко добре в някои случаи е да се престори на скромна и слаба жена и тихо да помоли за помощ, за да получи подкрепата на своите съпартийци. Но истинската кралица на чувствата е вицепрезидентът на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер. Независимо че крещи често на журналистите и обича да оскърбява представителите на опозицията, за което често е критикувана, Кристина е определяна също като незаменима. Защото обикновените аржентинци ценят темперамента на своя бивш лидер и са искрено убедени, че критиките по неин адрес са резултат на банална завист.

Подобни статии