Параскева Джукелова: Театърът има лечебен ефект, поне за малко хората излизат от паниката и стреса

Photo: Народен театър "Иван Вазов" Параскева Джукелова

"Не съм от хората, които биха казали - на всяка цена дайте да занимаваме хората с нашето изкуство. Виждам какво е положението и колко са стресирани всички. Когато влязат в залата, малкото хора, които идват, поне за малко си изчистват мозъците и излизат от паниката и стреса, което също е някакъв лечебен ефект от театъра", казва в интервю за "Телеграф" актрисата Параскева Джукелова.

- Честит юбилей, г-жо Джукелова. Как го отпразнувахте?

- Благодаря! Много безприсъствено. Като всеки рожден ден, без да правя специални равносметки и тържества. В тази ситуация не бих си позволила да организирам купон, пък аз обичам купоните да са големи, шумни и танцувални и няма как да стане сега. Затова обявих, че юбилеят се отлага - няма да го навърша, докато не духна свещичките от тортата, а това може би ще стане догодина лятото.

- Но все пак каква ви е равносметката?

- Много неща са ми се случили, хубави срещи, така че няма за какво да съжалявам. Просто сега заради ситуацията не се чувствам празнично.

- През лятото имахте още един юбилей в семейството - майка ви навърши 80...

- А днес пък баща ми става на 80! В една и съща година си празнуваме юбилеите. На мама беше през юли и успяхме да се срещнем цялото семейство, разходихме се до Хисаря и си направихме празника. Днес дори няма да се видим лично да се прегърнем, защото изпитвам притеснения. Те са в Панагюрище и аз не бих отишла да ги видя от страх да не им занеса нещо.

- Какво сте взели от майка си, какво от баща си?

- От майка ми съм взела това, че говоря малко дръпнато и напористо. Понякога хората си мислят, че се карам, а няма такова нещо. С баща ми сме една зодия и сме по-склонни да изчакваме другия, да търпим и в момента, в който ни прелее чашата на търпението, избухваме. Като малка баща ми непрекъснато ни показваше някакви фигури в облаците, които виждаше, способността да развиваш въображението си. Не случайно с него се състезавахме по математическа лингвистика -науката, чрез която са открити какво означават древноегипетските йероглифи например. И двамата ми родители са учители по математика, но ако майка ми е по-праволинейната, баща ми се опитваше да ми показва по-интересните приложения на математиката. Майка ми ми е предала обичта си към поезията, без да ми го навира в очите, вкъщи имаше страшно много книги на поети, някои от тях с автографи, и съвсем наскоро си дадох сметка, че въпреки че я знаем като учителката по математика, тя страшно много харесва поезия.

- Кой е най-ценният автограф?

- За мен лично няма кой знае какво значение. От малка не се впечатлявам от идоли и ако някой се разпише някъде, ще е изключително значимо. Не мисля, че подписът носи нещо. Срещата с човека е по-ценна. Като бяхме по-малки, се редяхме с едни плочи на Васил Найденов да ни се подпише, беше много вълнуващо. Имам уникален случай, може би е най-куриозният автограф, който съм взимала. Чичо ми, брат на баща ми, в пазарджишкото село Виноградец организира тържество в местния стол, изведнъж се оказа, че в компанията е Михаил Калашников - много весело старче, което сподели, че това е първият път, когато излиза от Русия. След като е изобретил автомата, личността му е била засекретена. На срещата никой не се сещаше да му иска автограф, аз взех една салфетка и отидох да го помоля да ми се разпише. Спомням си, че беше много ведра, светла и позитивна личност. Аз познавах автомата „Калашников“ отпреди това, когато имахме военно обучение и се учехме да ги сглобяваме и разглобяваме. Моят класен другарят Байков ни го преподаваше.

- От чертите, които сте наследили от родителите си, нещо предало ли се е и на вашата дъщеря?

- Още не мога да определя.

- Те като двама математици, разочарование ли беше за тях, че не поехте по техния път, а се насочихте към актьорската професия?

- Аз от трети клас реших, че ще ставам актриса, и те бяха подготвени. Това не се промени във времето и в един момент се съгласиха с тази моя идея. Уговорихме се да кандидатствам успоредно във ВИТИЗ и математика в университета, за да може, като не ме приемат (не ако, а като), да си уча математика. Но за мой късмет изпитът беше през юли и веднага ме приеха във ВИТИЗ, та не се наложи дори да ходя на изпита по математика. Спомням си, че майка ми, като отваряше вратата, като се прибрах вкъщи, ме гледаше сякаш не съм нейна дъщеря, много им беше странно на всички. Леля ми възкликна: „Пацунче, за какво ти бяха всички тези шестици“, защото бях пълна отличничка.

- Първия път, в който ви гледаха на сцената, какво ви казаха след това?
- Те са ме гледали още в училище по сцените в Панагюрище. Майка ми много дълго продължаваше да не може ме възприеме, да ме критикува, да намира някакви грешки в облеклото ми, в косата ми, в поведението ми. Но като дойдох в София, спряха да ме подлагат на критика за каквото и да било. Сега са горди с мен, радват се на моите театрални и кинопроявления. Започнаха да търсят от кого идва моят талант, тъй като нямаме никакви актьори в рода.

- Дъщеря ви какви интереси проявява?

- По-артистична е, отколкото научна. Рисува, монтира филмчета. По-скоро към режисура гледам, че се ориентира, но има време, малка е още.

- Кои са били най-щастливите ви срещи на сцената?

- Всяко едно представление, което се е случило да бъде успешно и вълнуващо, е хубава среща. Ще разкажа за едно мое постижение, за което изключително се радвах. Играехме в Народния театър преди няколко години „Добри хора“ на Дейвид Линдзи-Абер - изключителен световен драматург. Преводът на пиесата е мой. Но се стигна до ситуация, в която не можехме да се справим с авторските права, бяха много скъпи. Аз си позволих да му напиша едно писмо в социалната мрежа, намерих негов профил, описах му за какво става въпрос - приходите в България не са колкото те биха искали. Обърнах се директно към него, като подминах агентите му, което не е ОК в западния свят. Но каква беше огромната ми изненада и радост, че той е съобщил на агентите си и те свалиха мизата, намалиха исканията и той ни написа писмо. От тази малка победа скачах по коридорите в Народния театър като че бях спечелила „Оскар“, че стреляйки в тъмното, успях да достигна до този голям автор. Това е доказателство, че човек не трябва да се плаши да попита и да помоли.

- Как върви преводаческата ви дейност?

- Замразена е. Имам няколко пиеси, които съм превела и не са планирани да се осъществяват и не виждам смисъл да превеждам нови, докато тези не се реализират.

- Тези дни постоянно сте на репетиции. Какво подготвяте?

- Мюзикъл, който е копродукция между Народния театър и Пловдивската опера. От началото на годината го подготвяме, но заради ситуацията, която ни ограничава откъм зрители и планиране, нещата се проточват във времето и надявам се скоро да се чуе за него. Михаил Петров е режисьор. Диригент е Константин Добройков. Заглавието е „Компания“. Моята роля е на една от съпругите в приятелските двойки на главния герой. Разказва се за едно момче, което има рожден ден и неговите приятели му организират изненада. Коментираме темата струва ли си да се обвържеш или ожениш, да създадеш семейство. Освен сцените има много прекрасни песни и танци. Главната роля се изпълнява от Виктор Ибришимов. Участват също Вяра Табакова, Биляна Петринска, Илияна Коджабашева, Гергана Змейчарова, Ева Данаилова, Павел Иванов, Стилиян Радев, Борислав Веженов, Николай Дограмаджиев, Христо Чешмеджиев. Марияна Кънчева се занимава с хореографията, Евгени Господинов ни е вокален педагог. Не споменах момичетата от Пловдивската опера - Вера Гиргинова и Марияна Панова.

- В какво друго играете в момента?

- Най-редовно играем „О, ти която и да си“ - спектакълът за Иван Вазов и неговите любови в живота му. Ако има нещо хубаво, което се случи тази година навръх цялата тази странна ситуация, изкарахме премиера на един по-специален спектакъл, който е по моя идея и излезе точно на рождения ден на Вазов. На сцената сме заедно с Ненчо Костов, Биляна Петринска, Ева Тепавичарова и Радина Боршош. Мисля, че се получи много елегантен и красив спектакъл - Бойка Велкова е причината за това нещо, тя е режисьор, а сценарният текст е на Мирела Иванова. Освен много поезия има и доста неизвестни факти от неговите взаимоотношения с различни жени.

- Кой от тях ви впечатли?

- До 45-ата година животът му е бил като в приключенски роман, всяка година е бил на ново място, срещал се е с различни жени, влюбвал се е, разделял се е. Най-ценното е, че успяваме да предизвикаме любопитството на зрителите, които да си кажат: „Охо, ние не сме заели много неща за патриарха на нашата литература“. Не го правим в контекста на жълтини, а като чувствителен поет, мъж, ценител на женската красота, притиснат от обстоятелствата, че е много известно име, доста рано е станал символ в България и това не му е позволявало голяма свобода в личния живот. Ние, четирите актриси, пресъздаваме всяка поне по три негови сърдечни тръпки. Най-много е застъпена е Пелагия - неговата пловдивска любов, която играя аз. Няма много сведения за нея, но заради нея той е искал да се самоубие в един момент, толкова е бил нещастен от раздялата им. Не си е позволил да се ожени за нея точно заради обстоятелствата и невъзможността да се обвърже с жена с по-освободено поведение. Имахме планове с това представление да го играем в културните центрове в страната и чужбина, но сега това е невъзможно и да се надяваме за догодина.

- На какво друго бихте поканили читателите ни?

- Да слушат аудиокниги в една платформа, към която станах част и аз от една година. Това е моя нова страст, защото цялата книга преминава през мен, докато я изчитам и изигравам всички роли. Освен за хората с нарушено зрение е възможност и за заетите хора, които нямат време да седнат да прочетат книгата, да си я пуснат да я слушат, докато пътуват или вършат нещо друго. Записах „Осъдени души“, книгата на Георги Тошев за Катя Паскалева, няколко други романа, един оригинален аудиосериал на Капка Тодорова - „Гълъбова кръв“, и продължавам. Аз също живея много с това приложение. Успях да изслушам всички „Български хроники“ на Стефан Цанев и много други неща, които не съм имала възможност да прочета.

- Какво запълва свободното ви време?

- Плета. Като произведа нещо красиво, ми дава голямо удовлетворение. Завърших наскоро едно покривало или одеало, което изискваше дълъг труд, след което трябваше да бъде сглобено. След това се амбицирах и произведох една жилетка, която за разлика от одеалото, което правя от 7 години, нея я завърших за две седмици. Сега пред пандемията имах повече свободно време и реших, че е крайно време да приключа с това одеало. Правя и чанти, цветни неща, които да радват окото. Ако може да имаме и спокойствието да работим, да имаме публика, това ще бъде прекрасно, но нека изчакаме да се успокои здравната ситуация. Не съм от хората, които биха казали - на всяка цена дайте да занимаваме хората с нашето изкуство. Виждам какво е положението и колко са стресирани всички. Когато влязат в залата, малкото хора, които идват, поне за малко си изчистват мозъците и излизат от паниката и стреса, което също е някакъв лечебен ефект от театъра.

Подобни статии

  • Протест на представителите на танцови школи във Варна

    Протест на представителите на танцови школи във Варна

    Представители на над 50 танцови школи от цяла Североизточна България излязоха на протест по улиците на Варна,част от тях облечени в народни носии, предвождани от танцьори с тъпани, които скандираха "Изкуството е живот" и "Еднакви правила за всички".

    90
  • Актрисата, която никога не закъснява

    Актрисата, която никога не закъснява

    Някои сигурно я помнят като Стела Стоянова от „Летене“, „Балкански синдром“ и хитовете „Ритъм & блус“ от началото на кариерата й в Малък градски театър „Зад канала“, други са я забелязали като Стела Ганчева в трупата на Сатирата, трети може да не знаят името й, но когато влезе в банка или магазин, се случва да се смушкат: „Това е Мая, Мая е!“.

    171
  • Бетонно подземие пази историята на старозагорската опера

    Бетонно подземие пази историята на старозагорската опера

    Бетонно помещение, дълбоко под оркестрината пази оцелели през десетилетията спомени от историята на най-старата извънстолична оперна трупа в България – Старозагорската, чийто първа сценична изява е от далечната 1925-а, когато местните меломани се наслаждават на постановката „Гергана“ от маестро Георги Атанасов.

    149