Петър Василев - интелектуалецът на Народния театър

На 9 октомври се навършват 110 години от рождението на един от доайените на Народния театър. Петър Василев (1911-2009) има над двеста роли, последната от които е през 1997 г. - като кралски съветник в "Руи Блас" от Виктор Юго. Постановката е на гостуващия от Франция режисьор Ги Шели. "Всъщност, за последен път той излиза на сцената на най-големия ни театър в галаспектакъл, наречен "Театърът пътува" по случай неговата 100-годишнина. Това е през 2004 година", разказва пред БТА неговата дъщеря Румяна Василева.

 

В родното място на актьора - Сладък кладенец, ще бъде организирано тържество по инициатива на кметството и председателката на местното читалище - Екатерина Иванова. Музейна експозиция ще представи стари библиографски издания от личната библиотека на Петър Василев. Ще бъдат показани негови снимки от живота и професията. На откриването, на 16 октомври, слово ще произнесе д-р Стойка Кайракова, автор на първата и единствена засега история на Сладък кладенец. Предвидена е и специална художествена програма с участието на детската художествена трупа, когато ще носи името на Петър Василев.

Пред БТА Румяна Василева, която и до днес е част от екипа на Народния театър, споделя съкровени спомени за баща си, за приятелите и колегите му, за неговия дух и естетика, за ролите му в театъра, за продължението на книгата за Петър Василев, и най-вече - за признанието, което той получава като един от най-големите интелектуалци в театъра.

- Кой е най-скъпият спомен, който пазите за баща си?

- Била съм много малка и споменът е твърде драматичен. Трябваше спешно да го оперират от апандисит. Спомням си как го изпратихме към болницата. Ние живеехме на шестия етаж. Нямахме асансьор, нямаме и до ден днешен. Всички слизаме пеша по стълбите. Линейката чака долу. Аз плача. Баба ми и дядо ми, родителите на баща ми, също бяха много разтревожени. Майка ми беше притеснена. А той, с усмивка на лице, помаха, качи се в колата и замина... Тогава съм била три-четиригодишна, но помня това нещо до ден-днешен съвсем ясно.

Винаги се натъжавам, когато си спомня в какво настроение го изпратихме. Най-странното е, че помня това, а не помня, например, изписването от болницата и връщането му у дома.

- А кой е първият спомен от театъра?

- Първата роля, с която го помня, е "Дяволската мелница" от Ян Дрда. Това е през втората половина на 60-те години. В тази детска приказка той играеше крал на Мурдегундия. Негова дъщеря в спектакъла беше принцеса Десперанта. Играеше се от покойната Рени Киселичка. Нейната слугиня беше Кача - Ани Бакалова.

Това са и първите актриси, с които ме запозна баща ми. Аз тогава просто му извадих душата. Беше ми много любопитно каква е тази "друга" негова дъщеря и какво прави до него, при положение, че вече си има мен. Той ме успокояваше, че това са актриси и всичко е само театър. Детски работи. (Смее се - бел. а.).

- Доколкото разбирам, Вие сте отраснала в театъра...

- Ами, да... Дори не си спомням кога за първи път съм влязла в Народния театър. Баща ми обичаше да ме води в театъра. Искаше да запомня обстановката, да запомня спектаклите, ролите му. Така че аз отраснах с една огромна любов към Народния театър, която продължава и до ден днешен.

- Кой негов спектакълът сте гледала най-много пъти?

- Това бяха "Милионерът" и "Сватбата на Фигаро", и то вторият състав, който беше младежки. В първия състав участваха малко по-възрастни актьори, които също бяха прекрасни.

Колкото пъти са играни, толкова пъти съм гледала тези представления. Просто ги знаех наизуст. И веднага разбира, когато някой актьор промени сричка или дума. До такава степен бях научила пиесите. А ако едно представление е играно 150 пъти, аз съм го гледал гледала 160, защото съм била и на генералните репетиции.

- Преди 10 години излезе книга по повод 100-годишнината на Петър Василев...

- Да, тя се казва сърце и душа. В нея 22 негови колеги актьори и партньори разказват спомени. Имам желания да направя ново допълнено издание на книгата, защото открих много нови неща. Открих изключително ценна кореспонденция с големия интелектуалец Роберт Роснер, възпитаник на Макс Райнхард. Роснер е много голям специалист по техника на говора.

Открихме и 15 нови роли, за които допреди известно време нямаше никакви данни. Това го дължим на Никола Вандов, който направи летопис на Варненския театър.

В момента той прави и летопис на Пловдивския театър, и може би от там също ще излязат много неща...

- С какво колегите помнеха Петър Василев?

- Всички наблягат на неговата скромност и на неговия талант, на неговата духовна и физическа честота, неговата изключителна отдаденост към сцената. Всички посочват, че той е един голям интелектуалец, което се среща рядко при актьорите.

Баща ми работеше върху себе си до последния момент от своя живот. Много четеше, пътуваше, интересуваше се от музеи, галерии, изложби. Попиваше всичко. Знам, че от дете е бил такъв - буден. Още на пет години започва да кара родителите му да го водят на училище. Естествено, не го приемат, но баща ми продължавал да упорства и най-накрая учителките кандисват.

Взимат го на училище, но с условието да седи на последния чин, да мълчи само, да слуша и да не пречи на другарчетата си. Той, разбира се, изпълнява условията. Накрая, когато идва годишният изпит, решават да препита и него - за да се позабавляват. Смайването им било голямо, когато Петър отговарял на всички въпроси отлично, по-добре от редовните ученици.

На другия ден една от учителките срещнала дядо ми и казала, че направо им бил взел акъла. И така му дават документ, че минава от първи за ... първи клас.

- Кои бяха приятелите му в театъра? С какви хора дружеше?

- С големите интелектуалци на този театър - Николай Лилиев, Георги Стаматов. Пословично е неговото приятелство с Николай Лилиев. Георги Караславов, който е бил отличен белетрист, пише, че най-културният актьор сред актьорите е бил Петър Василев.

- Вие какво наследихте от баща си?

- Той държеше да бъда трудолюбива. Аз съм единственото дете в семейството, но никога не е имало глезотии и задоволяване на прищевки. Обожаваше ме, но строго ме възпитаваше.

Държеше да ме научи да имам мярка във всичко в живота. Много държеше да бъда чисто и спретнато облечена, да бъда елегантна. Самият той винаги ходеше с костюм и вратовръзка.

- Самият Златю Бояджиев го е рисувал...

- Да баща ми имаше много приятели от времето, когато е бил в Пловдивския театър (1939-1943). На първо място това беше Васил Бараков, също - Цанко Лавренов, Златю Бояджиев... Бяха големи приятели.

Помня, че като дете баща ми ме заведе на една изложба на Златю Бояджиев, след като той беше получил инсулта, беше се възстановил и рисуваше с лявата ръка. Запозна ме се с него. Направи ми впечатление, че Златю Бояджиев беше сътворил невероятни неща, имаше едно приповдигнато настроение, бе целият зачервен от вълнение.

Васил Бараков много често ни идваше на гости. Той живееше в Драгалевци, в една къща, която по-късно бе купена от някакви хора, тя е събориха, без да им мигне окото... Когато видиш това, сякаш си отива един цял свят. 

Подобни статии