По време на Дойранската епопея: Ген. Вазов давал отпуск за пленен англичанин

Трепем нашественици в битката, но накрая губим в Първата световна война

Ген. Вазов (втори отляво) край щаба при с. Фурка.

След двете Балкански войни от 1912-13 г. България влиза в нова авантюра, командвана от цар Фердинанд. Заставаме зад Централните сили - Германия и Австро-Унгария, и накрая се оказваме на страната на губещите. Епични са събитията край Дойранското езеро от 1916-1918 г. На 16 септември 1918 г. частите на Антантата започват ново масирано настъпление на Дойранската позиция срещу защитаващата я Девета плевенска дивизия, командвана от ген. Владимир Вазов.

След двудневни ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1736 убити и 1000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият генерал-майор Владимир Вазов получава заповед от София за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от доскорошните ни съседи „съюзници“. Генерал Владимир Вазов пише по-късно в спомените си: „Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете. Но това не бяха някакви наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж“.

В Лондон вечно ще се помни датата 18 септември 1918 г., когато непобедените дотогава елитни лондонски и уелски дивизии – общо 4 на брой, заедно с 2 гръцки и френска тежка артилерия претърпяват едно от най-големите поражения на Британската корона през Първата световна война. От 2 английски полка в базата се връщат едва 19 тежко ранени.

Погромът е катастрофален

Само пред окопите на един от българските полкове са преброени над 3000 трупа, а общо 11 680 англичани  оставят костите си по дойранските камънаци. От другата страна на езерото двете гръцки дивизии – Критската и Серската, нападат срещу Беласица, където ги чакат картечниците и оръдията на 11-а пехотна Македонска дивизия. Малцина се връщат живи, за да погребат месеци след това овъглените останки на хиляди убити гърци.

След този срамен погром остатъците от разбитата колониална армия и техните съюзници бързат да събират багажа, а параходите в солунското пристанище вече загряват котлите, докато загубилите едва 500 другари български юнаци и техният славен командир генерал-майор Владимир Вазов очакват заповед за настъпление и освобождаване на Солун. Вместо това на 20 септември вечерта се получава заповед за... отстъпление. Долита вестта за пробива при Добро поле и идва краят на войната. Пътят към родните места е тежък, загубени са мечтите на победените победители.

Някогашният Дойран не съществува повече от 95 години. На негово място, на границата на три държави, днес са разположени 3 селища – Стар Дойран - около 300 постоянни жители, Нов Дойран - около 1500 жители в границите на днешната Северна Македония, и Неа Дойрани – незначително населено място в Гърция. Над тях над Дойранското езеро доминира непристъпната Беласица.

Един от многото герои на Дойранската епопея е Михо Панов Миховски от село Блъсничево, загинал през 1917 година. През зимата, в края на 1916 г., 9-а пехотна Плевенска дивизия начело с генерал Владимир Вазов, започва поетапно да сменя 2-ра Тракийска дивизия. В мразовитите дни за пръв път в живота си Михо Панов Миховски вижда спокойните води на Дойранското езеро и прочутия героичен Дойран. Михо е един от 35-те хиляди българи от 7-те полка на 9-а дивизия, които ще запишат имената си със златни букви в българската и световната бойна история през следващите 2 години.

Мисията на командирите, войниците и офицерите от 9-а дивизия е да удържат всички атаки на вероломния враг от мъгливия Албион, който подобно на онези гърци от 1913 г. мечтае да марширува по жълтите павета на София. Михо Миховски също има своята задача като телеграфист в щаба на дивизията.

Атаките на многохилядните и отлично въоръжени войници на Антантата са особено стремителни през пролетта на 1917 г. В едно затишие, докато събира писмата на другарите си, преди да замине в отпуска, Михо пада убит от английски снаряд. Другарите му го пренасят до последния му дом край Трите чешми, във военното гробище на 17-и пехотен Доростолски полк, на няколко километра от село Чернище.

През декември 1917 г. на Дойранските позиции малко преди Коледа при командващия 9-а плевенска дивизия генерал Владимир Вазов идват войници: “Сакаме да си одим за Божик в Преспа, да ни пустиш“, молят бойците генерала, за когото се знае: додето гледа Вазов, дотам требе да го завземем. “Как ще сколасате с 5 дни отпуск, момчета, трен няма, 60-70 км ще ги вземете за по 2 дни на отиване и връщане и остава 1 божи ден да целунете децата си?“ – пита ги генералът. Те чакат, а той с тънка усмивка им предлага: Хванете английски пленник, тогаз  от мене 20 дни, от царя 10 и ето ви го цял месец при булките. Бойците козируват като при заповед.

На 23-ти вечерта седмина, без да се обадят никому, тръгват в снежната буря към вражите позиции: между тях са Евтим Димитров и Сотир Марков от село Претор и  Александър Босилков от село Янковец. Води ги подофицерът Христо Гулев от село Арвати, Преспанско, подвойвода от Илинденското въстание. Облечени в бели ризи, те прерязват с ножици тройните телени мрежи и се промъкват зад вражеския бункер.

Гулев сваля с приклад часовия и нахълтват вътре.

11 пияни британски офицери падат в плен

Обличат ги в бели ризи и 7 км с вързани ръце ги мъкнат до щаба на генерал Вазов в село Фурка. Офицер спира с изваден пищов тумбата: „Парола!“. Гулев раздира бялата риза на един пленник, за да се види сюртукът му: „Това стига ли?“. „Стига!“, невярващ на очите си продумва офицерът и събужда генерал Вазов за радостната вест.

Подобни статии