Поетесата Теа Монева: Светът е едно голямо стихотворение, в което живеем

Снимка: plovdivchete.com

"Всяко едно стихотворение е отделна галактика. За да построиш обща вселена, трябва да откриеш научните закони между отделните галактики, да ги накараш да си общуват помежду си", казва в интервю за БТА младата поетеса Теа Монева. Стихосбирката й "Преводачът на света" е последната книга, редактирана от напусналия ни наскоро литературовед Марин Бодаков (1971-2021). "Щом светът е едно голямо стихотворение, то няма как поетите наистина да ни напускат", споделя Теа. Тя е родена във Варна на 18 април 1994 година. Средното си образование завършва в Първа езикова гимназия в морския град, а след това следва фармация в Мюнхенския университет "Лудвиг-Максимилиан". През 2021 издава дебютната си стихосбирка "Преводачът на света". Нейни стихове са намирали място в различни онлайн и печатни издания, освен това са били отличавани в различни поетични конкурси, сред които "Веселин Ханчев" и "Биньо Иванов". Пред БТА Теа Монева разказва за поезията, за връзката между литературата и науката, за изкуството и живота извън родината.

- Как се появи поезията в живота Ви?

- Спомням си бегло първата ни среща, тъй като беше отдавна, още в училище. Появи се неусетно, като чудо на езика, като нов начин за боравене с думите и преобръщане на света. Тормозеше ме само това упорито "Какво е искал да каже авторът?". Не че съм против самия въпрос, напротив, подкрепям го, но е използван и за затваряне на пътища. Поставените граници в отговора натоварват, може би донякъде и формират, едни и същи гледни точки, начини на мислене.

В едно от есетата си от "Чувствителният разказвач" Олга Токарчук говори точно за това, за колективния език, който ни бива налаган от медиите, парламентите, за жалост, още от най-ранна възраст, още от училищата и университетите.

С времето се уверих, че не е най-важното да се питаме какво е искал да каже или се е опитал да каже авторът, научих се да си задавам въпроса аз какво съм разбрала, какво сама усещам в текста, какво търся.

 

- Завършила сте фармация. Намирате ли пресечна точка между фармацията и поезията?

- Аз съм човек, прекарал първите си няколко емигрантски години, затворен в лаборатория. Отне ми известно време да осъзная, че животът на един учен не се различава толкова от живота на един поет, на един писател.

Литературата е самотно занимание, упоритост, понякога редактиране на текста до припадък. Същите закони важат и за опитите, за експериментите в лабораторията. Едно непрестанно опитване, докато не се получи. Просто трябва да се получи.

Марк Странд определя поезията като "паметник на всеки отделен миг на земята", но не е ли и науката точно това? В науката се налага да откриеш нещо, което е там, но никой не го е видял преди теб, да му построиш паметник, за да помним. Поезията е подобно наблюдение, улавяне на нещо, което бяга и точно на теб се полага отговорността да го хванеш.

 

- Как се появи книгата Ви "Преводачът на света"?

- След четене на много други книги. След изхвърляне на много стихотворения. Книгата съдържа стихове, писани през последните 5-6 години. Сбогуването в поезията според мен е по-важно от приветствието. По-смело е да изхвърляш, отколкото да пишеш. Изхвърлих не само "недобри" стихотворения, изоставих и някои, които не отиваха на книгата, не се вписваха в цялостната идея. 

Всяко едно стихотворение е отделна галактика. За да построиш обща вселена, трябва да откриеш научните закони между отделните галактики, да ги накараш да си общуват помежду си. Иначе ще е доста самотна вселена. Търсих тези разговори основно вечер или по-скоро нощем, докато слушах Том Миш или Чет Бейкър.

Книгата е и опит за вяра в безкрайности, затова се редуват живот, смърт, живот/изгрев, залез, голям взрив. Затова и завършва с очакване на превода, с вяра, че въобще има нещо за превеждане.

 

- Това се оказва последната книга, на която Марин Бодаков е редактор. Разкажете ни за работата си с него?

- Притеснявах се на първите ни срещи. Състояха се в кафене, близо до Софийския университет. Ръцете ми трепереха. Не знаех какво да кажа на толкова ерудиран човек, как да започна диалог с него. Колко излишно, нали? Той ме обгърна с топлота, подходи внимателно и търпеливо към мен. Отдели ми от времето си, от себе си, още преди ръкописът да бъде одобрен за издаване. Научи ме да съкращавам всички излишности, да съм напълно искрена.

Не мога да си позволя да говоря за Марин Бодаков в минало време. Вече съм убедена, че светът е едно голямо стихотворение, в което живеем, в което си строим дом и обичаме. И щом светът е едно голямо стихотворение, то няма как поетите наистина да ни напускат. Работата с Марин Бодаков продължава. Чрез стиховете, които ни остави, той напомня. Напомня, че "още си мляко", че "благодаря е синоним на всички думи във всички езици", напомня за "твоята мъничка смешна война", напомня, че "бие се с големите животът, бие се с малките животът, не завършва"...

 

- Имате ли наблюдения как протича литературният живот в Мюнхен?

- Не особено големи. Не защото не ме интересува, а просто заради езиковото разделение в живота ми. Не мога да си позволя на този етап да чета художествена литература на немски.

Колкото и нелепо да звучи, една от причините да пиша е, че желая да остана българка. Чуждият език се впива в теб, просмуква се като влага и се напластява в тялото ти. Трудна е битката. Трудно е да не използвам чуждици в речта си, да продължавам да мисля на български. Затова с моята армия от букви имаме непреклонни закони - чета художествена литература на български, пиша стихове, разкази, каквото ми е на сърце, на български. Предпочитам също и да сънувам, да мечтая и обичам на родния си език.

За всеки език, който говорим, имаме някаква нова личност, разновидност на себе си. Убедена съм, че най-искреното ми аз е на български.

 

- Какви промени откривате в България, след дълго отсъствие от дома?

- Внимавам да не отсъствам дълго. След поредното нанасяне в родния дом, ако в центъра на Варна има повече цветя, повече колоездачи, нова книжарница, нови плакати - това ми прави впечатление, някакви такива детайли се запечатват в мен. Запечатват се вкуса на храната, разговорите на български, сърцата на хората.

Прави ми впечатление, че се провеждат все повече културни мероприятия. Организират се всякакви фестивали, концерти, театри, опери, литературни четения, абсолютно всичко.

Тъй като съм живяла в България само до 19-годишна възраст, не знам доколко имам реални представи за нея, доколко въобще мога да отговоря на този въпрос. Виждам основно хубавото, нарастващата доброта в хората, пропускам недостатъците, когато се прибирам. Не ми харесва някой като каже: "Ее, виж я Европа къде е, а ние къде сме". Не, ние сме в Европа. Според мен вече трябва смело да започнем да се възприемаме като граждани на света. Да растем. С радост го наблюдавам в младите хора в България или поне в моите приятелски кръгове, в хората, с които се запознавам.

Подобни статии