Предател попречи на Велчо Джамджията да освободи България и да стане княз

Каква е съдбата на еленския чорбаджия хаджи Йордан Кисьов?

Велчо Атанасов – Джамджията зарязва доходната търговия и загива за свободата на отечеството.

В началото на ХIV век средновековната българска държава губи своята независимост за почти половин хилядолетие. През всичките тези години обаче българският народ не губи жаждата си за свобода и прави различни опити отново да си я извоюва.

В първите 100-200 години, докато Османската империя е в апогея си, протестите на българите са главно икономически и пасивни: отказ да се подчиняват на господарите си, да дават децата си за еничари, да плащат данъци. След като през ХVII век Османската империя започва да губи своята сила и мощ, пасивните форми на протест са заменени с активни.
По места българите започват да организират завери и съзаклятия, чиято цел е да вдигнат народа на въстание и да прогонят азиатските нашественици и завоеватели. В периода ХVII-ХVIII век сред най-известните съпротивителни прояви на българския народ са: Първото и Второто търновско въстание, Карпошовото и Чипровското въстание. През ХIХ век и периода на Възраждането освободителните прояви на българския народ продължават с нова сила, като започват да стават все по-организирани. И една от тези освободителни и съпротивителни прояви е съзаклятието, известно в историята като Велчовата завера.

В основата на този заговор е родолюбивият българин Велчо Атанасов - Джамджията. Той е роден около 1778 г. в Килифарево. Още като младеж се отличава с доста буен темперамент. Когато е на 20 години, пребива сина на богат търновски ага и е принуден да напусне Търново и се установява първо в Брашов, а след това стига чак в Будапеща.
В странство той прекарва 11 години, като се занимава с търговия. Завръща се отново в Търново през 1809 г. като богат тежък търговец и бързо си спечелва уважението както на българите, така и на османлиите в Търново. Тъй като търгувал основно със стъкла, хората му лепват прякора Джамджията, с който остава завинаги в българската история.
Към 30-те години на ХIХ век Велчо Атанасов вече е най-заможният българин в целия Търновски регион. Започва да се занимава с откупуване и събиране на данъци и берии.
Като истински родолюбив българин Джамджията помага със средства за обучението на будни български ученици, а през 1822 г. финансира откриването на училище в Търново.
Голямата мечта на българина родолюбец обаче е да види отново родината си свободна.
След поредната Руско-османска война от 1828-29 г. сред българския народ все повече се засилва надеждата и вярата, че руснаците най-после ще освободят българските земи.
Велчо Атанасов решава, че е дошло време търговията да отстъпи място на борбата за освобождение. Той се свързва с други родолюбиви българи, сред които са: капитанът от руската армия Георги Мамарчев, търговците Никола Гайтанджията, Иванаки Йонков Кюркчията, Димитър Софиянлията, даскал Андон Никопит, чорбаджи хаджи Йордан Брадата, игуменът на Плаковския манастир отец Сергий и други.
Според плана на съзаклятниците въстанието трябвало да избухне във всички български земи на север от Стара планина. Основна ударна сила трябвало да станат двете хиляди работници, наети от Софиянлията да възстановяват Варненската крепост. Те трябвало да бъдат тайно въоръжени и да нападнат и отблъснат османските гарнизони по места. След като старата българска столица Търново бъдела превзета от въстаниците, на върха на крепостта Царевец трябвало да се побие българският байряк, което щяло да бъде знак за възстановяването на българското царство. А до избора на владетел Велчо Атанасов щял да бъде провъзгласен за княз губернатор. А отец Сергий щял да бъде провъзгласен за духовен глава на българската църква. Голяма роля съзаклятниците залагали на Русия, като били уверени, че щом руският император научи, че българите са въстанали, начаса ще „долети” със своите войски, ще разбие и ще прогони османците и така ще спаси българите братушки. Подготовката на съзаклятниците се движела с бърз ход. Шиели се униформи и калпаци, от чужбина се купували пушки и пищови и се лъскали бащините и дядовите саби и ножове. Под предводителството на кап. Георги Мамарчев бъдещите въстаници се учели на военна тактика, упражнения в точна стрелба. Въодушевлението на всички посветени в съзаклятието било огромно и те нямали търпение да натопят и да изцапат ножовете си с агарянска кръв. Уви, и тук, както и в други исторически моменти от българската история, се появява предател, който извършва пъкленото си дело. Той е еленският чорбаджия хаджи Йордан Кисьов. В самото навечерие на бунта, в първите дни на април 1835 г., османските власти успяват да изненадат и заловят организаторите на съзаклятието и ги подлагат на жестоки изтезания. Заловените се държат достойно, като устояват на мъченията, без да проговорят, и така спасяват живота на още стотици други участници в заверата. Още по време на инквизициите отец Сергий е пребит до смърт и умира.
На 4 април 1835 г. Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в покрайнините на Търново. Иванаки Кюркчията по искане на видинския паша Хюсеин е изпратен там, където е подложен допълнително на още мъчения, а след това е откаран и обесен в Ловеч. Като руски поданик кап. Георги Мамарчев не може да бъде осъден на смърт от османски съд и затова той е изпратен на заточение на остров Самос, където през 1846 г. умира. Така завършва поредният опит на българите да отхвърлят османското владичество. В действителност към онзи момент, ако подготвяното от Велчо Джамджията и другарите му въстание беше избухнало, то би завършило с крах и жертвите биха били стотици пъти повече, тъй като императорът на Русия и управляващите там едва бяха приключили поредната война с Османската империя и не биха рискували да влязат в нова в името на освобождението на българите.
Трябва да мине още почти половин век, за да се случи това като отзвук на жестокото потушаване на Априлското въстание. Каква е съдбата на сочения за предател еленски чорбаджия хаджи Йордан Кисьов? Според достигналата до днес информация той влиза във Велчовата завера, привлечен от хаджи Йордан Брадата, който е негов кум. След извършеното предателство получава армаган от султана - парична награда и жълти чехли. Той живее в охолство до 1839 г., когато е извикан в Цариград да отговаря по обвинение в злоупотреба с държавни пари. Там той прекарва една година, като не е известно какво се случва с него в османската столица. Когато се връща обратно в Елена, от предишния султански любимец няма и следа. През 1848 г. съдбата му нанася и още един немилостив удар. Родната му дъщеря и зет му го ограбват, като задигат всичките му жълтици. Синовете му пък се пропиват. Хората от Елена виждат в това наказание за извършеното предателство. Самият хаджи Йордан, малко преди да умре, оставя върху празното поле на страниците на книга от личната си библиотека краткото самопризнание: „Бог да ми прости греха за монастирската завера, сене 1835.” За да се спаси от гризещата го съвест, предателят се изселва от Елена и се премества да живее в Русе, където през 1865 г. умира.
Българският народ не е забравил и никога няма да забрави саможертвата на обесените съзаклятници от Велчовата завера и завинаги ги е включил в пантеона на националното си безсмъртие. В старата част на Велико Търново, където преди 185 години са обесени четиримата съзаклятници, се издига Паметникът на обесените. През 1935 г. по повод 100-годишнината от Велчовата завера в Плаковския манастир „Св. пророк Илия”, в който служи загиналият отец Сергий, е поставена паметна мраморна плоча с надпис:
„Слава на героите, събрали се преди сто години и загинали за свободата на своя народ: Велчо Атанасов Джамджията от В.Търново, Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, отец хаджи Сергий, игумен на манастира „Св. Илия“, Кольо Гайтанджията от Велико Търново, майстор Димитър от София, хаджи Йордан Брадата от Елена, даскал Андон Никопит от Македония и мнозина други родолюбци начело с кап. Георги Мамарчев от Котел, вдъхновител и организатор на заверата.”

Подобни статии