„Препъвания“, променили посоката на света

Грешки и последици, сринали империи и икономики

От линията „Мажино“ до Кубинската ракетна криза, историята е пълна с лоши ходове и не особено умни идеи, довели до катастрофи и непредвидени последствия. Сполетени от Черната смърт, селяните в Европа са убедени, че котките са виновни за чумата и започват да ги избиват... с което популацията на плъховете, които всъщност разнасят болестта, както и самата епидемия, се разразяват истински...

Целта на сухия режим е по-добро общество – резултатът обаче са грабежи и убийства, плюс употреба на кокаин, марихуана и опиум, като заместители на алкохола.

Книгата на Бил Фосет „100 грешки, които променят историята“ (издателство „Бард“), откъси от която предлагаме на нашите читатели, разглежда тези и много други исторически факти. Япония бомбардира Пърл Харбър. Багдадските халифи се довеждат сами до банкрут. Ацтеките посрещат конкистадорите с отворени обятия. Мексико кани американци в Тексас и американците така и не си отиват. Останалото е история.

Може би в този преглед на препъванията и грешните стъпки в марша на историята се крие философско послание. Не се колебайте и го потърсете. До голяма степен обаче е интересно да се чете за големите грешки от миналото, независимо дали са допуснати по време на война или в спалнята. Може дори да е донякъде окуражаващо, че в миналото толкова много хора са грешали, и то често, но въпреки това сме оцелели и сме просперирали. Погледът към виещия се път, по който светът е достигнал там, където е, също така е и поглед към нелогичното, често объркващо, но винаги интересно време, в което човекът живее, се казва в увода на тази извънредно увлекателна и поучителна книга.

А ето и обещаните откъси:

1. АМБИЦИЯ

Грешката, създала Запада

499 г. пр. Хр.

 

Може да се твърди, че тази грешка е задвижила събитията, породили и съхранили западната култура такава, каквато я познаваме днес. Затова е включена тук, извън хронологичния ред. Днешният свят започва от една много лоша преценка, направена от тирана на Йонийския град-държава (полис) Милет. Името му е Аристагор, а грешката му поставя началото на верига от събития, чиито последици се чувстват и до днес. Град Милет се е намирал на източния бряг на Егейско море в район, известен като Йония. Целият бряг бил контролиран от Персия и тиранът на града дължал лоялност и данъци на Дарий I.

За да разберем грешката на Аристагор, трябва да погледнем света такъв, какъвто е бил през 499 г. пр. Хр., т.е. преди повече от 2500 години. Най-бързото средство за комуникация тогава е било посланието, изпратено по конник. Били са нужни седмици, за да могат заповедите на Дарий да стигнат до далечен град като Милет, и месеци, за да може той да събере армия от вътрешността на страната и да стигне до някоя от далечните сатрапии – персийските провинции, като онези на егейския бряг. Милет е бил в покрайнините, в далечния край на империята. На практика това означавало, че тираните, хора с абсолютна власт над определени райони или градове, минали под диктата на Дарий, са действали самостоятелно, като царе. Наричали са ги сатрапи.

Между персийските сатрапи имало и сериозно съперничество. Всеки е искал да се представи добре, за да има шансовете да получи по-престижна и важна позиция в столицата Вавилон. Проблемът на този конкретен сатрап бил, че гръцките егейски градове като Милет нито били важни, нито престижни. За да бъдат забелязани, управници като Аристагор трябвало да полагат допълнителни усилия, не просто да са кадърни. Трябвало да направят нещо впечатляващо, за да привлекат вниманието и одобрението на далечния върховен господар. Едва тогава имали шанс да получат власт над по-богата и по-важна сатрапия, или дори жадувана позиция в двора, във Вавилон.

Край брега на Йония, в Егейско море, се намира остров Наксос. На този остров бил разположен град-държава, който бил в сферата на влияние на Персия, както бихме се изразили днес. Дарий бил назначил тамошен тиран – сатрап, който да управлява от негово име и да събира данъци. Да, дори в зората на цивилизацията данъците са били над всичко. Тъй като обаче се намирали далече от центъра на Персийската империя, и дори от Милет, мъжете на Наксос решили, че могат да отхвърлят назначения от Дарий тиран, без царят да реагира незабавно. Наксос обявил независимостта си и екзекутирал сатрапа. Това дало възможност да бъдат намалени данъците и градските търговци получили свободата да търгуват където пожелаят. Тези икономически съображения са по-вероятната причина, вдъхновила въстанието, от философския стремеж към свобода и демокрация, каквито ги познаваме днес. В онези времена правата на хората или правото да управляваш били в най-добрия случай неясни понятия, но собственият интерес бил също толкова силен мотив, колкото е и днес.

В бунта на Наксос Аристагор видял възможност. Решил, че ако успее да възстанови персийската власт на острова, наистина ще спечели благоволението на Дарий. Най-малкото би могъл да добави острова към сатрапията си, като увеличи собствения си престиж и приходите си от данъци. Но тиранът на Милет имал проблем. Лесно можел да събере армия, но не разполагал с кораби, за да стигне с войската си до остров Наксос. За да реши проблема, сключил сделка да използва флота, контролиран от сатрапа на по-богатата и по-голяма провинция Лидия. Тази договорка имала двойно предимство. Тамошният сатрап, Артаферн, освен другото бил и брат на Дарий. Участието му гарантирало, че новината за победата на Аристагор бързо ще стане достояние на царския двор. След това тиранът наел един от най-добрите адмирали навремето – Мегабат. Той бил доказан и опитен военачалник, несъмнено подходящ за операцията. Ходът бил много добър, но само до момента, в който Аристагор обидил публично морския вълк. За да си отмъсти, Мегабат предупредил гражданите на Наксос, че се готви нападение. Островът подсилил отбраната си, запасил се с храна и когато корабите на Аристагор пристигнали, гражданите посрещнали нападателите повече от подготвени. След четири месеца неуспехи и окончателно поражение Аристагор и армията му се видели принудени да се върнат в Милет.

Това създало много сериозен проблем за Аристагор. В замяна срещу използването на флота тиранът на Милет бил обещал на брата на царя сериозна част от плячката от Наксос. Също така бил приел след завладяването на острова да помогне с армията си за превземането на град Евбея и района около него в полза на лидийския сатрап. След поражението при Наксос обаче, с осакатената си армия, Милет не бил в състояние да помогне на когото и да било, а и нямало плячка, която да се разпределя. Аристагор изпаднал в много трудна ситуация. Бил дал тези обещания на брата на Дарий, не на някой обикновен местен владетел. Вероятният резултат от военния провал на нападението над Наксос щял да бъде най-малкото заточение, но най-вероятно екзекуция – по много неприятен начин.

Аристагор трябва да е бил невероятно харизматичен водач. След като си дал сметка, че ще пострада жестоко от страна на Персия, успял да убеди хората на Милет да въстанат срещу Дарий. Културните различия и разстоянията може би са помогнали. Гражданите на Милет били гърци, така че имали по-тесни връзки и търгували повече с гръцките градове, отколкото с далечен Вавилон. След това тиранът на Милет успял да убеди още няколко от някогашните гръцки колонии, управлявани от Персия, също на егейския бряг, да се присъединят към него и да приемат предводителството му. Убедителността му е още по-впечатляваща, предвид факта, че възникналата ситуация била изцяло вследствие на неспособността му да смаже подобно на неговото въстание на гърците, населяващи остров Наксос.

След като застанал начело на гръцкия бунт, Аристагор потърсил съюзници. Предложил злато и права за търговия, за да привлече на своя страна градовете в самата Гърция. Спарта отказала, но Атина и Ефес решили да подкрепят въстанието. Вероятно е имало елемент на гордост и финансова полза от всичко това, защото по онова време Персийската империя нямала равна по сила и големина. Все едно днешна Италия да предложи подкрепа на гражданите на град Бангор, щата Мейн, да въстанат срещу Съединените щати. Фрапиращо несъответствие на силите, меко казано. Въпреки това два от водещите градове на Гърция изпратили кораби и войници в Йония.

Макар и да имал желание да помогне на брат си, Дарий не можел да предприеме нищо толкова бързо. Било нужно време да мобилизира армията си и още повече време, за да стигне с нея до периферията на империята. Общата йонийска, атинска и ефеска армия потеглила към град Сарди, столицата на Лидия, управляван от Артаферн, брата на Дарий, когото Аристагор разочаровал с провала си. Гърците и въстаниците изненадали града и нахлули в него, преди лидийците да успеят да окажат съпротива. Артаферн и войниците му се затворили в цитаделата – ограден с крепостна стена район в центъра на града. Гръцко-йонийската армия плячкосала останалите квартали. Запалили Сарди, а братът на персийския цар можел само да гледа как столицата му гори.

Малко след изпепеляването на Сарди Дарий се притекъл на помощ на брат си с армията си. Настигнали оттеглящата се гръцка войска и бързо я разбили. Повечето от бунтовниците, включително Аристагор, били убити или взети в плен. Само атиняни успели да се спасят, защото се качили на корабите си и отплавали към родината си. Персийският цар и роднините му никога не забравили стореното от атиняни. Дотогава гръцките градове били смятани за твърде бедни и отдалечени, за да си струва да бъдат завладявани. Опожаряването на Сарди показало по драстичен начин, че гърците са заплаха за Персийската империя, а тя не търпяла заплахи от никого.

Ако Аристагор не беше надскочил себе си, ако не беше обидил адмирала и след това не беше предизвикал въстание, много вероятно Персия не би обърнала внимание на сравнително бедните и малки гръцки градове, извън границите на империята. Ако Атина не се бе намесила в бунта в чужда страна, светът щеше да е съвсем различен. Грешките на Аристагор – обидата към адмирала, подбуждането на предварително обречено на неуспех въстание, обслужващо собствените му интереси – разпалват гръко-персийските войни, част от които е и битката при Маратон, прославената отбрана на 300-те спартанци на прохода Термопили и завладяването на Персия от Александър Велики. Без заплахата от страна на Персия Филип Македонски едва ли би успял да обедини Гърция и западната култура може би никога нямаше да постигне величието си. Много по-силната Персийска империя би могла да продължи да доминира над западните предели още столетия и днешният свят би изглеждал съвсем различно. Това би бил свят, в който персийските ценности, като преклонение пред държавата и силния централен владетел, са по-важни от гръцките ценности, сред които са личните права и гордостта от индивидуалните постижения. Светът днес е такъв, какъвто е, защото местен персийски политик, управляващ град в периферията на империята, се оказал твърде амбициозен и властолюбив.

 

2.

ИЗПРЕВАРИЛ ВРЕМЕТО СИ

Фараонът, който стига твърде далеч

1390 г. пр. Хр.

Някои велики реформатори изпреварват времето си с години, други с хилядолетия. Фараон Ехнатон (Аменхотеп IV) се оказва от вторите, защото се заема да промени най-силните представи на своето време – тези за боговете. Ако беше успял, светът щеше да преживее мащабен преход към монотеизъм, хиляда години преди появата на Еврейската библия. Вместо това прекалената религиозна ревностност буквално погребва новообявената му вяра. По онова време фараонът традиционно бил смятан за бог, така че са били нужни сериозни усилия живият египетски бог и посланик на другите богове да настрои срещу себе си почти цялото население, а Ехнатон успява да постигне точно това.

Когато поема властта през 1390 г. пр. Хр., Ехнатон наследява обширна империя. Баща му, Аменхотеп III, установява дипломатически отношения със съседните царства и поставя началото на ера на мир и спокойствие. Тази златна епоха в египетската история поражда култа към Амон-Ра, почитан повече от всички останали богове, защото се смята, че е дарил Плодородния полумесец с голямо изобилие. Със засилването на ролята на Амон-Ра се укрепва и статутът на неговите жреци. Те започват да контролират една трета от богатството на държавата и придобиват власт, сравнима с тази на фараона. Аменхотеп вероятно си е давал сметка за опасността, защото започва да проявява интерес към бог Атон – бога слънце, а когато фараонът предпочитал някой бог, народът обикновено го следвал. Вероятно точно на това се е надявал Аменхотеп. Какъвто и да е бил планът му, фараонът няма да го види осъществен. Когато умира през 1352 г. пр. Хр., Ехнатон поема управлението под името Аменхотеп IV и само за няколко години успява да преобърне Египетския свят на 360 градуса.

Първата забележима промяна след възцаряването му е под формата на изкуство. Изображенията на царското семейство от онова време изглеждат изненадващо реалистично. Съпругата му, Нефертити, е изобразявана с пълен, добре оформен корем и крехък торс. Срещат се изобразени и как играят с децата си, и как ги даряват с ласки. Царицата е показана като равна на него във всяко отношение. В сравнение с днешните времена, когато членове на кралски семейства водят телевизионни предавания, а президенти участват в среднощни телевизионни диспути, това вероятно изглежда незначително, но в Древен Египет се е смятало за светотатство.

И това е само началото. После фараонът променя името си от Аменхотеп, което означава „В служба на Амон“, на Ехнатон, което означава „Който е посветен на Атон“. Това е плесница в лицето на жреците на Амон и неприкрито предизвикателство. Ехнатон започва да затваря храмовете на Амон-Ра и да преразпределя средствата, които им отпуска властта. Подобно на жреците, които твърдят, че само те могат да комуникират с Амон-Ра, фараонът заявява, че е син на Атон и има пряка възможност да общува с него. Прави и още една крачка, като изоставя старите богове и заявява, че Атон е единствен бог. Множественото число на думата „бог“ престава да се употребява. Сравнено с наши дни, това би било все едно Конгресът на Съединените щати да приеме закон, забраняващ на хората да гледат телевизия.

Тези драстични промени все още не са достатъчни, за да гарантират властта на фараона над поданиците му. Жреците на Амон-Ра запазили значително влияние в столицата Тива, така че Ехнатон решил да подкопае това влияние допълнително, като премести столицата на по-отдалечено място, навътре в пустинята. Нарекъл новата си столица Ахетатон, което значи „Хоризонт на слънцето“. Очаквало се десетки хиляди хора да се преместят в пущинака. Почти незабавно започва монументално строителство – дворци, изкуствени водоеми и, най-важното, храмов комплекс в чест на Атон. Много от ресурсите на страната били пренасочени към грандиозните строежи. Всъщност вниманието на Ехнатон било дотолкова погълнато от новите проекти, че забравил колко важно е да поддържа добрите отношения със съседните страни, установени от баща му. Комуникациите и дипломатическите връзки били прекъснати почти изцяло.

През дванайсетата година от царуването на Ехнатон настъпва трагедия. Обичаната му съпруга Нефертити изведнъж изчезва от всички надписи. Причината е неясна, но се знае, че Ехнатон започва открита война срещу Амон-Ра и неговите жреци. Опитва се да заличи името Амон, заедно с всички следи от него. Стига дори дотам, че да оскверни името на баща си, като заличи „Амен“ (Амон) от Аменхотеп. Цялата енергия била насочена към премахването на култа към Амон. Ехнатон започнал да пренебрегва нуждите и волята на народа си. Страната постепенно затъвала. За това всички обвинявали Ехнатон – разгневил бил Амон-Ра. Пренебрегнатият бог обаче скоро получава възмездие. През 1336 г. пр. Хр. Ехнатон умира, като оставя за свой наследник своя деветгодишен син, Тутенатен. Хората започнали масово да се завръщат в Тива и изграждането на новата столица спряло.

Веднага след смъртта на Ехнатон жреците на Амон-Ра възстановили влиянието си над страната и се заели да обработват младия фараон. Да наложат контрола си над наивното момче, не било трудно. Накарали го да промени името си на Тутанкамон, което значи „Образ на Амон“. След това, „напътстван“ от жреците, Тутанкамон направил изявление, с което обвинявал баща си за упадъка на Египет. Ехнатон бил обявен за еретик. Всички негови изображения и тези на царицата били унищожени или заличени, а столицата му била демонтирана камък по камък. Името Ехнатон било заличено от египетската история, а неговият бог, Атон, получил статут на второстепенно божество.

Мечтата на Ехнатон за монотеизъм чрез бог Атон не дала плодове. Фараонът си гарантирал провала, като се опитал да наложи новата религия със сила. Ако бе проявил повече мъдрост и такт, това не би се случило. Разбира се, хиляда години по-късно от низините и при голяма съпротива се появява друга монотеистична религия – християнството, което става втората монотеистична религия, заедно с юдаизма.

Разбира се, това не е краят на разказа. В такъв случай ще попитате как сме разбрали каквото и да било за Ехнатон? Отговорът е в камъните, използвани при строежа на столицата Ахетатон. Тези не толкова големи камъни, наречени „талатат“, били много по-малки от използваните при строежа на пирамидите. Не било трудно да се транспортират и позволявали да се строи много по-бързо, отколкото преди. За съжаление, новите строежи можели и да се демонтират също толкова бързо. След като разрушили изоставения град, строителите използвали камъните от него, за да укрепват сгради в Тива. В резултат на възможността камъните да бъдат изследвани, и дори да се реконструират стените, от които са взети, знаем повече за династията на Ехнатон, отколкото може би за която и да било друга египетска династия. Камъните обаче не са единственото откритие на археолозите. През 1922 г. Хауард Картър прави откритие, което остава без аналог до ден днешен – непокътнатата гробница на момчето-цар Тутанкамон. Сред изобилието от великолепни богатства е открито изображение на фараон Тутанкамон и неговата съпруга. Гравирани върху чисто злато, двамата са облени от лъчите на бога-слънце Атон.

Подобни статии