При първия геноцид на Балканите: Турци и гърци колят в наши села при сключен мир

Преобличат се като паравоенна милиция, за да не нарушат Цариградския договор

Лобното място на 42-мата мъже, избити от турски и гръцки милиции на 28 септември 1913 г. в Хухла при вече сключен мирен договор и решено оставане на селото в пределите на България.

Кървавата есен на 1913, когато хиляди българи от Тракия са избити, изнасилени, осакатени и ограбени, е не просто една от най-черните страници в новата ни история. Преди 107 години сме свидетели на може би първия геноцид на Балканите. Явление, несъвместимо с модерността и хуманизма, за които претендира тогавашната международна общност. Мракобесие минало през арменския геноцид, холокоста и войната в бивша Югославия. И продължава да се вихри и днес, макар и далеч от Европа.

Тогава за пръв на Балканите се извършва етническо прочистване. Обезбългаряват се територии, населени с компактно българско население.

През лятото България е разгромена в Междусъюзническата война, оказала се във война на четири фронта - с Гърция, Сърбия, Румъния и Турция едновременно. През юли в Букурещ страната ни сключва мир с първите три страни. С Турция официално е сключен мирен договор на 16 септември 1913 г. в Истанбул. С него е уредено откъде ще минава границата. Договорът оставя в Османската империя по-голямата част от Източна Тракия. В България остават Мустафа паша (дн. Свиленград), Малко Търново и Василико (дн. Царево). В пределите на родината остава и районът на Ортакьой (дн. Ивайловград). Точно там в неколкодневния промеждутък от изтеглянето на официалния турски аскер до влизането на българските сили през октомври 1913 г. са извършени най-големите зверства.

За това, че Беломорска Тракия най-вероятно ще остане в пределите на България, се знае още през август. Именно тогава е създадена т.нар. Гюмюрджинска автономна република - псевдодържава, в която турски, гръцки и помашки паравоенни групировки се възползват от липсващата българска армия и вземат властта, като избиват и грабят българите безнаказано. След сключването на мирния договор главорезите от автономните чети убиват, заколват и изгарят в селата Камилски дол, Сив кладенец, Покрован, Хухла, Горно Луково, Горноселци, Гугутка, Попско и Драбишна общо 335 души - мъже, жени, деца и старци. По данни на очевидци голяма част от участниците в тях са преоблечени войници, останали в региона след сключения мирен договор.

„По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне, та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“ Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век.

На 19 септември турски милиции (неформален башибозук) влизат в Дедеагач (дн. Александруполис) и заставят българското население да напусне града и да се отправи към България. Четири дни по-късно милициите започват да бият и убиват народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното: „Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с башибозука. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те нападат башибозука. Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и командирът им, след което те се разбягват панически. Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените заедно със своите невръстни деца се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в аленочервен цвят“.

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, отчаяните българи спират за почивка в Армаганската долина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 войници. Настава истинска сеч. Насядалото население се разбягва, но стотици старци, жени и деца попадат под кървавия ятаган. В народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”.

Също от Милетич разбираме за съдбата на с. Хухла. Ето какво пише той: „Сутринта на 28 септември в Хухла всички мъже са затворени в кръчмата. Турците събират жените другаде пред една турска къща и им заповядват да мируват. Една от тия жени, която беше в Ортакьой, а именно  З л а т а  К о л е в а  (50-годишна), ето какво ми съобщи: „Ние останахме пред къщата, а ни пазеше караул. Мъжете един по един ги избивали с щик. Преди това най-първо ни убиха попа: извадили го от дюкяна и го вкарали в църквата. По това време дойде и един табор гърци от околните села Акалан, Гайдохори, Зорназар, Плеỳ и други. Те убиха попа в черквата. Той ревеше, чуваше се. Всичките мъже после избиха и запалиха къщата. Имало ли е и живи изгорени, не се знае. Две момчета, Христо Димитров (21 г.) и Димитър Митров (15 г.) се отървали, първият ранен. Избягали от двора на къщата, когато почнали да ги мушкат. Стреляли подир тях и ранили първия в ногата. Когато бягал, на край селото един грък бил на караул, и той стрелял подир него. Избитите ги зная всички по име, 42-ма мъже от селото.“

Друга голяма група от бежанската колона преминава над село Сачанли през родопските върхари и поляни. Между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 200 пеленачета и техните майки. Днес на това място се издига мемориалът „Паметник на тракийското дете“. До ден-днешен в село Хухла всяка година кървавата 1913 г. се почита с литературно четене на лобното място, където на 28 септември са избити 42 местни жители. И всяка година потомците на тракийци се събират, за да почетат паметта на загиналите. „Не отмъщавай, но и не забравяй“ е девизът на тракийските поколения.

40 000 са преките и косвени жертви на погрома над тракийските българи. Това е най-тежката и непосилна цена на Първата национална катастрофа, платена с кръвта на невинното цивилно население.

Подобни статии