Режисьорът Стефан Командарев: Въпрос на зрялост е човек да приеме, че животът има край. Този край е част от живота

Стефан Командарев е роден на 28 септември 1966 г. в София. Завършил е Медицинската академия в София и кино- и тв режисура в НБУ. Член е на Европейската филмова академия. Носител е на повече от 40 наши и международни филмови награди. Филмът му “Съдилището” стига до краткия списък в номинациите за чуждоезичен “Оскар” през 2010 г. “Съдилището” печели наградата “Златна роза” на фестивала във Варна и още много награди. През 2017 г. филмът му “Посоки” участва в програмата “Особен поглед” на кинофестивала в Кан. Филмът му “В кръг” печели наградата “Златната лилия” на кинофеста във Висбаден - Германия, и много сруги отличия. Женен е, има две деца

"Когато се повдигне въпросът за даряване на органи и близките започват да се чудят – ама аз сега ще ги даря органите, ама какво ще стане с тях. Каква ще им е съдбата. Ние показваме с конкретни имена хората, които чакат. Хората на хемодиализа, с изкуствени сърца. Посрещаме техните емоции, усещаме тяхната жажда за живот, виждаме техните очи, техните семейства и близки. По някакъв начин ги вадим от анонимност. Смятам, че това е нещото, което ще проработи", казва в интервю за "Телеграф" режисьорът Стефан Командарев.

- Г-н Командарев, на 11 септември имахте премиера. В рамките на Sofia Summer Fest ще бъде представен документалният ви филм „Живот от живота“. Защо се посветихте на каузата за трансплантациите?

- Филмът започва своя път на 11 септември. Тогава бе премиерата от 20 ч. в рамките на Sofia Summer Fest. На 13 септември от 20:30 ч. е на фестивала „София ДокуМентал“. От 17 септември тръгва по кината, разбира се, по-малките, защото все пак е документален филм. След това предстои излъчване и от БНТ. Всичко това го правим с идеята „Живот от живота“ да достигне до колкото се може повече хора. Темата за донорството и трансплантациите стана като кауза за нас. Ние година и половина работихме по филма и лично се ангажирахме, ставайки близки с всеки един от нашите герои, една голяма част от тях са в тези листи за чакащи за трансплантация. Това са хиляди хора в България. В момента, в който тези хора престанаха да бъдат някакви анонимни хора някъде, когато те станаха с конкретните си емоции, очи и истории – тази кауза се промени радикално, поне за мен и за екипа. Всичко това го правим в името на това, тези хора най-накрая да получат мечтаната трансплантация и да могат да се върнат към един пълноценен и нормален живот. А защо се случи всичко това? Аз имам игрални и документални филми. Обикновено сюжети, които съм намирал в документалните, съм ги развивал в игралните. Този път се случи точно обратното. Във филма „Посоки“ имаше такава линия, свързана със сърдечна трансплантация и за да напишем сценарий тогава заедно със сценариста Симеон Венциславов имахме поредица от срещи с хора, свързани с тази тема като д-р Марияна Симеонова, тогавашната шефка на Агенцията по трансплантации и Георги Пеев – човек, който е с два трансплантирани органа. От тях натрупахме тези първоначални впечатления и се запалихме на тази тема. Когато през есента на 2019 г. си говорихме с Георги Пеев се оказа, че нещата много са се влошили в България.

- На кое място сме по трансплантации в Европа?

- Ние сме на последно място в Европа. Трансплантациите се случват все по-рядко и по-рядко. Хората са осъдени да чакат в тези листи за чакащи. Някои от тях търсят всевъзможни начини в чужбина. Тогава и възникна идеята да се опитаме чрез силен документален филм да променим статистиката.

- В предишното ни интервю казахте, че с този филм искате да спасите животи.

- Точно така! Да!

- Темата за донорството, обаче, не е много дискутирана у нас и може би остава недоразбрана от мнозина. Затова, разбира се, допринасят и скандалите около трансплантирането на пациенти, които дори не са в листите. Последният беше преди няколко месеца. Защо се получава така?

- Ще започна с частния случай на скандалите. Това, което се случи преди няколко месеца с тези обвинения, които бяха отправени към Правителствена болница, беше нещо, което трябваше да има моментално последствие. Тези много сериозни обвинения трябваше да бъдат последвани от радикални действия от страна на държавата по наказване на подобно прегрешение. И най-важното – доказване, че то се е случило. Ако тези обвинения не бяха доказани, трябваше да има извинения към тези, към които са отправени. Проблемът е, че нито едното се случи, нито другото. Тези обвинения увиснаха и след това не последваха никакви действия, а това е най-благоприятната среда, в която могат да царстват съмнения, конспирации, неяснота и т.н. Това руши най-много доверието. Доверието в една донорска ситуация е най-важно. Тези случаи с трансплантации на органи на чужди граждани са доста частен случай. Разбира се, всичко трябва да бъде законово и изрядно. Затова трябва да следи държавата. Ние се занимаваме с класическата донорска ситуация, в която се даряват органи на починал близък. Това са различни неща.

Колкото до първата част на въпроса – не е от неразбиране. Българинът не е лош човек. Има прекрасни примери на семейства, които са дарявали органи на свои близки. Основният проблем е, че малко се говори за това. Психологически е нормално човек да избягва теми, свързани с края на живота. Всички знаем, че рано или късно ще умрем и не сме безсмъртни. Ние мислим за това. Избягваме да говорим и живеем все едно сме безсмъртни, наистина. Въпрос на зрялост е човек да приеме, че животът има край. Този край е част от живота. Погледнато от тази страна, когато си отиде някой близък, което се случва всеки ден, в цялата мъка и ужас, които по никакъв начин не могат да бъдат рационализирани, това е огромна болка и трагедия. Въпреки това и в тази болезнена ситуация може да има някаква светлина, че би могло някои от органите на твоя починал близък да продължат да живеят в тялото на друг човек. Да могат да го върнат от живот, в който той е бил прикован на машина, към един нормален живот, пълноценен. Могат да му позволят да отиде да се гмурне в морето, да отиде да изкачи връх Мусала или да види Седемте Рилски езера. Когато ние показваме филма, показваме точно това – един човек, който е получил успешно трансплантирани два органи и изкачва Мусала. Показваме и тези, които са в листите за чакащи. Това дава една конкретизация. Когато се повдигне въпросът за даряване на органи и близките започват да се чудят – ама аз сега ще ги даря органите, ама какво ще стане с тях. Каква ще им е съдбата. Ние показваме с конкретни имена хората, които чакат. Хората на хемодиализа, с изкуствени сърца. Посрещаме техните емоции, усещаме тяхната жажда за живот, виждаме техните очи, техните семейства и близки. По някакъв начин ги вадим от анонимност. Смятам, че това е нещото, което ще проработи.

- В социалните мрежи непрекъснато се върти снимка на няколко лекари, покланяйки се пред трупа на малко дете, с чиито органи ще бъдат спасени други деца. Снимката предизвиква буря от емоции у хората. Вие самият как се справяте с всички емоции, които ви връхлитаха, срещайки се със съдбите на нуждаещите се?

- В България има прекрасни лекари, все още са останали. Аз самият съм лекар и съм работил като такъв 5 години. Това беше предимство, включително влизах и в операционни, заснемахме операции и не съм имал проблем, заради медицинското си образование и практикуване. Това ми помогна най-много. Нещо, което много ме радваше, е, че въпреки, че аз съм приключил с медицината и вече 20 г. си правя филмите, лекарите в тези големи болници ме посрещаха като колега.

- Започнахте снимки миналата година по време на епидемията на коронавирус у нас? Как се снима в такива условия?

- Пандемията, колкото и да й приписваме, особено в България, всякакви свръхестествени свойства и конспиративни теории, е един медицински факт. Когато неговите закони са ясни – за предаване, заразяване и т.н., и се вземат адекватните мерки, нещата изобщо не са толкова драматични. Ние спазвахме всички мерки, бяхме екипирани както трябва, бяхме малък екип и не сме имали никакъв проблем. Ковид-19 не ни попречи кой знае колко. Когато човек иска да направи нещо, има начин да го направи.

- Георги Пеев е един от героите на филма – силен и борбен човек. Откога датира приятелството ви и какво ви каза той след като изгледа филма?

-Георги Пеев ще изгледа филма на 11 септември, довечера. Аз се гордея, че той ми е приятел и че с всеки един от героите на филма станахме приятели и то близки. Това е нормалният начин на заснемане на един документален филм. Няма друг начин да снимаш, ако не си спечелил доверието на реалните хора, които влизат във филма. Това спечелване е дълъг процес. Започва като една сделка за честност. Да, те ще ме пуснат в техния живот, но аз няма да ги предам. Тази взаимна честност е изключително задължаваща и това прераства в приятелство. Георги Пеев беше и човекът, с който стартирахме тази идея, заедно със съсценариста Теодора Стоилова - Дончева. С него, освен приятели, сме и съмишленици в това – да се променят обществените нагласи, хората да говорят най-вече в семейството какво мислят за тази тема, а не когато дойде моментът на трагедията тогава да възниква тази тема. Първото, към което се стремим, е всеки да заяви пред близките си какво мисли. Защото те са тези, които решават в такива ситуации. Това е нещо, което и аз съм казвал в своето семейство. Както и доста приятели са го направили. Второто е да привлечем вниманието на тези, от които зависи – политици, министерства, ръководства на здравна система и т.н. Има неща, които трябва да се променят в българската здравна система, която и без това е доста обрулена от клиничните пътеки и болниците – търговски дружества. Така че нещата да се подобрят като организация и статистика.

-Изкачихте връх Мусала, за да заснемете сцена от живота му. Как беше изкачването?

-Това не е първото изкачване на Георги Пеев. Той има поредица от изкачвания и всички са свързани с каузата на донорството. Изкачването беше такова, че Георги Пеев изпреварваше през цялото време екипа, въпреки че в сред нас нямаше хора с трансплантирани органи. Той показа, че един човек след трансплантация на два органа може да бъде абсолютно пълноценен, физически в перфектна форма. Да не забравяме и факта, че той е редовен участник в европейски и световни игри за трансплантирани и има много медали и снимки, на които развява българското знаме на най-високото стъпало.

-Как върви подготовката за следващия ви игрален филм, насочен към социалния феномен „ало измамници“?

-Лошата новина е, че току-що отложихме снимките на филма за напролет. Цялата ни подготовка беше за есента. Както знаете, в цяла Европа културните индустрии и филмопроизводството получиха по време на Ковид-19 доста сериозна подкрепа от държавата. На този фон българската държава вместо да осигури, както на другите браншове някакво подпомагане, парадоксално спря финансирането на филми, остави хората от киноиндустрията без работа и ни дарява с нещо като поредната нулева година. Не знам дали е някаква иронична „антиковид мярка“, но резултатът е, че НФЦ не работи от 1 януари и въпреки че за нашия филм имаме много сериозно международно финансиране, което успяхме да осигурим, поради този блокаж, заради административни причини – чакането на закона за киното, после правилника за приложение на закона, сега сме и в процес на чакане и на устройствен правилник на НФЦ – отложихме снимките за началото на януари. Това не беше лесно решение, но такива са реалностите в България.

-Във филма няма да участва ваш приятел и любим актьор на зрителите – Васил Василев – Зуека. Той участва във всички ваши филми. Ще ви липсва ли на терен? Няма ли шанс все пак да се завърне?

-Шансът е малък, все пак той в момента започва живота си в друга държава. Това е негово лично и на семейството му решение и аз уважавам това. Нашата история със Зуека е много дълга и скъпа. Запознах се с него към 1996-1997, когато снимах предаването „Понеделник осем и половина“, бях един от основните режисьори. Тогава го поканих, защото бях гледал всички постановки на театър „Кредо“ - театралната формация, която имаха с Нина Димитрова. Той стана редовен участник в моите предавания. Станаха страхотна двойка с Параскева Джукелова. След това той участваше във всичките ми филми. Той е изключително добър драматичен актьор. Няма да забравя, когато филмът „Посоки“ беше представен в Кан, всеки втори журналист там питаше какъв е този актьор, който досега не сме виждали много в български филми. Този актьор, с който започва филма и прави страхотна роля. Аз на всички трябваше да обяснява кой е Зуека и какво прави. На тях им е виждаше изключително странно фактът, че той участва в телевизионни формати. Свързват ни всички тези филми, които направихме заедно. Да, Зуека ще ми липсва. Но това е неговото решение и на семейството му. Аз мога само да стискам палци всичко да се развие така, както те очакват.

-И ние му стискаме палци! Преди време споделихте, че имате готов сценарий за филм за пандемията.

-Не е точно сценарий, защото тепърва се развива сценария. То е част от една европейска програма за писане на сценарии и кинодраматургия, която се казва „Европейски средиземноморски институт“. Не бих казал, че е директно за пандемията, по-скоро има връзка с нея, тя е като фон на част от събитията. По-скоро е филм за една тема, която мен от доста години ме вълнува – темата за експлоатацията в българските шивашки фабрики, които обикновено работят на ишлеме. Работничките работят обикновено при много лоши условия и ниско заплащане. Аз съм попадал на изследвания, че заплащането на българските шивачки в подобни цехове и условията на труд са много по-лоши от тези, които са в държави като Камбоджа и Бангладеш. Неща, които съм ги научил от една международна компания „Чисти дрехи“, която точно това се опитва да прави – проучвания за условията на труд и за всички тези дрехи, които сме свикнали да купуваме от моловете, където доста често се е случвало на много известни марки, когато човек отиде да пазарува, да прочете на етикета „Произведено в България“. Интересното е какво се крие зад този етикет, какви човешки съдби и каква експлоатация. Аз като жител на тази държава ми се иска да проуча и променя.

-Пожелавам ви успех! А вие самият какво си пожелавате?

-Конкретно в момента съм потънал изцяло в завършването и представянето на филма „Живот от живота“. В него Георги Пеев споделя своята мечта, която аз припознавам като моя. Мечтата е в България, както е в други европейски държави, да няма листи на чакащи за трансплантация. Всеки, който има някаква нужда да получава по най-бързия начин органа, който ще го върне към пълноценния живот. Примерно, в държави като Испания, Франция, Хърватия и Скандинавските държави е точно така. Примерът, който веднага се сещам, е от рекорда преди няколко години в Испания. В рамките на 24 часа бяха извършени 38 трансплантации. Това като го сравня с няколкото трансплантации, които ние имаме на година в България, много ми се иска някой ден и тук да е така. Никой човек не знае, както казва една от лекарките във филма, в следващия момент от коя страна на бариерата ще бъде.

Подобни статии