Ръководителят на доброволно формирование „Пловдив 112“ Атанас Даков и заместникът му Христо Димитров: Работата край пожарите е екипна, няма място за лаици

Атанас Даков (вдясно) и Христо Димитров
  • Най-трудната стихия беше над село Югово, където 150 метра по наклона се изминаваше за половин час
  • Жителите на Старосел стояха пред къщите и не знаеха какво да правят, евакуирахме и мъж с инсулт
  • Всеки може да се включи и да помогне, но идват хора, които не са дисциплинирани

- Г-н Даков, какво представлява този вид формирование?
- Атанас Даков: Формированието е доброволно и е създадено според Закона за защита при бедствия, вследствие на което има издадени няколко наредби с постановления на МС като продължение на разпоредбите на закона. Създаването съвпада по време със закриването на Гражданска защита преди около 10 години. Тогава имаше една Главна дирекция „Пожарна“ и друга Главна дирекция „Гражданска защита“. През 2011 г. ги обединиха в дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Тогава решиха да се запълни „липсата“ на Гражданска защита, а и да се доближим до европейската практика, да се създадат доброволни формирования децентрализирано към общините. В тези доброволни формирования се работи в екип с общинската администрация и с пожарната. Ако бедствената ситуация е в друга община, оттам се подава искане към община Пловдив да се включим. Бедствията не са планирани и ако стане след работно време, в почивни дни, документацията писмено се урежда в първия работен ден след това. Всеки доброволец преминава задължително обучение. Но който не се готви достатъчно по време на обучението, не успява да го премине. Неподготвените нямат място сред нас. С гордост искам да кажа, че една трета от състава на ДФ „Пловдив 112“ в Пловдив, а ние сме 71 човека в момента, е от жени. Те се справят в определени ситуации по-добре и от нас, мъжете. При пожара в Старосел например показаха, че понякога могат да бъдат дори по-силни психически и умеят да се справят с всякаква ситуация.
- Г-н Димитров, каква бе дейността на доброволното формирование „Пловдив 112“ през годината до момента?
- Христо Димитров: Участвахме в първия за сезона пожар, който бе през март над Асеновата крепост. Там има и хвойнови храсти, които горят много бурно. Вечерта на 1 юли в Пловдив имаше много силна буря – паднали дървета, пострадали коли. За наше успокоение нямаше пострадали хора. Тогава ударно се включихме и заедно със служителите на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - Пловдив (РДПБЗН – Пловдив), участвахме в задачи за разчистване главно на пътища. Работихме вечерта до късно, може би до след 1 часа, когато бе постъпило последното обаждане за паднали дървета по пътища. На 17 юли т.г. бяхме мобилизирани с негласна заповед от РДПБЗН - Пловдив, защото хората си знаят, че летният сезон е пожароопасен. Помолиха ни: „Момчета, направете си график, за да имате дежурни, когато имаме нужда от вас“. Съответно ние се отзовахме, така че да имаме група от минимум 5-6 човека. Първият по-голям пожар бе край хисарското село Кръстевич от 21 юли.
- А.Д.: Реално всяка година в този летен сезон винаги има високи температури, сухо време. От средата на юли до началото на септември са опасни месеци и ние имаме готовност да се включим в погасяването на пожарите.
- Х.Д.: Тоест има си цикличност и ние си знаем какво ни очаква. Смятам, че коректно успяхме да отреагираме на всички произшествия до момента.
- След това през август имаше доста по-сериозни пожари в Пловдивско. Един от тях бе този в Старосел, където огънят унищожи 7 къщи на хората. Какво се случи там?
- А.Д.: Сигнала го получихме в ранния следобед – около 13 часа, че имат нужда от доброволци, които да помогнат в погасяването на полски пожар между селата Старосел и Красново. Целта бе да се попречи на пожара да достигне до горските масиви наоколо, така че да не прерасне в горски. Първоначално отидохме 4 човека, сред нас имаше и две жени. Малко преди да влезем в Старосел, ние видяхме как пожарът е вече стигнал горския масив до селото. Това е борова гора и огънят я беше обхванал, много бързо се разпространяваше. Когато стане такъв върхов пожар в иглолистна гора, той се разпространява изключително бързо. Щом стигнахме края на селото, тоест минахме през Старосел и тръгнахме да излизаме в посока Красново, огънят беше вече от двете страни на пътя, до къщите. Гората зад селото пламтеше цялата, беше на метри от къщите. В този момент пожарникарите бяха на другия фронт на пожара и се бореха да го ограничат, за да не се разпространи към околните горски масиви. Обадихме се на ръководителя на място, който беше началникът на пожарната в Хисаря, след което се обадихме и на оперативния център в Пловдив, за да кажем, че пожарът вече стига до къщите. Жителите на Старосел си бяха пред къщите и не знаеха какво да правят. Помогнахме с евакуация на хора. Имаше двама трудноподвижни, единият беше с прекаран инсулт. Целта бе да ги изведем от къщите, да ги качим в нашия автомобил и да ги заведем на безопасно място. После освободихме домашните животни, за да няма вързани животни, които да изгорят. Организирахме се и с първоначална организация с местните хора, с маркучи и кофи да започнем да гасим. Ясно е, че водата от чешмите с маркучи няма достатъчно налягане, но все пак се опитвахме да ограничим щетите.
- Умишлени ли бяха тези пожари?
- А.Д.: Не можем да кажем, има си органи за това нещо. Но тогава ситуацията бе много динамична. За броени часове от полски пожарът стана горски и стигна до населеното място.
- Х.Д.: Атанас ми се обади тогава и каза: „Нещата въобще не са красиви, събирайте останалите“. Аз бях с втория екип, събрахме още 12 човека. Носихме противопожарни материали – шлангови линии и струйници.
- А.Д.: Пожарът вече беше „хванал“ първите къщи от двете страни на улицата и помагахме на пожарникарите. Добре, че в тази част на селото имаше хидранти, така че пожарните автомобили можеха да се захранват с вода, докато гасят.
- Х.Д.: Защото водата в пожарните автомобили свършва само за 2-3 минути. Отново имаше драскачи в интернет, които казваха, че те дошли празни. Ами не са дошли празни. Помпата е достатъчно силна, че да изпомпи водата от пожарния автомобил само за 2-3 минути.
- Последваха пожарите край селата Розино, Иван Вазово, а за финал – големия горски между селата Югово и Нареченски бани. Как се справяха доброволците в гората над двете родопски села?
- Х.Д.: Да, през август стартираха пожарите в селата Розино, Старосел, Иван Вазово и най-големият, който наистина ни затрудни повече, първо, защото продължителността му бе около 2 седмици и второ, защото самият терен е изключително труднодостъпен, бе край Югово и Нареченски бани. Ако при други пожари сме можели с високопроходима техника да достигнем предела на пожара, някъде по тангентата да се движим, за да можем да започнем гасителни процедури – дали ще прокопаваме просека, дали ще следим периметъра, дали ще влезем да обработваме огнища в близост до просеката, то при пожара край Югово не бе така. Този пожар бе доста по-тежък. Там местността е пресечена, на места скалиста, буквално непроходима догоре.
- Как се носеше вода догоре?
- Х.Д.: В екипа, в който бях аз, мога да го кажа от първо лице, имахме местен ловджия. Той знаеше водоизточниците в района, което допринесе благоприятно за снабдяването ни с вода. Но освен снабдяването ни с вода имаше много физически труд, за да не позволим пожарът да се разрасне.
- А.Д.: Водата се носеше на гръб. Където в района е водоизточникът, налива се дали в туби или в пръскачките за гръб и се носи на ръка от доброволците до склона, където се прокопават просеките.
- Х.Д.: Да, и на гръб, и на ръце с туби. Реално е имало случаи 150 метра да се преминават за повече от половин час с пръскачката на гръб, с тубата в ръка. Представете си за какъв терен става дума. За това са необходими хора, но не е желателно за такива терени хората да са лаици. Да, всеки може да се включи и да помогне, но идват хора, които не са дисциплинирани.
- Какво означава това?
- Х.Д.: Ами самостоятелна бойна единица. Има хора с желание да помогнат. Решават да дойдат и да помагат, в което лошо няма, защото в такива бедствия са ни нужни ръце. Но една част от тях са недисциплинирани и работата с тях понякога е доста сложна, като натоварва самия ни екип.
- Тоест не знаят как да се пазят ли?
- Х.Д.: Комуникацията с тях протича по-трудно, правят това, което си искат, макар че някой от нас седи до тях и следи какво и как се случва. В такива случаи, когато сме при по-сериозно натоварване, гледаме на първо място личната безопасност, после безопасността на екипа и след това да си изпълним работата, за която сме отишли. Другото ни правило е „Сам човек само в тоалетната“. Стане ли нещо, трябва да знаем, че има кой да се притече на помощ. Поддържаме постоянно визуален контакт, а ако нещата са много лоши и няма видимост, можем да се хванем и за ръце.
- По колко време вървяхте, за да достигнете до пожара над селата Югово и Нареченски бани?
- А.Д.: Доброволците ни караха по над 14-часови смени. Голяма част от това време отиваше за качване и слизане до терена с пожара.
- Х.Д.: Тогава, когато аз се включих, беше между час и половина-два в посока нагоре, макар че по GPS координати бяхме на около 3 км от пожара.
- А.Д.: Това е по права линия. Но нека да подчертаем, че до пожара се стигаше буквално по кози пътеки. Това не е дори черен път. Хората носеха мотики, пръскачки, туби с вода, тупалки. Тоест ходеха с определено оборудване и вода.
- Х.Д.: Само предпазната ни лична екипировка е, грубо казано, 7-9 килограма и отделно се носят съоръжения за гасене или обработване на пожарите – мотики, лопати, пръскачки.
- Важното за този пожар е, че не допуснахте да достигне до къщите в Югово и Нареченски бани. Местните хора там бяха много притеснени.
- Х.Д.: Главно хората на РДПБЗН – Пловдив, си свършиха много добре работата, като обезпечиха крайните райони на селата с пожарни автомобили и линии, които да бъдат постоянно захранени с вода. Така че това нямаше как да стане. В случая ръководителят на място – главен инспектор Бришимов, си знае много добре работата, защото е с голям опит и стаж. От наша гледна точка нещата бяха коректно изпълнени. В случая просто теренът поради спецификата си затрудни екипите.
- Но този пожар бе и на голяма площ?
- А.Д.: Да, площта не бе малка, но недостъпността на терена правеше невъзможно да се отиде дотам с пожарни коли и да се гаси директно с голямо количество вода. Всичко там ставаше на ръка. Денонощно на място имаше хора от пожарната, военни и горски, освен доброволците. Реално всички работеха на ръка, по един и същи начин, с мотики и с лопати за прокарване на просеки, а и да се следи огънят да не прехвърли просеката.
- В тази връзка се заговори, че е нужно закупуването на специални за гасене на горски пожари самолети и хеликоптери. Над Югово и Нареченски бани ви помагаха два военни хеликоптера.
- Х.Д.: Определено двата военни хеликоптера от 24-а авиобаза „Крумово“ помогнаха много. Тъй като буквално на всеки 5 минути хеликоптер прелиташе над нас. Пожарът си беше на голяма площ и се бяха обособили няколко отделни огнища, които по периферията тръгваха в различни направления. Всеки път като чуехме хеликоптерите над нас, въздъхвахме с облекчение.
- Сякаш камък ви падаше от сърцето?
- ХД.: Ами да, защото като сме на място и като видим теренът колко е стръмен, малко или много човек се отчайва. Виждайки, че всичко наоколо е дим, че постоянно възникват нови и нови огнища… Така че винаги като чуехме хеликоптерите да прелитат над нас, изпитвахме огромно облекчение. А те редовно летяха. На по пет минути двата хеликоптера един след друг бяха. Много добре се справиха, браво на тях. Браво на всички, които се включиха активно в потушаването на този пожар. Защото видяхме в интернет и призивите, но и злобни коментари на хора, които си нямат друга работа, освен да „подпомагат“ с плюнки и злост, което е грубо и жалко. Дори имаше коментари „дървена мафия“, от което на мен лично ми стана много неудобно. Защото ние въобще не бяхме малко хора по склоновете. Ние от ДФ „Пловдив 112“ бяхме екип от 11 човека, а зад нас имаше над 30 военни. И всички работихме едновременно.
- Вероятно подобни обидни коментари са били насочени към тези, които палят гората?
- А.Д.: По-скоро коментираха, че пожарът не се гаси нарочно заради интересите на дървената мафия.
- Х.Д.: Това е грубо и жалко, защото всеки даде всичко от себе си и се бореше със сетни сили нещата да бъдат овладени. Не казваме потушаване на пожара, защото това в гората е много труден процес. Но да бъдат овладени. И когато вечер се връщахме обратно в изходната точка, виждахме и пожарникарите, и нашите хора – всички изглеждаха по един и същи начин. Те бяха със сажди по лицата, изтормозени от терена, от работата, която е трябвало да свършат. Редовно вятърът менеше посоката си. В единия момент сме извън дима, а след това сме буквално задушени. Наистина този пожар си беше доста сериозен за нас и натрупахме сериозен опит, за да можем да отреагираме в бъдеще по-добре и по-качествено. И с всяка ситуация, с която се сблъскваме, се стремим да извлечем поуките за формированието, така че да можем следващия път да бъдем с една идея по-добри, по-подготвени. Това е задачата пред екипната работа.

Подобни статии