Спомен за брат ми!

Когато сърцето кърви... и оставя следи

Снимка: Личен архив Брат и сестра. Завинаги!

Пиша този текст за тези, които го познаваха и обичаха. За тези, които не го познаваха, но ще го заобичат. И за онези, които си мислеха, че го познават, но не обичат никой друг освен себе си. Най-вече заради тях. Защото имаха възможност да опознаят и обикнат един разкошен човек. А вместо това забиха зъби в сърцето му и ръфаха парчета от него. Злобно, безмилостно, гадно. Сега, когато той е в небитието, душата му най-после ще срещне мира, който заслужава. А душичките на използвачите ще се ронят. Защото в живота има само един такъв шанс, който никога повече не се повтаря.

Може би някога ще се науча на това, което той умееше по-добре от всеки друг – да прощава. Някога, но не сега! Сега мразя до дъното на душата си всички онези, които спомогнаха той да натрупа толкова болка и грижи, че мозъкът му да прегрее и инсултът да се пръсне на малки парчета в двете полукълба. От това състояние е почти невъзможно да се излезе. Майчината и сестринската обич докрай вярваха, че ще се случи чудо. Не се!

Вероятно има някакъв лимит на чудесата. Когато се изчерпи, идва тишината на тежкото осъзнаване. И болката те разяжда. 

Изгубен шанс

Може би имаше шанс. Ако линейката беше дошла веднага, след като той се срути в краката на мама. Но шест часа по-късно Бързата помощ още се бавеше. Приятели свършиха работата на медиците, които имаха по-важни ангажименти от това да реагират навреме. Не ги оправдавам. И ако някоя сълзлива говорителка започне театрално да обяснява колко са претоварени „колегите“, ще я сдъвча, без да ми мигне окото.

Оттам се започна едно безкрайно лутане по кабинети. Снимки и скенери, на които инсултът се криеше. Ядрено-магнитен резонанс. Изследвания, които болничното заведение не поема финансово. Няма смисъл да изпадам в подробности – как една сломена, но безкрайно добра, силна, горда, смела, борбена и вярваща в чудеса майка, отдала целия си живот на децата си, тича по частни лаборатории да носи епруветки с кръв. Как се молиш коленопреклонно изследванията на брат ти, за който всеки час е фатален, да бъдат изпълнени в срок. Как всички тези скъпи изследвания нямат значение, защото единственото, което може да се установи с тях е от какво е причинен или не е инсултът. А последствията вече са налице. Загуба на зрение, парализиране на крайници, нарушения в говора.

Агонията е за живите

Във втората седмица от пребиваването си в болницата брат ми изпадна в кома. И спря да се мъчи. Агонията беше за мен, защото аз бях лицето за връзка. Вече знаех, че неизбежното предстои. Стисках зъби и се опитвах да спечеля поне още един ден, въпреки че времето вече бе спряло. Спях по два-три часа, за да успея да свърша работата си за ден напред и да поема тежкия товар - ако получа обаждане, да съобщя на мама това, което нито една майка не трябва да чува. На 70-ия си рожден ден тя получи най-тъжната вест. А аз разпознах и целунах за последно брат си в моргата. Дотам се стига след безкрайна върволица от носилки със запечатани в черни чували хора, за които някой нейде скърби. Брат ми лежеше на носилката със спокойно лице. Ангел, готов да отлети обратно в небесата, защото земният му път беше приключил. Той не почина от модерната болест. Но това не е никакво успокоение.

Обсебени от ваксърски и антиваксърски настроения, някак забравихме, че се умира и от нерви, грижи, ракови заболявания. И възрастта на смъртта става все по-ниска.

Дотук с подробностите. Защото искам да се върна от грубата реалност към спомените. А те са за тези, които могат да ги оценят. Само за хора със сърца. Не за низши създания, които купуват и продават съдби, защото се имат за нещо повече от останалите. Хора, свикнали само да получават. За тях човешкият живот е подробност. Те мислят само как да оползотворят докрай връзката си с тези, които са убили с думи, бездействие, равнодушие, егоизъм и лошотия. За тях спомените са вещи. А обичта – груб материализъм и използвачество. Те калкулират хора и чувства. И си въобразяват, че правото е на тяхна страна. 

Чисто сърце

Той беше изчезващ вид – човек с огромно сърце, способен да прибере от улицата поредното коте, чиято майка е разкъсана от кучета пред очите му. Работохолик, който дори в деня на инсулта, когато първият симптом – влошено зрение, вече бе налице, се тревожеше как да не натовари колегите си от БГНЕС с извънредно дежурство, макар да знаеше, че те ще го подкрепят. „Той беше емблемата на БГНЕС”, каза ми негов колега и приятел на помена преди дни. И ме разплака за пореден път, защото работата беше много важна част от живота на брат ми и той я обичаше. Беше спортен журналист и беше много добър в това, което правеше. Раздаваше се в работата и в живота. Беше любящ син и брат. Беше искрен приятел. И всеотдаен и грижовен баща, дори когато нямаше кой да го оцени.

Любовта е всеотдайност и себераздаване. Тези, които не обичат друг освен себе си, не скърбят дълго. Или ронят крокодилски сълзи. Тази показност е излишна, защото винаги си личи кога сълзите извират от сърцето и кога са фалшиви. Казват, че искрените сълзи лекуват. Съмнявам се. Не и когато сърцето е кървяща рана.

Беше на 3-4 години и ридаеше безутешно, че главата на една любима малка кукличка се е откъснала. Наричахме тези куклички боботинчета (от буратинчета). Когато неговото боботинче пострада, той изпадна в шок. Въобразяваше си, че е татко на въпросната кукличка. Баща, различен от онзи, който се беше отказал от нас. Аз имах някакъв смътен спомен за него – как удря мама и как, дори да посегне да я погали, аз заставам пред нея, за да я скрия с тялото си. Той не помнеше за него нито добро, нито лошо. Един непознат. Развел се както с жените си (три на брой), така и със собствената си кръв и плът (четири отхвърлени деца и едно осиновено). Бракът на майка ми – две години, е най-дългият. Вероятно защото е бил първият. При следващите всичко е профучало в бързата лента. След което така нареченият баща припозна за свои... децата на сестра си. И никога повече не се заинтересува за своите.

Брат ми не искаше нищо от баща ни. Само една добра дума. И вероятно щеше да отвори сърцето си. Моето отдавна бе закърняло. И не, никога не му простих. Дори когато съдбата ни даде шанс – на нас, отхвърлените деца, да се съберем. Направи го, малко преди да вземе един от нас. Никога няма да забравя погледа на Жоро, изпълнен с щастие, когато се запознахме със сестрите си. „Сега съм батко! И съм богат”, каза той и знам, че чувстваше точно това. Защото станахме едно голямо и щастливо семейство – брат и сестри. 

Отговорност

Бях само на две, но пораснах, когато поех отговорност за едно беззащитно и безкрайно обичано и желано създание – моето братче. Баба и дядо го обожаваха. „Ти си кака. Помагай му и се грижи за него, защото той е изоставено дете”, казваше баба. И аз го правех, защото бях по-силната и нямах нужда от присъствието на онзи, който се беше отказал от нас. Държах го за ръка и го водех напред. Защитавах го и го закрилях. Бях готова да обърна света за него и да се опълча на всеки, който го нарани, защото моето братче бе невинна душа. Не умееше да лъже. Не познаваше притворство и коварство. Никога не сме оставали сърдити повече от 15 минути. Той не таеше злоба и бързо прощаваше. Нещо, на което никога не се научих. Това или го носиш, или не. Аз ставам коравосърдечна и жестока и винаги наказвам лъжците и предателите – с презрение, отчуждение, студенина. Докато той прощаваше и даваше втори шанс дори на онези същества, които се възползваха гадно и нечестно от добротата му. Беше наивен и вярваше, че доброто винаги побеждава. Не е така.

В битката със злото добрите хора винаги са губещата страна. Затова, ако мога да избирам, ще съм от страната на лошите. Защото те са оцеляващият вид, не другите, които се раздават за всички. До момента, в който мозъкът им не даде на късо.

Време за равносметка

 

В края на живота си човек прави равносметка. Брат ми – Георги Петров, не можа. Всичко се разви твърде бързо. Урокът е за живите – не оставяйте неизказани думи, извинения, потърсете и получете прошка, ако сте били зли, груби и лоши. Ако сте се възползвали и злоупотребявали с добротата на даден човек. Защото в остатъка от земния си живот ще живеете с тази вина. И дори лошотията няма да ви помогне.

Подобни статии