Стоил Попов - верният съратник на Раковски

Обикалял в гарибалдийска униформа и събирал юнаци за Първата българска легия

Раковски, Тихо Обретенов и Баба Тонка – худ. М. Христов

„Бай Раковски! Не е нужда мисля, да Ви разказовам възхищението, което ми ся изобрази на лицето в чяса, кога четох думата позив... На драго сърце младите приеха Вашето призование... Тука имаме на ръце 20 българи...кои са полудели да додат при Вази...
Бог да е на помощ и дано трудовете си покажят плода...”
Из писмо на Стоил Попов Балкански, Цариград,
до Георги Раковски, Белград, 11 окт. 1861 г.

Стоил Попов Балкански е един от най-ревностните последователи на идеите на Георги Раковски, кореспондент е на в. „Дунавски лебед“ от Цариград. Той е първородният син на енорийския свещеник в калоферската църква „Успение на Пресвета Богородица“ Димитър Стоилов (с прозвище Малинка) и съпругата му презвитера Дода. В семейството се раждат пет деца – Стоил (1839 – 1890), Лазар (1842 - 1865), Костадин (1843 – 1912), Киро (1845 – 1877) и Стефана (1853 – 1908). Синовете учат в новото калоферско школо, открито през 1848 г. от даскал Ботьо Петков и придобило известност като Мъжко класно училище. И тримата са високообразовани (Лазар умира рано), съратници са на Левски и активни участници в националноосвободителното движение.

След като завършва училище в родния си град, както повечето калоферски момчета, и Стоил заминава за Цариград да усвоява търговски знания. В столицата на Османската империя вече съществува многолюдна българска колония, която настойчиво търси решение на църковния конфликт с Цариградската патриаршия. Постепенно се обособява група привърженици на радикалния път за извоюване на самостоятелна българска църква и за постигане на политическо освобождение. Сформира се патриотичен кръжец от симпатизанти на Раковски, които често излизат извън града, четат „Горски пътник“, пеят бунтовните песни на Добри Чинтулов. Силно завладяващо въздействие за патриотичния подем сред българската колония оказва и възможността за непосредствено общуване с полските и унгарските гарибалдейци, слуховете за прославените им водачи, за подвизите на Джузепе Гарибалди, както и политическото оживление на Балканите в началото на 60-те години на ХІХ в., изразяващо се в напрежение между Високата порта и Сръбското княжество и Черна гора, бунтовете на християните ту в Босна, ту в Херцеговина.

Младите занаятчии и търговци, както и студентите във висшите училища в Османската столица са и основното ядро, подкрепило Великденската акция на 3 април 1860 г. Постепенно се сформира общество, което се самоназовава „верните приятели“. В тази среда активно се включват и двамата калоферци, съученици и приятели (родени са през 1839 г.) Стоил Попов Балкански и Стоян Буйнов, служители в търговската фирма на съгражданите им Христо и Тодор Комсиеви.
Постепенно идейното и организационно сплотяване на „приятелите“ прераства в структурно ядро със свое название – Дружината на верните приятели. За повдигане на обществената активност членове на патриотичната полулегална формация предприемат обиколки из българските земи. Целта им е да насърчават повсеместно народа към легален натиск за противодействие срещу униатското движение и за утвърждаване на самостоятелна българска екзархия.

През април 1861 г. Стоил Попов отпътува от Цариград за може би най-ранната обиколка като пратеник на „верните приятели“. Обиколката му започва от родния град. Колоритен разказ за първото му връщане в Калофер е съхранил Еню Карпачев. Тогава Ст. Попов донесъл „Горски пътник“, а по стените на стаята си изписал цитати от книгата: „Пъклен враг злодей//Горко тебе озлобил//Грък, духовий чародей//С татул те напоил.//Скверни луди владици//Книжнина ти изгориха,//Гнусни фанатици гърци//В недра ти се угнездиха.//Ах, ще ли се роди и в Българско,//Древности мъдри любител//Днешно да махне невежество//Роду си да бъде мил учител...“ и стихове от песента „Стани, стани, юнак балкански“...
Книгата станала много популярна и търсена в Калофер. Младежите я четат с интерес и дори правят един вид представление, което Раковски правел, когато ходел, та насърчавал балканските юнаци и разпалял в тях народния дух.
Еню Карпачев си спомня как Ст. Попов облякъл гарибалдийска униформа и ние, десетина младежи, отидохме при кръста на Бели брегове до мъжкия манастир [„Св. Пантелеймон“] в Стара планина и насядахме на цветната поляна. Всички възхитени слушахме одного от другарите, който, като председател и както Раковски разпитвал секиго от балканските юнаци, тъй и той разпитваше всекиго от нас, защото бил напуснал селото си или града си, и домът и дошъл тук, та станал горски юнак. И всеки от нас разказваше своята история по книгата. Тези представления много възбудиха патриотичните чувства у младежите.
В периода април – юни 1861 г. Стоил Попов обхожда съседните подбалкански градчета Карлово, Сопот и др., разпространява „Горски пътник“, пропагандира идеята за скорошно въстание, набира средства и агитира млади патриоти да се включат в организираната в Белград от Раковски Първа българска легия. Сериозни основания имат изказаните в научната литература предположения, че тогава в родния край по време на тези пътувания Попов се е срещнал и с Васил Иванов Кунчев. Най-вероятно оттогава е тяхното запознанство, прераснало през годините в доверие между съмишленици. Запазени са 26 писма на Стоил Попов от Цариград, с които уведомява Г. Раковски в Белград, че е разширил кореспонденцията си с българските градове, увеличава абонамента и разпространението на изданията на Раковски и отправя борчески призиви към адресатите си.
На 14 ноември 1861 г. съгласно инструкции от Раковски и снабден с пълномощно от Дружината, Стоил Попов потегля за Одеса с мисията да набавя средства и да привлича млади патриоти за участие в легията. Среща се с Николай Тошков, известен благодетел на българските училища, и спечелва подкрепата му. В края на 1861 г. вече е в Белград и тогава най-вероятно е първата му лична среща с Раковски. Бъдещите събития възпрепятстват личното участие на Балкански в легията – през пролетта на 1862 г., съгласувано с Раковски, той предприема втора обиколка из Българско. На 29 юни 1862 г., когато по време на обиколката си посещава Сливен, Стоил Попов е арестуван. Затворен е в Одрин, откаран с вериги в Цариград по обвинение за участие в Хаджи Ставревата буна – опита за въстание в района на Търново, обявено на 14 юни 1862 г. След три месеца с усилията на цариградските нотабили е освободен по липса на доказателства.
Излязъл на свобода, Стоил Попов приема предложението на Драган Цанков да заеме мястото на капу-кехая (представител, секретар) при униатското писалище за тескерета.
Сведения за близки отношения между Попов и Л. Каравелов се съдържат в следосвобожденската кореспонденция на Никола Обретенов, сина на баба Тонка.


Семейството му дава две жертви след залавянето на Апостола

Двамата братя на Стоил Попов – д-р Киро Попов и бъдещият архимандрит Константин Врачански са едни от най-верните съратници на Васил Левски в родния му град. През декември 1872 г. при последното си идване в Карлово В. Левски се среща с двамата братя в къщата на Райно Попович. Те се опитват да го разубедят да не отива в Ловеч, където след залавянето на Димитър Общи положението е много опасно. По време на Страшното в Карлово през 1877 г. д-р Киро Попов заедно с видни карловски граждани е откаран под конвой в Пловдив. Пловдивските лекари д-р Рашко Петров (брат на Иван Чорапчиев) и д-р Михаил Владос полагат големи усилия да спасят колегата си, но не успяват. На 24 септември на главната улица, недалеч от моста на р. Марица д-р К. Попов е обесен. Цял ден трупът му висял за назидание с „имяма“ - смъртната присъда, на гърдите му. Името му заедно с имената на други избити е изписано върху пиедестала на паметника на Апостола. Три месеца преди кончината на своя син, на 26 юли 1877 г.,е разстрелян бащата – свещеник Димитър Стоилов.
Стоил Попов умира през 1890 г. в София.
Пълният текст е публикуван в брой №3 на сп. „Будител“ , съкращенията и заглавията са на редакцията

Подобни статии