Строй се, преброй се! И после какво?

Ако не можете да обясните смисъла на експеримента, наречен "военно обучение", не го правете

Часовете по военно обучение се връщат в училище. Малко им е на учениците, та сега и това. Ако зависи от мен, ще строя онези, които лансират подобни идеи в две редици и ще ги спукам от маршируване. Защо пък не?

Връщането на военното обучение неизменно върви в комплект с темата за задължителната казарма. Какво точно е останало от военните поделения, къде и как ще се кара задължителната казарма, която вдига мъжкото достойнство на някои хора като виагра? Да започнем оттам. И ако някой може да даде смислен отговор как си представя това упражнение, да го направи тук и сега. Защото, каквото и да си говорим, казармата във варианта, в който сега се предлага, е именно аналог на военното обучение. Два или три месеца в строя? Каква подготовка ще даде този лагер? Кому и защо?

Аз съм от поколението, което мина през тази „школа“. Военното беше дълго и мъчително упражнение. Бунтарският ми дух се прояви още в самото начало. При раздаването на униформите. Не е лесно някой да обясни на едно кокетно момиче в разцвета на пубертета, че трябва да нахлузи безличната униформа и да се влее в строя, където всички трябва да са еднакви. Награбих дрехите, седнах пред шевната машина и прекроих широкия панталон в клин. Бяха ни казали, че цивилните дрехи са забранени. Пред автобуса предизвиках шок у военните, които не очакваха такава провокация, а не можеха да ме върнат. Следващото нещо, което направих, бе да си изхвърля нарочно войнишката барета през прозореца, защото „Аз шапка не нося!“. Разиграх театър, че съм я изгубила. Пък и тъкмо си бях изрусила косата с кислородна вода. Не стана точно това, което очаквах, така че се появих на плаца с оранжева като морков прическа, която контрастираше на зелените дрехи, но в същото време подчертаваше зелените ми очи. Момичешки глупости! Няма смисъл да обяснявам на мъжете за какво служи огледалцето в джоба на войнишкия панталон и колко важно е то да остане невредимо, докато те пълзят и се провират през шубраците.

На някои им харесваха тренировките - учеха ни да се ориентираме по карта до най-близката кръчма или играехме на карти. Освен това имахме норматив за бране на зелени шишарки и борови връхчета – жените на военните приготвяха от тях мед. Всичко останало беше чиста загуба на време. Така и не успях да разглобя и сглобя автомата нито веднъж. Военните много се забавляваха с дарбата ми да нацелвам безпогрешно счупеното оръжие. Първия път ме изкараха да се червя пред строя, но когато един от тях реши да демонстрира колко съм непохватна, почервеня на свой ред като домат, когато установи, че автоматът е счупен. А когато три поредни дни избирах все същия автомат, оставен сред другите заради експеримента, всички започнаха да ме гледат с респект. Такъв каръшки късмет, безспорно, прави впечатление.

После излях врелия чай в скута на един полковник, който се опита да ме плесне по задника, докато му сервирам закуската. Още помня крясъците му. Никой повече не посмя да рискува. За добро или за зло, аз бях различно „войниче“, което така и не се вписа в строя.

Ако това е ползата – да докажа себе си и да проявя характер, добре. Нищо друго обаче не разбрах и не запомних от военното, освен че водата е ледена и можех ужасно да се прецакам, докато си миех косата през ден. На никой от обучаващите не му хрумваше, че момичешката психика е друга и мазната коса е повод за ниско самочувствие, така че менингитът ми беше в кърпа вързан. Е, оцелях. Пък и беше забавно да нарушавам правилата. Метенето на плаца, с което непрекъснато ме наказваха, защото бърборех звънко след вечерния час, също си беше своего рода забава. Другите си лежат, а ние, бърбораните, се дуелираме с метлите и хвърчим, образно казано, с тях. Така опознах метлата, вместо автомата. Един провален експеримент, който носталгици по соца се опитват да пробутат отново. Строй се, преброй се! И после какво?

 

 

Подобни статии