„Съкровения“-та на Дамян П. Дамянов и каменните сърца

Стихосбирката с най-обичаните творби на големия поет излиза отново в най-любовния месец

Дамян Дамянов – поетът, който ни кара да обичаме повече и ни предразполага да бъдем обичани.

Даже да не сте почитатели на февруарския празник Свети Валентин, доза любов никога не идва в повече. А какво по-любовно може да има от поезията на големия български поен Дамян П. Дамянов? Даже моето каменно сърце, което трудно се трогва от рими, успява да се разчупи на малки късчета, потъвайки в книгата „Съкровения“, която издателство „Ентусиаст“ преиздава. Тя включва три цикъла с лирика на един от ярките таланти в новата българска литература – „Сърце“, „Българийо“ и „Няма да умра“. Съставител на това специално издание е съпругата на поета – поетесата Надежда Захариева.

Името на Дамян П. Дамянов се е превърнало в символ за няколко поколения, а произведенията му – в непреходна съвременна класика. Редица родни изпълнители пеят песни по негови стихове. Сред тях е и примата на българската популярна музика Лили Иванова, която остава един от най-верните му приятели до края на дните му.

„Стихове пиша с едничката мисъл да съборя стената между себе си и хората. Аз не мога да ида при тях, нека песните ми идат и им кажат, че ги обичам“, споделя Дамян П. Дамянов в първата си книга. Песните на сърцето, запяло от болезненост, могат да бъдат назовани с едно единствено име – съкровения. Съкровеността – плод на искреността, на честността и на откровеността на поета – е онова, което го превръща в любимия лирик на хиляди читатели.

Чрез нежните стихове на Дамян П. Дамянов сърце говори на сърцето и душа говори на душата. Духовната енергия, вложена в неговите съкровения, изпълва със сила всеки, докоснал се до тях. Защото, каквото и да си говорим, във време на карантина и социална изолация всеки има необходимост от точно такава енергия.

Дамян П. Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. Завършва гимназия в родния си град през 1953 г. и българска филология в Софийския университет през 1961 г. През 60-те години работи като литературен консултант във в. „Народна младеж“ и редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“.

Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.

Негови са книгите със стихотворения „Очакване“, „Лирика“, „Поема за щастието“, „Коленича пред теб“, „Пред олтара на слънцето“, „И си отива лятото“, „Като тревата“, „Ти приличаш на сълза“, „Ще има връщане“, „Молба към света“, „Вчера по същото време“, „Гимназия „Родина“, „Да бях хляб“, „Ако нямаше огън“, „До следващата смърт“; драматичната поема „Преди всичко любов“, „Живей така, че...“ – есета, импресии, силуети, „И моята България пътува“ – лирична хроника, „Тетрадка по всичко“, „Първо име на щастието“ – страници от пътни бележки, „Таванът“ – роман, и др.

Стихове на Дамян П. Дамянов са включвани във всички антологии на българската поезия, излезли на чужди езици.

Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря.

Редица български изпълнители – като Лили Иванова, Мария Илиева, Йорданка Христова и др. – пеят песни по негови стихове.

На 6 юни 1999 г. големият български поет умира на 64-годишна възраст.

СЪРЦЕ

 

Да беше камък, щеше да се пръснеш -

веднъж ли те скова вихрушка зла!

Да беше феникс, щеше да възкръснеш,

от пепелта направило крила!

Да бе дърво, жарта на твойта обич

би паднала над тебе като гръм!

Мъртвец да бе, би станало от гроба

и викнало би: „Не! Мъртвец не съм!...”

...Но ти търпиш, защото си сърце!...

Затуй ли, че копнях по небесата -

да литна в тях с размаха на орел,

животът строг крилата ми отнел

и ги сменил със две нозе сакати?

Или че жаден исках да изпия

и слънцето, и тоя цъфнал ден,

по бузите ми две сълзи се вият

и устните ми парват с дъх солен?

Дали че търсих път сред океани

към хиляди невидими неща,

аз днеска виждам толкоз от света,

в прозореца ми колкото е сбрано?

Затуй ли, че без радости живея,

живота волен тъй обичам аз?

И толкоз ми се иска да попея,

дали затуй, че нямам глас?

 

ПИСМО

Аз исках да ти кажа две слова —

сърцето ми да разбереш от тях,

но не умея и нима е грях —

кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,

за да не мръзнеш в дългия си път,

но ти не взе искра от мойта гръд,

а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,

щях слънцето за теб да донеса,

но аз не знам на славея гласа

и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова —

сърцето ми да разбереш от тях,

но думите преглътнах — не можах...

Кога ли съм се учил на това?

 

ПРИКАЗКА

Заспивашe ли? Май че те събудих?

Прости ми, че дойдох при теб сега!

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на своята тъга!...

Самичък съм, а тъй ми се говори...

Устата ми залепна да мълча.

Не ме пъди! Ще си отида скоро.

Дойдох аз тук на бурята с плача...

Ще седна до главата ти, ей тука,

и ще ти кажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена:

„...Един разбойник цял живот се скитал

и нивга се не връщал у дома.

Вместо сърце, под ризата си скрито

той носил зла и кървава кама.

Предварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож.

Но ножът му от кръв ръжда не хванал!

Човекът като дявола бил лош.

Ала и той един път от умора

под слънцето на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял.

И само малко дрипаво момиче

лицето му покрило със листо.

Заплакал той — за първи път обичан.

Заплакал той, разбойникът! Защо?

Какво стопило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път?

Една ръка накарала тогава сълзи от кървав поглед да текат! Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо -

ни с обир скъп, ни с рязана глава...”

Но ти заспа!... А тъй ми е студено!...

Туй приказно момиче — где е то?

То стоплило разбойника, а мене

ти никога не стопли тъй! Защо?...

 

Подобни статии