Сърби “пленяват“ командира на Одрин повторно за снимка

Величавата Одринска епопея от 11-13 март (стар стил) 1913 година увековечава завинаги героизма на българските войници и професионалното майсторство на техните командири в световните военни учебници. От тези учебници се учили маститите генерали на т. нар. Велики сили при подготовката им за наближаващата Първа световна война. За патриотизма и смелостта на българския воин, колкото тези думи да са изпразнени от съдържание в наши дни, е достатъчно само да цитираме френския министър на отбраната по това време Етиен Милеран: "Бих предпочел 

за съюзници 100 хиляди българи

 пред която и да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя!"

Сто и шест години след една от най-славните български победи сърбите продължават да сънуват, че те са превзели Одрин, както и че те са пленили коменданта на над 60 000 турски аскер, защитаващ обсадения Одрин - Шукри паша. Като доказателство даже те от десетилетия са поставили в своя национален музей турска офицерска сабя, представящи я за сабята на пашата, която според тях той ритуално им я предал при пленяването си. С такива лъжи нашите съюзници в първата Балканска война продължават да третират мозъците на децата си в училище десетилетия наред.

Нека да видим какви „съюзници“ сме имали тогава, позовавайки се на документи и на спомените на самите участници в тези събития. В битката за Одрин участват

 Втора българска армия

наброяваща 105 000 души, от които 88 000 бойци на предната линия с 342 оръдия и гаубици. Двете сръбски дивизии са наброявали 47 000, но като се извадят нестроеваците и болните, оставали 32 000 войници и офицери с 98 оръдия и гаубици. Жертвите, които даде българската армия за превземането на крепостта, са 1298 убити и 6655 ранени, докато загубите на сърбите са значително по-малки – 274 убити и 1173 ранени. Командващ т.нар. съюзническа армия е генерал Никола Иванов, командир на 2 българска армия. От 60 000 турски гарнизон оцеляват 33 500 войници и офицери.

В ранната сутрин на 13 (26) март в решаваща атака се хвърлят 10-и родопски и 23-и шипченски полк. В 03.50 часа знамето на родопчани се вее над форта Айджиолу. След няколко  часа пада фортът Айвазбаба. През разкъсаната линия на отбраната българските полкове нахлуват в града. Кандидат-подофицер Михо Георгиев забива българското знаме на купола на одринската “Султан Селим джамия”  - перлата на империята, символ на първата османска столица на Балканите. Един български свещеник, който е част от хилядното българско население тогава, оставя 

първите писмени спомени

 написва ги само 2 дни след щурма: “...Някои притърчаха и казаха – българите са в чаршията, главната улица, Конака. Ето ги пред нас стройни левенти начело с полковник Мархолев, който оттам отиде да дири и след два часа намери Шукри паша, преди още да сварят и пристигнат в неговата квартира на укреплението сърбите, които тъй арогантно и безочливо искаха да си присвоят славата на неговото пленяване.”

Mалък щрих от спомените за този знаменит ден разказва друг легендарен български воин - един от двамата братя пълководци на Иван Вазов - генерал Георги Вазов: “...В една от стаите на временното комендантство бяха събрани турски генерали и щабофицери... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем в щаба на 2-ра армия при ген. Иванов. Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се явяват след столетия!” 

След навлизането на българската войска в Одрин, въпреки заповедта на ген. Иванов да не се минава фортовият пояс, една сръбска рота придружавана от 

двойно повече кореспонденти и фотографи 

нарушава заповедта и се насочва към квартирата на Шукри паша. Дори злоупотребили с наивността на ген. Вазов, който погледнал снизходително към нарушението им и дори възложил на сърбите да подсилят охраната на Шукри паша. В суматохата на никого не му е минавало през ума, че те отиват да “пленят” повторно коменданта.

Да надникнем в спомените и на ген. Никола Иванов: „...Трябваше да отидем някъде, за да може царят да приеме Шукри наша, който трябваше да предаде саблята си на царя. По указанието на генерал Вазов отидохме в зданието на турското комендантство по десния бряг на Тунджа, едно доста добро едноетажно здание. С пристигането в комендантското управление дохожда пратеният офицер и докладва, че сърбите не давали Шукри паша, защото го считали за техен военнопленник. Вазов ми доложи това и аз пратих офицер да каже на сърбите по моя заповед веднага да се даде пашата, в противен случай ще пратя да го взема със сила. Пратеният офицер отива и със строг тон, съответствуващ на моя, когато го пращах, поисква пашата и сърбите поискали само разписка, че го вземаме по реда, когато някой арестант се взема от затвора, се дава разписка за оправдаване на караула. Такава разписка е дадена по моя заповед на караула, обстоятелство, което сърбите в последствие искаха да използуват за документ, че те са пленили Шукри паша. 

 Шукри биде доведен в стаята при царя

 гдето бях аз, както и свитата на царя. На Шукри паша беше дадена една сабля, която той предаде на царя, а последният, като похвали доброто му държане, му повърна саблята с право да си я носи.“

Ето какво пише самият Шукри паша до пълномощния министър на Русия Неклюдов: „На 13 март аз се намирах с щаба си в старото укрепление Йълдъръм, дето ми беше квартирата. След като навлязоха в града войските от Източния сектор, дадох сигнал за прекратяване на действията и подир половин час се яви при мене полковник Мархолев, командир на лейбгвардейския на Негово Величество полк, който престоя при мене около един час. След това аз заедно с двама офицери от гвардейския полк заминах при генерал Вазов, който се намираше на долния край на града, явих се при него и стоях около половин час. С генерал Вазов, в един автомобил, се отправихме към моста, дето се намираше началникът на Втора армия генерал Иванов, и след като престоях при него около половин час, по същия ред се завърнах обратно в квартирата си и там ми се каза, че идвали няколко сръбски войници с един майор, но аз не ги видях”.