В Руско-турската война от 1828-1829 г.: 100 000 нашенци емигрират след неуспешно въстание

Тракийските българи вярвали, че Русия няма да ги изостави

149 години преди Шипченската епопея руски войски за първи път преминават Балкана.

За Тракийското въстание от 1829-30 г. и десетата руско-турска война все още се пише пестеливо. Причината е, че тогава руската войска стига дотам да завземе Одрин, но после внезапно решава да прекрати военните действия, като се изтегли назад.

Руската войска остава в лапите на османците. За да не последва изтребване на хилядите българи доброволци, цели селища се изселват в днешна Бесарабия, като това е било „привилегия“ за българите, организирана от руснаците.

В края на XVIII в. мощната векове наред Османска империя вече залязвала. Обсъждала се подялбата на турските територии в Европа между Великите сили и решаването на съдбата на местното население. За наследството на Високата порта спорели предимно могъщата Хабсбургска монархия и Руската империя.

Българският народ се надявал, че късметът ще споходи и него, както гърците, на които им беше осигурена от руснаците автономия. Напливът от българи, желаещи да се бият за свободата си, бил толкова голям, че руското командване решава да създаде от тях самостоятелен отряд под командването на полковник Иван Липранди.

Тази бойна група включвала 11 пехотни и три конни отряда, които възползвайки се от познанията си за терена, непрестанно извършвали диверсии в тила на врага, овладявали ключови за османската отбрана обекти или отбивали неочаквани нападения на турски нередовни войски.

Същинският характер на въстание обаче българската въоръжена борба придобива едва след превземането на Созопол от руския черноморски флот през февруари 1829 г. Жителите на града, начело със Стойко Маврудиев, участват в сражението за Созопол наравно с руските бойци, а след превръщането на града в укрепена база на руския флот, Маврудиев събира около себе си голяма въоръжена дружина от доброволци и се отправя в освобождаване на близки до Созопол български поселения. С постепенното напредване на руската армия към Одрин властта на Високата порта се отхвърля повсеместно из цяла Тракия, а нови въоръжени български отряди се формират, за да се включат в бойните действия. Българските въстаници участват активно в превземането на Несебър, Айтос, Анхиало и пр. Четите на български войводи като Вълкан, Тодор Попов, Генчо Къргов и много други самостоятелно търсели и унищожавали турски бойни части, като не им позволявали да се прегрупират и организират контранастъпление срещу руската армия.

„Новият ден“ на българите обаче скоро предстояло да се превърне в тъмна нощ. След превземането на Одрин в края на август 1829 г., руският устрем започва да се забавя. Макар да продължава непрестанното създаване на български въстанически отряди в регионите на Лозенград, Люлебургаз, Виза и пр., руснаците вече не са заинтересовани в продължаването на военните действия. Натискът от страна на Великите сили за прекратяването на конфликта в крайна сметка се оказва решаващ и на 14 септември 1829 г. е подписано Одринското примирие между Високата порта и Русия. Новината идва като отрезвяващ шамар за българските революционни водачи, защото в мирното споразумение не се обсъжда по никакъв начин съдбата на българското население в Османската империя.

На българите, участвали в хода на войната на страната на руската армия, се оказва само съмнителната привилегия да се изселят от земите си и да последват отстъпващата руска войска. Българите в Тракия с основание се страхували от кланета от завръщащите се турски войски, което и налага подготовката на предстоящото изселване. Докато български делегации от Враца, Созопол, Сливен и други освободени градове изпращат свои представители в щаба на руското командване, умолявайки за преразглеждане на Одринския мир и изтъквайки правото на българите на самостоятелно управление, един човек отказва да повярва в попарената мечта за свобода. Този човек бил Георги Мамарчев, героят от войната, носителя на ордена „Св. Анна“.

Мамарчев започва подготовката на ново въстание, което да провокира европейската общественост към преосмисляне на Одринския мирен договор. Той става изразител на настроенията на онези българи, които не желаели на напускат родните си места и да приемат, че всички български жертви, дадени по време на последната война, са били напразни. Планът на Георги Мамарчев предвижда подготвянето на въстанието чрез доверени хора в редица населени места, докато самият ръководител, начело на опитен и добре въоръжен отряд, да се отправи за Търново, откъдето тържествено да се обяви възкръсването на България върху политическата карта на Европа и по думите на Георги Раковски „да събуди и приветства отдавна заспалия български лъв под знамената на свободата“.

За център на въстанието е определен град Котел, откъдето да се разгърне въстаническата дейност според установения план. В първите дни на април 1830 г. Георги Мамарчев, начело на отряд от 500 души пристига в града, където обаче последва нов отрезвяващ шамар, нанесен му от руския майор Кирилов, който с 200 души казаци очаква Мамарчев с нареждания за неговия арест.

Пътят към свободата вече бил забранен. Руското правителство не желаело да бъде въвлечено в нова конфронтация с Високата порта на страната, на която този път можели да се намесят и Великите сили. Мамарчев е задържан и отведен в щаба на генерал Иван Дибич, където по думите на Раковски руският командир заплашва българския предводител и неговите съмишленици със следните думи: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна аз топове да ви избият!“

По най-груби сметки след Тракийското въстание от 1828-1830 г. и Руско-турската война над 100 000 българи напускат своята родина. Може би най-добрият начин да надникнем зад булото на времето и да усетим драмата на прогонените от обстоятелствата българи, ни предоставят думите на д-р Иван Селимински, свидетел на събитията: „Дълбоко трогнат и с голяма скръб, народът бе принуден да напусне светилищата си… За последен път той тъпчеше земята, гдето е приемал благата и благословията на небето… За последен път той посети гробищата, гдето почиват прадедите, родителите, децата, роднините и приятелите му… О, колко силно свързан е човек с родната земя.“

Десетките хиляди семейства се заселват в Бесарабия, където в областта Буджак създават своя малка България. Основавайки нови селища, те им дават имената на родните си селища от България, от които идвали, запазвайки поне тази крехка връзка с изгубената си родина.

 

Подобни статии