В скандалния роман на Сара Г. Фордън: Убиват Гучи пред портиера му

Когато на 27 март 1995 г. Маурицио е покосен от неизвестен убиец, най-логичният заподозрян е неговата бивша съпруга Патриция Реджани Мартинели, прочула се в медиите с прозвището Черната вдовица. Но дали зад едно от най-известните поръчкови убийства на века не се крие по-различен мотив? Сара Г. Фордън се впуска в щателно проучване на различни документи, за да създаде изящно написан и страховит портрет на една легенда, чието име все още се смята за еталон на класа и стил.

„Домът на Gucci” от Сара Г. Фордън (издателство „Сиела“), откъс от която предлагаме днес на нашите читатели, е скандалната истинска история за едно от най-легендарните поръчкови убийства на миналия век. Ридли Скот я претвори във филм, който предстои да излезе по кината у нас. Сара Г. Фордън разказва за лукс, интриги, възходи и падения, но и за същински ренесанс в модната индустрия, завършил с мистериозната смърт на неговия двигател. 

...................................................................................

В 8:30 сутринта в понеделник, 27 май 1995 г., Джузепе Онорато метеше листата, които вятърът беше навял във входа на сградата, където работеше той.

- Ние сме очите и ушите на този квартал - обясни Онорато на един от приятелите си от армията, който често се отбиваше да пие кафе с него. - Ние виждаме хората, които пристигат и си отиват, и в задълженията ни влиза да наблюдаваме всичко.

Онорато се обърна и дръпна дясната половина от двойната врата към себе си, за да измете последните листа, останали зад нея. Когато пристъпи зад полуотворената врата, чу забързани стъпки по стълбището и един познат глас, който му подвикна:

- Buongiorno!

Онорато се обърна и видя Маурицио Гучи, който имаше офис на първия етаж над партера - изкачваше се тичешком по стъпалата на входа с обичайната си енергия, а палтото му от камилска вълна се развяваше зад него.

- Buongiorno, Dottore - отговори Онорато с усмивка, като му махна за поздрав.

Онорато знаеше, че Маурицио Гучи е от прочутата флорентинска фамилия Гучи, основала компанията за луксозни стоки, която носеше същото име. В Италия името на Гучи винаги беше свързвано с елегантност и стил. Италианците се гордееха с творческата си мисъл и майсторските си традиции и Гучи, подобно на Ферагамо и Булгари, беше едно от имената, които символизираха качество и майсторска изработка. Италия беше родила и някои от най-великите модни дизайнери на света, като Джорджо Армани и Джани Версаче, но Гучи беше фамилия с история от няколко поколения - още преди да се родят модните дизайнери. Маурицио Гучи беше последният представител на фамилията, който бе ръководил семейната компания, преди да я продаде на финансовите си съдружници преди две години. Тази пролет те се бяха заели да подготвят план да направят Gucci публична компания, която да излезе на борсата. Маурицио вече не се занимаваше с нито една от страните на семейния бизнес и си беше отворил собствен офис на Виа Палестро през пролетта на 1994 г.

Гучи живееше съвсем близо, в елегантно палацо на „Корсо Венеция“, и всяка сутрин идваше пеша на работа, като обикновено пристигаше между 8:00 и 8:30. Някои дни си отваряше сам, със собствения си ключ от входа на сградата, и вече се беше качил горе, още преди Онорато да отвори тежката дървена врата.

Онорато често си бе фантазирал с копнеж какво ли би било да живее живота на Гучи. Беше богат, привлекателен млад мъж, който имаше красива приятелка: висока, слаба и руса. Именно тя беше помогнала на Гучи с обзавеждането на офиса му на първия етаж над партера, както се нарича вторият етаж в Европа - с екзотични китайски антики, елегантно тапицирани дивани и фотьойли, драперии в наситени цветове и ценни картини. Често идваше да обядва с Гучи, облечена с костюмите си от Chanel, с перфектно фризирана буйна руса коса. В очите на Онорато двамата бяха перфектна двойка с перфектен живот.

В момента, в който Маурицио Гучи стигна до върха на стълбището и пое през фоайето, Онорато видя тъмнокосия мъж да влиза във входа. В същия миг осъзна, че мъжът беше чакал Гучи. Зачуди се защо мъжът спря в долния край на стълбището, където широката изтривалка с кафяв косъм свършваше и започваше сивият килим, с който бяха застлани стъпалата, придържан от месингова релса в основата на всяко стъпало. Гучи не беше обърнал внимание, че мъжът е влязъл след него, а мъжът не го беше повикал по име.

Докато Онорато го гледаше, мъжът разтвори палтото си с едната ръка, а с другата извади пистолет. Изпъна ръка, насочи я към гърба на Маурицио Гучи и започна да стреля. Онорато, застанал на не повече от един метър оттам, застина на мястото си с метлата в ръка. Обзе го силен шок и се усещаше безпомощен да стори нещо, за да спре мъжа.

Онорато чу три бързи, приглушени изстрела непосредствено един след друг.

Неподвижен като статуя, Онорато гледаше с ужас. Видя как първият куршум се забива в палтото от камилска вълна на Гучи, над десния хълбок. Вторият изстрел го улучи точно под лявото рамо. Онорато забеляза как палтото от камилска вълна на Гучи потрепваше от всеки куршум, който се забиваше в плътната материя. „Когато застрелват някого на кино, не изглежда така“, помисли си той.

Зашеметен, Гучи се обърна с озадачено изражение на лицето си. Погледна стрелеца, но не показа с нищо, че го е разпознал, сетне обърна поглед към Онорато, все едно искаше да попита: „Какво става тук? Защо? Защо това се случва с мен?“.

Трети куршум закачи дясната му ръка над лакътя.

Докато Гучи със стон се свличаше на пода, неговият нападател изстреля един последен, смъртоносен куршум в дясното му слепоочие. Стрелецът рязко се обърна, за да си тръгне, но застина на място, когато забеляза Онорато, втренчен с ужас в него.

Портиерът видя как тъмните вежди на мъжа се повдигнаха от изненада, все едно не беше взел предвид присъствието на Онорато.

Ръката на стрелеца все още беше протегната и сега сочеше право срещу него. Онорато погледна пистолета и видя, че на цевта имаше дълъг заглушител. Погледна ръката, която държеше оръжието - с дълги, поддържани пръсти и нокти, които изглеждаха така, все едно мъжът скоро е бил на маникюр.

В продължение на един миг, който му се стори цяла вечност, Онорато погледна стрелеца в очите. После чу собствения си глас.

- Нееее - извика той, като се отдръпна назад и вдигна лявата си ръка, все едно искаше да каже: „Аз нямам нищо общо с това!“.

Стрелецът даде още два изстрела право срещу Онорато, после се обърна и тичешком излезе от входа. Онорато чу някакъв звън и осъзна, че го издават падналите гилзи от патроните, които танцуваха по гранитния под.

„Невероятно! - помисли си неволно той. - Не усещам никаква болка! Не знаех, че не боли, когато стрелят по теб.“ Зачуди се дали Гучи беше изпитал някаква болка.

„Значи така - продължаваше да разсъждава той. - Сега ще умра. Срамота, че ще умра по този начин. Не е честно.“

Сетне Онорато си даде сметка, че още стои прав. Сведе очи към лявата си ръка, увиснала по необичаен начин. От ръкава му се процеждаше кръв. Бавно се отпусна, докато не седна на най-долното от гранитните стъпала.

„Поне не паднах“, помисли си той, докато вътрешно се подготвяше за смъртта. Спомни си за жена си, за дните си в армията, за гледката към морето и планините от Кастелдачия. След това осъзна, че само е ранен; беше прострелян два пъти в ръката и нямаше да умре. Заля го вълна от щастие. Обърна се и видя безжизненото тяло на Маурицио Гучи, проснато в горния край на стълбището в локва кръв, която се разширяваше около него. Гучи беше останал в позата, в която бе паднал, полегнал на дясната си страна, отпуснал глава на дясната си ръка над лакътя. Онорато се опита да изкрещи за помощ, но когато отвори уста, не чу собствения си глас.

Подобни статии