Владимир Зарев: Писателският труд е уморително самотен

"Днес човекът на духовния труд живее трудно и несигурно. Както вече споменах, държавните мъже и институции са загърбили хората на изкуството, техният труд не се цени и те са изоставени сами на себе си. Напоследък забелязвам, че въпреки насилието на пандемията, на този ужасяващ коронавирус, театрите и художествените галерии са пълни. Струва ми се, че нашите сънародници започват да четат повече и то добрата, значимата българска литература. И това ме изпълва с особен, с щастлив оптимизъм", казва писателят Владимир Зарев.

- Г-н Зарев, вие сте новият носител на наградата за духовен принос на името на Иван Вазов. Чувствате ли се будител, трибун или е достатъчно писателят да изпълнява честно пред себе си своята потребност от творчество, за да се превърне в такъв?

- Думите „будител“ и „трибун“ са прекалено високи, твърде силни, освен сериозно творчество те изискват и огромно морално присъствие в съдбините на народа. Будител е този, който с таланта и с живота си просветлява и възвисява духовно народа си. Трибунът непрестанно призовава съотечествениците си да участват в някакво социално усилие, в борбата за по-добро и по-достойно бъдеще. Аз наистина се старая честно да изпълнявам своята потребност от творчество, по силите си се стремя всяка моя книга, всеки роман да е не само различен, но и да е с нови смисли и послания от предишните. За своя чест ще спомена, че в почти всичките си творби се занимавам с основополагащия в битието ни проблем за властта, с психологическите, но и с обществените значения на властта.

- Отдавна властта е обект на творческия ви интерес. Разкрихте ли нейния код?

- Опитвал съм се да изследвам този често подсъзнателен, но непреклонен, ще употребя по-силната дума – неистов, стремеж на всеки от нас, а и на всяко живо същество, да се налага, да властва над другите. Защото ако се замислите, ние се мъчим да превърнем във власт всяко свое преимущество... красотата е форма на власт, знанието и интелигентността са форма на власт, човешките различия и неповторимост са форма на власт, парите и общественото положение са най-видимата форма на власт. Дори нечие страдание може да се превърне във власт, просякът разголва и показва отрязания си крак, за да упражни властта си над нашето съчувствие и да ни принуди да му дадем милостиня. Изричал съм го много пъти: всеки голям творец, велик писател, художник, композитор, актьор властва духовно с творчеството си над нас и е очарователен тиранин! Гордея се с това, че във втората част от трилогията си „Битието“, „Изходът“, „Законът“ успях, надявам се, да покажа защо властта в тоталитарното общество, макар и прихлупващо единна, ни обединява в подчинението, но не и в любовта. Ето защо тя е привидно вечна, но всъщност предизвиква множество неразрешими конфликти и не може да съществува дълго. А романът „Изходът“ бе отпечатан през 1982 година...

- Няма да забравя вашето изявление в началото на прехода, че преди интелектуалецът е бил дисидент или конформист, а сега е просто „муньо“. Какъв е днес?

- През годините на прехода хората на изкуството бяха изхвърлени в задния двор на общественото внимание. С особено медийно внимание в изминалите години бяха оградени още миските и монокинките, а също чалгата, беше тиражиран и превърнат в пример просташкият вкус на новобогаташите. Що се отнася до днешния, съвременния интелектуалец и творец, той е истински свободен, позволено му е всякакво различие и духовна самостоятелност, но е изоставен от държавата и от всички нейни институции. Управляващите у нас забравят, че едно от най-важните неща, спасило България в петвековния мрак, е духовността, че българският език и духовността постигат националното единение и постоянната съпротива на българите. Днес всички управляващи почти не споменават културата, пари има за всичко, за всякакви разхищения и корупционни измами, но на културата се гледа като на някакъв излишен и безсмислен обществен израстък.

- Има ли нужда нацията ни от духовен вклад в момент, когато се борим понякога и за физическо оцеляване – с пандемия, с поскъпване, с политическа безпътица?

- В тези тридесет години на мъчителен и несвършващ преход у нас беше безкритично или още по-вярно – безмилостно – възприет американският начин на мислене, според който най-важното в живота на човека е успехът, като успехът се отъждествява единствено и само с парите. Парите, постигнати на всяка цена и с всички позволени и непозволени средства. Големите, смайващи ни с величието си пари, които носят безмерна свобода и власт. Но човешкото щастие е нещо далеч по-сложно: щастие е човек да е здрав, да се намира в хармония със себе си и с околния свят, да бъде обичан и още по-важно – да обича. Апостол Павел е изказал знаменитата мисъл: „Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, защото никой от вас нищо не е донесъл в него!“. Но да се върна на въпроса ви. Огромна част от българския народ е натикан в ниските вибрации на бедността, на постоянното оцеляване. Основните проблеми на тези хора е да се справят с бита, да си платят сметките, а това става все по-трудно, да си осигурят закуската и вечерята, да се борят ден за ден за своето съществуване. Изпълнен съм със съчувствие към тях, разбирам болката им да бъдат жестоко набутани в безнадеждността и още по-лошо – в отъпението на мизерията. И все пак това, което би ги извисило над страданието и посредствено материалното, е духовността, многоцветието и светлината на духовността. Тя би подкрепила вътрешния им кураж, би направила света около тях много по-различен, по-величествен и красив. А, спомнете си, Достоевски е казал: „Красотата ще спаси света“! Аз вярвам, аз съм убеден, че духовната красота е в състояние да извиси над злощастията на бита и да спаси всеки от нас.

- Неотдавна колега изброи, че за 50-годишното ви участие в литературния живот на България за вас са излезли едва 70 рецензии, а за 10 години в Германия – 78. Как си обяснявате това – боят ли се родните критици да коментират сериозните проблеми на нашето общество, изследвани в белетристиката ви?

- Няма да е честно да се оплаквам, но поощрението, вниманието на немскоезичната литературна критика към моето творчество са наистина забележителни. Отзивите и рецензиите, които излязоха в немскоезичната преса, и то в най-тиражните и уважавани медии като „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, „Берлинер Цайтунг“, „Ди Велт“, „Щерн“, „Дер Щандарт“, наистина бяха вълнуващо преживяване за мен. Ще прибавя, че втора програма на немската национална телевизия CDF направи едночасов филм за моето творчество със заглавието „Българският Балзак“ и го излъчи многократно в програмата за култура „Фьоникс“.

- И все пак не ми отговаряте дали е имало периоди, когато като творец сте се чувствали пренебрегван и игнориран у нас? Минавало ли ви е през ум да емигрирате?

- Писателят трябва да има огромна психическа устойчивост. Винаги когато съм се чувствал пренебрегнат или обиден, това ме е мобилизирало, удвоявало е усилията ми да се докажа. Така че тази непрестанна съпротива по отношение на мен и на моето творчество до голяма степен ми е помагала, наистина по един мъчителен начин, но ме е мобилизирала и ми е помагала.

Никога не съм пожелавал да емигрирам и да заживея някъде извън родината си. Аз обичам величието и светлината на България, понякога се гневя на българския народ, но се опитвам да го разбирам и съм безпределно привързан към него. И най-важното, не бих заменил никога богатството, чудното звучене, особеното сияние на българския език с никой друг от по-малките или по-големите европейски езици.

- Как живее човекът на духовния труд в България понастоящем?

- Днес човекът на духовния труд живее трудно и несигурно. Както вече споменах, държавните мъже и институции са загърбили хората на изкуството, техният труд не се цени и те са изоставени сами на себе си. Напоследък забелязвам, че въпреки насилието на пандемията, на този ужасяващ коронавирус, театрите и художествените галерии са пълни. Струва ми се, че нашите сънародници започват да четат повече и то добрата, значимата българска литература. И това ме изпълва с особен, с щастлив оптимизъм.

- Как пишете романите си: кое за вас е най-активното време през денонощието, имате ли си някакъв ритуал, любимо място?

- Когато бях млад, пишех главно нощем, самата тъмнина ме изпълваше с успокоение и тайнство. Писателският труд е уморително самотен, та тогава, в ония просветлени нощи, изпитвах усещането, че целият свят е заспал, потънал е в безмълвие, за да се огласи в думи и в образи самотата ми. На моята възраст това вече е невъзможно, от години пиша главно сутрин, обикновено започвам след единадесет часа и продължавам до късния следобед. Имам своите ритуали, но не желая да ги споделя, те са част от знаците и тайнството, които сам съм си създал.

- Сънувате ли понякога героите си?

- Да, случва се да ги сънувам, а по-важното е, че понякога влизам в диалог с тях, разговарям с тях, особено докато те се съпротивляват и се борят за своята лична човешка независимост. Отношението на всеки писател с героите му е сложно, противоречиво, често те не се подчиняват на замисъла и се стремят към своето различие, към свободата да бъдат себе си. В мига, когато героите ми се освободят от моята опека, започнат сами да създават сюжета и фабулните линии, когато заживеят своя независим живот, текстът сякаш започва да се пише сам.

- Какво става с още ненаписания ви роман – „отчита“ ли той сегашната пандемична психоза, про- и антиваксърство, размахване на грийн пасове и прочие?

- Новият ми роман с работното заглавие „Объркване“ очевидно ще бъде най-сложният ми и най-трудният ми роман. В него сякаш необяснимо се преплитат две напълно различни и лишени от логична връзка линии. Съвременната, която разказва за пандемията, за насилието и страха от вируса COVID-19, за несвободата и задължителното всеобщо равенство, които са форма на посредственост. Втората линия се развива в Средновековието, нейна тема е невероятното духовно учение за исихазма и за Фераро-флорентинската уния, за последния опит през 1437 година да се постигне обединение между православния и католическия християнски свят. Трябва да прочета огромно количество историческа и философска литература, пиша предпазливо и бавно, просто не съм предполагал, че византийското, всъщност източноправославното познание за Бога е толкова сложна, дълбинна и трудноусвоима материя.

- Вдъхновява ли ви вашата малка внучка Владимира? Подновявайки името ви, вярвате ли, че ще наследи и характера ви?

- От двете си по-големи дъщери Неда и Яна имам петима прекрасни внуци, които обичам и които неимоверно ме радват. Най-малката ми дъщеря Зорница ме изненада и ми подари момиченце, при това му даде моето име. Петмесечната Владимира е невероятно бебе – смайващо интелигентно, умилително сладко и безкрайно ведро, весело и добро. Тя почти не плаче, приема и изучава света с усмивка, понякога изпитвам чувството, че идва на този свят с някаква тайнствена и свенлива мъдрост и по тази причина не е чудно... всички справедливо твърдят, че тя прилича на мен.

Подобни статии

  • Тони Димитрова: В старите песни има послание, а в новите - само наредени думи

    Тони Димитрова: В старите песни има послание, а в новите - само наредени думи

    "В старите песни има послание, красива музика и красив текст. А в новите има наредени думи, музика, която не те хваща, и няма послание. Не оставя следа", казва обичаната певица Тони Димитрова. Тя е родена на 10 януари 1963 г. в Бургас. Истинското й име е Антоанета Димитрова Петкова. Завършва гимназия в Бургас и след това започва да работи като машинописка в общинската администрация на града. През 1995 година по време на конкурс талантът й е забелязан от Стефан Диомов и през януари 1996 година е назначена за солистка на оркестъра „Горещ пясък“. През лятото на 1996 година участва в конкурса „Бургас и морето“, където й е присъдена 3-та награда за песента „Ах, морето“. Тя влиза в първия й самостоятелен албум „Ах, морето“ (1997). Има 9 студийни албума, като последният е „Добър вечер, добър ден“ от 2011 г.

    99
  • Д-р Енчо Стоянов, специалист по спортна медицина: Спортът е „лекарството“, което на всички дарява енергия, тонус и сила

    Д-р Енчо Стоянов, специалист по спортна медицина: Спортът е „лекарството“, което на всички дарява енергия, тонус и сила

    Данните сочат, че около 2-3% от спортистите получават миокардит след боледуване от COVID-19

    "Много са предизвикателствата с които ни се налага да се справяме. Съвременните спортни лекари трябва да се ориентират в свят, в който родителите, играчите, феновете и институциите искат да видят спорт, като същевременно се опитват да смекчат разпространението на Covid-19 и да предпазят спортистите от потенциални късни и дълготрайни ефекти на вируса. Това не е никак лесна задача, защото освен грижи за предпазване от настоящата пандемия, спортният лекар следва да изпълнява и много ежедневни задължения, насочени към поддържане на здравето на професионалните атлети на топ ниво, особено сега - в годината, когато се провеждат Олимпийските игри", казва в интервю за "Политика" д-р Енчо Стоянов – специалист по спортна медицина.

    146
  • Истеризираното общество е неконтролируемо

    Истеризираното общество е неконтролируемо

    Дебатът по дадена тема без сблъсък се превърна в мисия невъзможна

    "Истеризираното общество е поляризирано и радикализирано общество. Общество, белязано от известно насилие на социалните отношения, без чувство за мярка, без оттенък; обхванато от някаква лудост и екзалтация, които го карат да си загуби ума. Общество, белязано от блудкавост и деградация на публичния дебат. Общество, белязано от банализиране на насилието във всекидневието, от все по-рязко говорене, от известна радикализация онлайн в социалните мрежи. Общество, белязано от диктата на мнението, в което противникът се превръща във враг: трябва да имате мнение за всичко, веднага; това мнение дори се превръща в идентичност (нападат мен, ако го оспорват); дебатът по дадена тема без сблъсък се превърна почти в мисия невъзможна".

    123